Управлявалите ни през последните двадесет и три години, управляващите ни днес, пък и тези, които заявяват желание и готовност да ни управляват в бъдеще все по-често използват в общуването си с нас думата „държава“. „Държавата ще изготви план за повишаване на енергийната ефективност.“ „Държавата ще се пребори с организираната престъпност.“ „Държавата ще се погрижи за майките и безработните.“ „Държавата ще проверява ЧЕЗ за завишени сметки за ток.“ Община Хасково заявява намерение да заведе съдебен иск срещу едно от министерствата. „Не считам, че трябва да се съдят община с държава“ – заявява министърът (вече в оставка). „Държавата има нужда от нов кредит на доверие“.
Повтаряйки я непрекъснато за щяло и нещяло всъщност изсмукват истинското й съдържание и все повече и по-нагло олицетворяват държавата със себе си. Смисълът и съдържанието, който влагат в думата коренно се различава от истинския, характерен за обществото в което неистово искаме да живеем.
Да се върнем назад в историята (тази фундаментална наука, за която всички знаем, че е „учителка на народите“, но не всички разбираме, че не трябва да я зазубряме само като дати и събития, а да я разглеждаме като процеси и тенденции) и да се опитаме да видим кое, откъде, как ….
Началото на XVII век. В Европа все още е властваща средновековната идея за универсалност, т.е. както Бог господства в небесата, така един император трябва да властва на земята и един папа да стои начело на църквата.
Кардинал Ришельо е главен кралски министър на френския крал Луи XIII. Той трансформира Франция в силно централизирана държава. Преобръща разбиранията за политика и държавност. Издигайки идеята за raison d’etat (държавната целесъобразност) той прекъсва връзката с универсализма и със собствени сили изковава една истинска национална държава. През 1633 г. Ришельо включва Франция в Тридесетгодишната война (разорила между впрочем Европа както никога дотогава), но на страната на протестантските държави, въпреки че той самия е римокатолически кардинал. За да постигне основната си цел – господство на Франция над Европа, той пренебрегва религията си и страната му се бие в съюз с протестантските Швеция и Германия срещу католическите Испания и Австрия, тъй като те са най-големите сили в Европа по това време и съответно основен конкурент на Франция за господство.
Достойно, като че ли, за възхищение! Но, с фанатичното си преклонение пред кралската институция, кардинал Ришельо поставя основите на абсолютната монархия. Тя достига върха на могъществото си при управлението на Луи XIV (1643-1715), по–известен като „краля – слънце“ и с максимата си: „Държавата – това съм аз!“. И катастрофално се срива под натиска на онеправданите съсловия през 1789 г. – началото на революцията във Франция.
Във времето на Просвещението Томас Хобс (1588-1679) е първият мислител, който върху основата на естественото право (свободата човек да има право над всичко и да защитава живота и собствеността си с всевъзможни по негово убеждение средства) създава систематично учение за държавата. Чрез взаимна договореност по между си индивидите поверяват на едно лице или група от хора върховната власт над себе си. Отдавайки естественото си право в полза на държавата, те си осигуряват собствената безопасност, частна собственост и лични права. Сключвайки обществения договор индивидите стават граждани. Държавата трябва да гарантира на своите граждани свобода, която се състои в правото да се прави всичко, което не е забранено от гражданските закони.
Последователите на Хобс по свой начин интерпретират, както естественото състояние, така и договора породил държавата. Като променя концепцията за договорния произход на държавата Джон Лок (1632-1704) променя съществено и условията на договора – хората не могат да се отказват от естествените си права в полза на държавата. Тези естествени права са три на брой – право на живот, право на свобода и право на собственост. В резултат на договора, който сключват хората задача на държавата става защитата на тези естествени права на всеки индивид. На тази основа Лок формулира правомощията на държавата и я отъждествява с обществото. С цел да се запазят правата на индивида в държавата Лок търси начин да изключи използването на държавната власт в изгода само на управляващите. За решаването на този въпрос е един от първите, които формулират необходимостта от разделянето на законодателната от изпълнителната власт.
