Иван Петров показва буковската шарапана на историци

Иван Петров Найдев е патриотът, предложил и съдействал да бъде направен паметника „1300 години България“, изсечен в скалите над село Буково. Голям родолюбец, противоречив в отношението си към партийните величия, той е останал в градския фолклор с развятото над „Партизанския комин“ българско знаме.

Иван Петров е роден през 1927 година в село Буково. През 1937 година завършва поредната учебна година с успех Отличен(7). Тогава, заради раждането на наследника на царя - Симеончо, на всички ученици успехът е бил вдигнат с една единица.

Заразен от ентусиазма на военните години Иван тръгва доброволец на фронта още ненавършил пълнолетие през 1944.

След 9 септември, като на човек учен, със завършен 8 клас, му предлагат служба, която той не приема. Казва, че харесва комунистическата идея, но не с тези управници. Това прави тежък не само неговия живот, а и на семейството му. Синът му Петър си спомня, че той и сестра му никога не са допуснати до пионерски лагер, че в училище винаги са били ощетявани, а баща им от масата са го вдигали и са го разкарвали по милиционерски участъци. Случвало се е да бъде обвинен в саботаж на народното стопанство с такива безсмислени доводи като този, че е сеел тютюна с корените нагоре или че е съсякъл държавния слънчоглед. След един от случаите дори получил предупреждение: махай се- ще те обесят. Иван Петров е известен и с това, че е бил винаги един от ония 0,01%, които не са пускали бюлетина за властта. Както беше нормално едно време, в дните за вот са идвали да го търсят с милиция, увещавали са го, заплашвали са го, но той е оставал непоколебим и никога не е гласувал.

Веднъж, за 1 май си направил знаме. Закачил го на дръжката на косата. Изкачил се на Партизанския комин, висок около 70 м, и го побил там – за празника. Докато слезе и вече го чакали на портала на фабриката не само милиционери, а и хора от страшилището Държавна сигурност. Закарали го до участъка, но се намерило кой да се застъпи за него. Тогава освободили лудата глава, но му казали, че трябва да отиде и да свали трибагреника, а той отговорил: „Аз не съм го качвал, за да го свалям. Вие като сте ербапи – свалете го“.

Още една случка има Иван Петров със знаме. Минал през някакъв събор- честване на Агликина поляна и си намерил хайдушко знаме – с лъв и завета „Свобода или смърт“. Донесъл го в Първомай и го закачил на кантара на консервената фабрика. Друг път такова чудо навидели местни партийни величия  и милиция му искали обяснения. Притеснени били да не е тръгнал да сваля властта.

Двете случки, леко преплетени в една е разказал през ноември 1981г. журналистът Иван Желязков във вестник „Комсомолска искра“. В статията му става въпрос и за голямата болка на Иван Петров – ерозията, изтичането и отмиването на плодородна почва към реките и морето. За този проблем е писал най- напред до властите в Пловдив, после и в София. А сега се виждат и последиците от този проблем. Не си поплювал и когато откриел нередности пишел до когото трябва, дори и до Тодор Живков. Страдал, че няма „Закон за нестопанисването на земята“. Веднъж дал половината си заплата, за да бъде заснето как пустее и се разсипва плодородната земя – в  три екземпляра – да има за няколко институции „нагоре“.

Въпреки лошите му отношения със властта, всеки който го е познавал е знаел, че е интелигентен, начетен човек. Поддържал е кореспонденция с писатели. Запазени са писма до него от Руси Димитров, Димитър Осенин и Николай Хайтов. Има принос за книгата за Ангел войвода, написана от Димитров.  Обичал е историята, търсен е от археолози и историци. Често ги водел на разходка из буковския балкан, посочвал им забележителни скали и места. Веднъж, докато бил с учениците от пловдивския кръжок по история, седнали наблизо до една скала с характерни тракийски ниши. Внезапно се родила идеята и той предложил тази скала да се превърне в паметник на 1300 –годишнината на България – за да се знае, че тук е било българско.

Изсеченият по идея на Иван Петров лъв е приятна дестинация на пешеходен туризъм

Между момчетата имало и ученици от художествената гимназия. Те направили проекта. А Иван издействал да получат разрешение да използват дървения материал наоколо за скеле. Единствената помощ от Съвета била голямо количество пирони. Всичко друго е направено с много ентусиазъм и доброволен труд. На самоиздръжка се хранели и се трудели. Помагали им хора от селото, между тях и Паун Ташев, който и до днес с преклонение разказва за делата му . Така векове след траките, своя артефакт оставили и българите.

Иван Петров умира на 19 октомври 1981 – на този ден България чества своята 1300 годишнина. За труда си и приноса за отбелязването на юбилея получава орден. Синът му разказва, че не е имало тържествено връчване, дори не са ги потърсили, за да им го предадат посмъртно. От хората, с които баща му изградил паметника разбрал, че имат награда и отишъл до Вельо Добрев да си я поиска.

Иван Петров започва постепенно да бъде забравян. От паметта ни изчезва споменът за един истински родолюбец.  Скоро може да не се знае, че има още една причина да се гордеем, че сме от Първомай и общината.

Теодора Кирякова