„ Гришата Вачков минаваше навсякъде като месия по улиците „ Върна се старият страх по-тихо да говорим „ Обичам да се търкалям на сцената, но веднъж за малко да пукна от слънчев удар в Пловдив пред очите на „Щурците”
Ириней Константинов е роден на 23 март1949 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Гриша Островски. След успешното си дипломиране играе на сцената на Варненския театър до1976 г. От там нататък работи в „Сълза и смях”, а от 1984-а, та до днес – в Театър „София”, а от юли2008 г. е директор на трупата. Снимал се е в десетки филми, сред които „Петимата от Моби Дик”, „Зарево над Драва” „Трите смъртни гряха”, „Борис І” и др. Владее френски език, езда, фехтовка, сърф, плуване и ски. Единствено пред „ШОУ” аркашката на години, позабравен в последно време от медиите, но не и от феновете си, разбулва доста тайни от бурния си живот, позволява си да надникне и в „кухнята” на Храма на Мелпомена, откъдето се носят не само вкусни аромати, спомня си и за незабравимата Паша Христова, Георги Парцалев, Гришата Вачков и други корифеи на някогашния ни елит.
- Иро – доколкото знам, така те наричат приятелите ти, си ученик на проф. Гриша Островски. Какви са ти спомените ти от изтъкнатия режисьор, педагог и човек, колос, оставил ярка диря в театралното ни изкуство?
- Професорът беше един изключителен човек, много често си спомням за него и много често говоря за него. Неотдавна намерих едни писма, които той ми е изпращал, когато работех във Варненския театър, с най-добри пожелания, интересуваше се какво правя, окуражаваше ме. Не знам сегашните учители дали го правят със студентите си, вече никой не ходи по разпределение. Но когато четеш тези писма, те ти дават кураж, настроение, карат те по някакъв начин да се чувстваш спокоен. Така че, той беше изключителен педагог.
- 1995 г. участваш във филма „Полицаи и престъпници: Голямата ченгеджийница” Като актьор и като гражданин на Република България /някои го трансформираха в РъБа/, как преценяш съвременната ситуация в страната – по-голяма или по-малка „ченгеджийница” сме станали от тогава досега?
- Не е нужно като актьор да си представям ситуацията, аз си я представям като човек. От това, което излиза, което непрекъснато се шири в обществото, излиза, че всички знаем какво става. А това, за което се говори – а то излезе наяве, като че ли се върна оня стар страх, по-тихо да говорим, а това беше наследено от баща ми, от чичовците ми, по-тихо да говорим, за да не ни чуят…
- Снимаш се и в ТV филма „Живей опасно” /1990/. Един аркашка като теб – вече на 64 г., как живее – опасно, нормално, лежерно, домошарски или по друг начин?
- Не мога да кажа, че живея опасно, не е нормално в оня буквален смисъл, но пък в противен случай животът е скучен. Имам толкова много работа, имам чувството като че ли годините не са минали и не са дали отпечатък. Поддържам духа си, поддържам тялото си и не мога да кажа, че животът ми е спокоен и нормален. Но пък да се вардим от опасностите /смях/…
- Имаш специфична бенка от лявата страна на лицето си, която те отличава от останалите актьори. Виждаш ли някакъв генетично заложен смисъл в нея, божия закрила, отличителен белег?
- Ако е така, не съм го разбрал /бурен смях/. И Робърт Де Ниро има бенка, но неговата е къде-къде по-голяма от моята. И ако това е знак, значи има някаква връзка с Бог. Винаги бенката е била част от чара ми и аз много си я харесвам, момичетата винаги са се закачали с мен по повод тая бенка.
- Като директор на театър „София” получаваш награда „Икар” за най-добре управляван столичен театър. Във Фейсбук дори е записано: „Логично е човек, който си е подредил разкошно къщата в полите на Витоша, да е подредил и театъра, който му е поверен.” А едно позорище, както казват братята сърби за подобна институция, е твърде трудна за „дирижиране”, особено в България. Много твои колеги се издъниха, то и културното ни министерство често дава на заден ход. Ти как се справяш?
- Ами гледам си работата, това не се учи, това не знам дали има връзка с подреден дом, но театърът е като голяма къща. Въпросът е главата на човек да му е подредена, да знае какво иска, какви цели и вкус има. Не може два месеца да се отдадеш на политиката и в същото време да се грижиш за театъра си, както правят някои. Именно на това ни учеше професора /Гриша Островски – б.а./, който не пропускаше лекция – примерно, днеска имам снимки или туй онуй. Имам и един разкошен състав в театъра, който е слава богу, дисциплиниран.
- А с интригантите как се справяш? Това е плевел, който трудно се изскубва, образно казано за хората?
- Тия работи не вървят при мен, казвам им го право в очите. Виждал съм го няколко пъти.
