Кой ли не иска да следва в някой реномиран чужд университет! Но как строгите критерии за прием се връзват с наличието на всевъзможни привилегии, пита публицистът Йозеф Йофе и дава пример от Америка.
Април е съдбовен месец за милион и половина кандидат-студенти в Америка. Всички се надяват да получат дебелия плик с тъй желаното: "Честито!" и формуляри за записване, вместо тънкия плик с отчайващото: "Съжаляваме, опитайте другаде!". Кандидат-студентският подбор в най-реномираните американски университети, било частни като Харвард и Станфорд или държавни като Бъркли и Мичиган, става от година на година все по-придирчив, критериите за прием все повече се завишават. Но как се съчетават строгите изисквания към кандидатите и претенциите за подбор на най-добрите с наличието на огромна система от привилегии и предимства?
Преди десетина години от 19 000 кандидати за следване в Станфорд 12% получаваха мечтаното "да". Тази година кандидатите бяха двойно повече, но приетите - едва 6%. Дали наистина това са най-добрите и най-надарените кандидати? Не непременно. Защото принципът на подбор е компрометиран от привилегии и квоти за определени категории - бонуси получават например спортисти, музиканти, деца на абсолвенти на въпросния университет, а освен това и представители на всевъзможни малцинства - тъмнокожи, латиноси, произхождащи от коренното индианско население...
В капана на добрите намерения
Тази дискриминация всъщност служи на една добра цел - да дава справедливо отражение на многообразието на обществото и да помага на онези, които по друг начин не биха могли да се доберат до висше образование.
Смъкването на летвата дава и някои предимства: чрез приемането на повече спортисти например всеки реномиран университет притуря допълнителна слава към имиджа си. Така например станфордски студенти спечелиха на Олимпиадата в Лондон дванайсет златни медала - повече, отколкото цяла Германия.
Проблематично става обаче, когато тази "положителна" дискриминация неволно се превърне в отрицателна. В наши дни тя онеправдава например азиатските кандидат-студенти. Според неофициални данни едва 20% от тях успяват да получат място в горната лига на реномираните университети. А това е ярък пример за онеправдаване.
Защото там, където оценките от приемните изпити са единственият решаващ критерии за прием, например в държавния университет Stuyvesant в Ню Йорк, три четвърти от новоприетите студенти са азиатци. Същото е положението и на национални състезания по математика и природонаучни дисциплини, където азиатците неизменно играят в "първа лига".
Вместо да събаряме старите стени, издигаме нови
Проблемът е в това, че въведе ли се веднъж някаква привилегия, тя неизбежно отваря врати и за други. Преди 50 години в Америка прокараха предимства за тъмнокожите, за да компенсират старите несправедливости спрямо тях. Междувременно изключенията, които дават някакво предимство, са станали безбройни. Те обаче нарушават принципа на равните шансове, а именно, че никой не бива да се ползва с предимство въз основа на своята раса, пол, етнос или религия.
Всичко това създава ново общество на привилегировани съсловия, в което личните постижения и заслуги се зачитат далеч по-малко, отколкото принадлежността към определена група. Неслучайно млади азиатци се опитват да заобиколят "етническата клопка", като в документите за кандидатстване пропускат да отговорят на въпроса за произхода си. Защото фамилни имена като "Ли" или "Ким" автоматично ги дисквалифицират.
Истинска ирония на съдбата е, че в стремежа си да премахваме стари прегради и привилегии, неусетно издигаме нови. Мнозина твърдят, че това го нямало при нас, в Европа. Само че всичко, което е било изнамерено в Америка, рано или късно пристига и тук, заключава публицистът Йозеф Йофе.
