“България на българите” винаги е била повластна в най- новата си история на Великите сили. Имало е и ще има русофили, туркофили, англофили, германофили, американофили. Само българофилите са кът, особено сред политиците ни. Всяко едно правителство е принудено да влиза в ролята на въжеиграч и да балансира между Големите. Всяко едно правителство е мачкало опонентите си, все едно управлява за последно. Това винаги е пораждало реваншизъм. А той от своя страна политически чистки. В по-далечните години се е стигало и до кланета и репресии. В годините на преход- до политически метли по етажите на властта. Те станаха толкова проветриво място, че нищо читаво не се задържа в тях. Всички политици идват в името на професионализма и унищожават първо него. Службогонството се превърна в политическо номадство и начин на оцеляване. Читави в тези времена са само професионалните кариеристи. Те нямат етнос, религия, социален статус.Да не говорим за морал. Имат само партийна книжка или по скоро няколко партийни книжки-цяла библиотека.
На фона на безхаберието на нашата политическа класа като загриженост за “България на българите” звучат претенциите на Турция към Кърджали и Шумен, на Русия към атомната централа при Белене, на САЩ към ТЕЦ-овете в “Марица -Изток”.
“България на българите” все повече се превръща от държава в територия, на която предстои разчленяване. На времето Доган прогнозира, че тя ще стане като Щвейцария на Балканите, но не по стандарт на живота, а по кантоналното си управление. Вече и отделни турци и отделни помаци открито заявават претенции към цели анклави. Някои ги определят като националисти, но думите им звучат пророчески.
Затова и ролята на ДПС в политиката на страната я превръща във воденичен камък за всеки от партньорите й. БСП потъна въднъж с Доган, сега се дави с Местан. Борисов пък се кани като се върне на власт да чисти наред. В това нямаше да има драма, ако поредното политическо фиаско не се отразяваше на етническите взаимоотношения. Отново, както в зората на демокрацията, виждаме лозунгите “България на българите”.
Но нито България остана, нито българи.
Георги Кулов
