От време на време всичко го правим: принизяваме нечии достойнства, преувеличаваме недостатъците… Има, обаче хора, за които обезценяването е единственият им модел на общуване. При това те не го забелязват, не го осъзнават и дори не си представят, че може да се държат по друг начин.

Какво стои зад обезценяването?
Неглижирането е защитен механизъм на психиката ни или с една дума- черупка, която с годините ни обгръща изцяло. С течение на времето тази черупка става все по-дебела и тежка.

Кому и защо е нужна?
Тя е необходима на хората с уязвимо самочувствие, за да може те да поддържат положителния си образ: принизявайки другия, издигам себе си. Тези, които са усвоили този защитен механизъм, в повечето случаи, не разбират езика на любовта. Те са отворени само към силата и уважението.  Но да човек трябва преди всичко да уважава себе си.

За какво?
Може да уважаваш себе си или като се развиваш и постигаш успехи (конструктивния път) или като унижаваш и обезценяваш останалите. Кое е по-лесно? Разбира се, второто.

Някои, колкото и странно да звучи, използват унижението, за да поддържат собственото си ниско самочувствие. В този случай хората „смаляват“ не другите, а себе си – своите знания, умения, цели, постижения. Разбира се, не просто така, а за да не се разочароват, например, в случай на неуспех.

Обезценяваме и когато се защитаваме от чувствата: „Мълчи, жено!“ Неглижират обикновено тези, от които силно имаме нужда и на когото нямаме доверие. Обезценяват, за да не се сближат, привържат и да не се разкрият. И за да не боли, когато наранят (а задължително ще наранят – целият отминал опит говори за това).

Родом от детството
Обезценяването обикновено идва от детството. Често самите родители основават общуването, като се принизяват един друг и непрекъснато посочват недостатъците на детето. Така детето възприема този модел като единствен, в който то може да съществува и го пренася в зрелия си живот.  

Освен това родителите също са хора
С ниско самочувствие, неувереност в себе си и усещането, че животът им не се подрежда по най-добрия начин. Тях може да ги „изяжда“ неосъзнатото, но изгарящо нежелание някой да е по-добър от  тях. Какво получаваме тогава? Виж другите деца колко са (добир, послушни, умни, способни), а ти….“, „Пак ли цял ден си играл на колички, по-добре да си беше научил“, „Идиот, нищо няма да излезе от теб!“.
Ето така израства унижаващо другите и себе си „дете“, вместо уверен в себе си, успешен и знаещ какво иска, възрастен.

Стратегия за защита
Но как да се държим с този вид хора?  Намерете възможност да ги избягвате, ако е възможно – зачеркнете ги от живота си.  Ако това е близък човек, вие сте емоционално значими за него и има надежда, че ще ви чуе. Може да му обясните чувствата си, реакцията на думите и постъпките му – това, което ви е неприятно, обидно и болно. Помолете го повече да не го прави и казва. Ако това не сработи, но искате да продължите отношенията си с този човек, уловете момента на обезценяване, разпознайте го и в никакъв случай не си го слагайте на сърце. Опитайте се да вникнете какво стои зад това. А обикновено зад унижението се крие панически страх от близостта и невротична потребност от любов.