- Да се върнем към миналото ти, осеяно с толкоз много превратности. Кръстен си на архимандрит Ириней, зверски убит през 1944 г. Имаш трудно детство. Едва през 1960 г. баща ти получава извинение от един генерал: „Борисе, извинявай, станало е грешка! Ти си бил много добър човек!” А ти самият лесно ли прощаваш грешките на близките си?
- Чичо си Ириней не го помня, защото изчезна безследно през1944 г. Детството мина и замина, по-добре да не се завръщам към него… Аз не съм злопаметен. Иван Радоев има една хубава фраза: „Не се прощава, но се надживява!” Гадоста няма как да се избегне, но трябва да останеш над нея и да вървиш нататък. Иначе злобата, омразата те връща назад, съсипва те. Прошката дава благородство.
- Житейският ти път преминава под знака на „четворката”, което означава, че при теб никога и нищо не става става лесно и трябва да си носиш кръста. Сам казваш, че неведнъж се е случвало съдбата да ти подаде ръка. Кои са били най-рисковите моменти в живота ти досега?
- Имал съм много характерни случки в живота. Да тръгнем от юношеството ми – вкараха ме в Трудова повинност /Трудови войски, известни още като Строителни войски/ в Бухово. Още същата вечер старите кокали ме пребиха от бой, но господ ме запази. Не съм отмъстителен човек, но след това си го върнах на тоя, дето ме би…
- Снимал си се с доста корифеи на българското кино и театър. С кои от тях са най-невероятните ти спомени?
- С Парцалев – той беше един изключително незлоблив човек и безкрайно талантлив, с Невена Коканова, бог да ги прости… С Невена снимахме в благоевградския край „Трите смъртни гряха”, когато почина съпругът й Любчо Шарланджиев, а Невена довърши филма. С Пацо пък сме си партнирали в „Моби Дик”, с Наум Шопов – в „Партньора”, невероятни спомени имам и с него. С Гец, с Гришата Вачков – по-популярен човек от него не си спомням. Той минаваше като месия през улиците. Замотахме се в един пазар в Благоевград и нямаше човек, който да не се докосне с него. Със Стефан Данаилов, с Коста Цанев, с много хора…
- Докоснал си се и до Паша Христова. Работите заедно с нея в Ансамбъла на строителни войски, когато си пускаш дълга коса. Изпълнителката на хита „Една българска роза” предчувстваше ли смъртта си?
- Дъга коса – не, разрешаваше ни се само да носим един перчем… Паша никога не е предчувствала смъртта си, тя беше един много земен човек. Тогава тя нямаше още тази известност, но може би пък предчувстваше популярността си, защото имаше невероятен, изключителен глас. Работехме чудесно, обикаляхме България…
- Участвал си в стотици представления, на шега казваш, че само в Темната дупка и на Айфеловата кула не си се изявявал. Играеш дори на нива в разградско село, за да стимулираш бригада от жетвари. Колко пъти си се повреждал?
- Общо взето аз владея тялото си, винаги съм бил всеотдаен, обичал съм да се търкалям на сцената. Но спомням си, в един летен ден като днешния, на площада в Пловдив, „Щурците” имаха концерт и се срещнахме с тях, вечерта имах чувството, че ще умра. Явно бях получил слънчев удар, но в името на това да мине представлението, всичко се преодолява, забравяш болката, излизаш и играеш. Актьорът е едно невероятно животно, тая природа се тренира дълги години, за да се стигне до невероятното оцеляване при всякакви ситуации.
- Подаваш ръка на брутално изгонената от новия директор на Сатирата Калин Сърменов актриса Мария Статулова. Как ще коментираш този позорен факт?
- Всеки е възпитан дотолкова, че да прави едно или друго нещо, а по-скоро – да не го прави. Всеки може да си подреди състав, но начинът, по който си освобождаваш видни хора, не може един колега да нарече другия… мързелив. Такава дума не може да съществува в речника между артисти.
- Имаш една хубава мисъл - „Стръв за живот”. Какво е стръвта и какво е животът за теб?
- Това е желание за живот, иначе стръвта е част от това, с което се хваща рибата /смях/. А аз иначе имам стръв за живот още от сутринта, така се втурвам в деня, във времето си, в работата си. Но често отивам в гората, правя си моите километри и тичане, така се зареждам до вечерта. Това е стръвта, искам всеки ден да ми се случват неща, за да мога да отдавам енергията си. Това е смисълът, иначе другото е застой на тялото, на душата, на мисълта…
- Как гледаш на смъртта? Толкоз много твои колеги, почти набори, се споминаха в последните години? Това плаши ли те или не?
- Всички ни плаши смъртта. Или може би не мислим отсега за нея. Това ме натъжава по-скоро, че смъртта застигна тия прекрасни колеги. Но има си съдба, има си карма… Това е животът!
Едно интервю на Георги АНДОНОВ