Според Монтескьо (1689-1755), историята показва, че всеки човек е склонен към злоупотреба с властта. Ако властите са обединени, полето за произвол е открито. Условие за спазване на политическата свобода е разделението на властите. Свободата се състои в това да правиш всичко, което законите позволяват. Ако някой гражданин може да прави това, което законите забраняват, той няма свобода, защото и другите биха правили същото. Според учението му за разделението на властите той обособява три независими власти: законодателна, изпълнителна и съдебна. За да не се изроди независимостта им, е необходимо такова устройство на държавната уредба, че едната власт да може да възпира другата, т.е. да има баланс на властите. Законодателната власт трябва да принадлежи на целия народ, но понеже е невъзможно всеки да взема пряко участие във властта, това трябва да става чрез представители. Такава държава отговаря на представата, че „държавата, това сме ние всички“. Тя се нарича още и правова държава.
След преминаването през редица катаклизми, революции, реставрации и войни към края на XIX век конституционното управление се разпространява в цяла Европа. Цялостната промяна на производствените технологии и преминаването от въглищата, парната машина и желязото към стоманата, електричеството, петрола и двигателите с вътрешно горене води до разпространението на грамотността, подобряването на комуникациите, ускоряването на икономическия растеж, зараждането на т. нар. „социален въпрос“ (за бедността сред богатството), упадъкът на религиозните вярвания и над всичко, увереността в човешкия прогрес. Онова, което се променило фундаментално в края на XIX век била теоретичната основа на политическата власт и природата на връзката между управляващи и управлявани. Европейските монарси вече не можели да претендират, че управляват в свой интерес или както в края на XVIII век, в интерес на държавата. Вместо това те все по-широко признавали ролята си на слуги на общото благоденствие, отговорни за добруването на цялото общество и гаранти за основните права на своите сънародници.
Все по-големи позиции завоювала представителната демокрация.
През 30-те години на XX век, след разорителната Първа световна война и наложеният унизителен мир на победените, в Европа се заражда и в някои страни взема властта реваншизмът и варварският национализъм. В същото време в Съветска Русия се строи социализъм. И двете управления чрез изграждането на тоталитарни системи, които със средствата на диктатурата, незачитането на нито едно от изброените по-горе естествени права и милиони човешки жертви се стремят да постигнат целите си.
Тоталитаризмът не познава граници за дейността на държавата. Той внушава, че гражданите са значими не като индивидуални личности, а като част от цялостната система, която подготвя бъдещия ред на обществото и държавата, водени от единствено правилната идеология на единствено правилната партия. Така всички ще бъдат щастливи, но… за сметка на своята свобода.
Историята показа, че именно илюзията, че държавата може всичко, включително да замести индивида и да си позволи разкоша да не му осигури и гарантира една сфера на свобода, която не може и не бива да накърнява подкопа основите на тоталитаризма.
Смесицата от наследения от социализма рефлекс за регулация и пряка намеса на държавата в живота на хората и беглите познания за функционирането на демократичните и пазарни институции изигра лоша шега на всички, особено през последните няколко години. В крайна сметка исканията за държавна намеса в разрешаването на всякакви проблеми не помогна.
И хората разбраха: „Помогни си сам, за да ти помогне и господ!“
И събитията последваха логичния си ход.
Екологичните протести, ролята на журналистите за изобличаване на кандидатите за Върховния съд, протестите на учените срещу неправомерно раздадените пари за наука, протестите във ВМЗ – Сопот изкараха на преден план множество проблеми, замитани досега и достигнали връхната си точка на търпимост.
Протестите срещу монополистите, които постепенно се превърнаха в протести срещу цялата политическа класа разкриха грубата действителност – общественият договор сключен между гражданите и политиците е едностранно нарушен от тях. Договорното им задължение да осигурят условия за достоен и смислен живот „тук и сега“ за хората и за техните деца не са изпълнени. Осигуриха такъв само за себе си, родата си и за своята клиентела.
Капакът на врящата тенджера, който те натискаха да стои на мястото си (особено упорито в последните години) отхвръкна и се стовари с огромна сила върху тях. Дано в резултат на удара да са разбрали, че държавата – това са всички хора, които останаха да живеят и искат да продължат да живеят в България.
Всъщност осъзнаването и приемането на този неоспорим факт е най – вече от полза за тях, за политиците.
Автор: Люпен Арсенов
