Днес на 13.03.2013г се навършват точно 100г от превземането на Одринската крепост. Сред полковете в славната българската армия се откроява един, който е оползотворил усилията на всички българи, войници и офицери и нанесъл смъртоносния удар в отбраната на крепостта, и това е 10-ти пехотен родопски полк.

Десети пехотен родопски полк (известен във военната история като полка на пробивите) е формиран през 1885г. след примирието от Сръбско-българската война. На 23.12.1885., с Указ N;61 на княз БАтенберг, Хасковското полково окръжие влиза в състава на 2-ра тракийска дивизионна област и обхваща Хасковската, Харманлийската и БОРИСОВГРАДСКАТА (дн. ПЪРВОМАЙСКА) околия. С указ от N;88 от 30.12.1903г. Десети родопски полк влиза в състава на 1-ва бригада от 8ма Тунджанска дивизия.

...В 23.00 ч. на 12.03.1913г се получава царското разрешение: „Фортовата линия на Източния сектор да се нападне и завладее” в 23.30ч полкът започва своето настъпление на Източния сектор на Одринска крепост. Началникът на сектора обявява на войските: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад — безславие и смърт”. Всички се втурват напред, за да освободят жадувания мир, затворен в крепостта. При щурма Българската армия използва за пръв път в историята пълзящ артилерийски огън ("огневи вал")като защитна завеса на пехотата, която следва отблизо. Щурмът на укрепленията се води от 10 Родопски и 23 Шипченски полк на Осма тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерията, друга част е срязана от българските сапьори, а където е останала българите я покриват с шинелите си. Въпреки че попада под пушечен и оръдеен огън от страна на турците 10 Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и към 1:45 часа на 13 март издига над него фенер – сигнал за българската артилерия да спре огъня – фортът е превзет. Малко след 6 часа турският командир на форта Айвазбаба уведомява командира си чрез телеграф, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите влизат в форта. След това унищожава телеграфа и се застрелва. Три поредни групи турци са обслужвали батареи 41 и 42, но всичките лежат мъртви, там където ги е застигнал българския шрапнел. Български сапьори са избити от турската артилерия, докато са се опитвали да прережат бодливата тел, а в голям концентричен окоп в южния сектор лежат телата на 730 турци убити при щурма на нож преди разсъмване на 13 март. След близо осемчасов бой всички фортове в Източния сектор (Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Куручешме, Йълдъз, Топьолу и Кавказ) са превзети.

Турския офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си:

"Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет... с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите... Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре."

Генерал-майор Георги Вазов (брат на поета Иван Вазов) началник на Източния сектор си спомня:
"... Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадката пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотици шрапнели се пръскаха във въздуха като някой фойерверк и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и… моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!

Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Давайте да ги изстреляте до един… Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.

Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. преди пладне на 13-и получаваме сведение, че 10-и пехотен Родопски полк прави пробиви в телената мрежа, а 23-ти пехотен Шипченски полк, макар и подпомогнат от 53-ти пех. полк, все не шава от мястото си при връх Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери-ординарци изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.

След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че „Айджийолу” е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и Родопски полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.

Пробивът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах на Грънчаров да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. преди пладне на 13-и пада после разни перипетии и „Айвазбаба”. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.

...Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълнеха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, целувам ви, славни герои!

...Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия."

Владимир Иринков