(Размисли върху историята, и не само…)

През дългите векове на робството хиляди, десетки и стотици хиляди българи се разделят не само с бащината си вяра, но и със своите имена, с близки и роднини, с част от самите себе си. Както хора от една и съща плът и кръв, родни братя и сестри, родители и деца, така и цели родове, съседи, села, селски и градски махали по волята на завоевателя и злата си участ са принудени да станат чужди едни на други. Тази по-страшна и от самото завоевание, дори и от пролятата кръв скръбна участ ги прави “потурчени”, “потурнаци”, макар родната българска реч много често да е запазена, макар да се помнят старите фамилни названия и прозвища, старинните български песни и приказки, макар кръвта вода да не става…
Българите мохамедани са познати най-вече с името «помаци». Смята се, че така първоначално са наричани мюсюлманите от Северна България (Врачанско, Белослатинско, Ловешко, Плевенско), а чрез книжнината през XIX–XX в. това название е прехвърлено и върху всички останали. И днес такива българи живеят на север от Балкана, в Родопите – Смолянско, Кърджалийско, Велинградско, Ксантийско (Гърция), в Пиринския край, в някои райони в Македония, Албания, Косово… Мнозина от тях, както от България, така и от Гърция и Македония, по различно време се изселват в Турция и след кюрдите са едно от най-големите малцинства в нашата южна съседка.
Българите, приели исляма, са наричани още ахряни, торбеши, аповци и т.н. Във вековете на робството в Североизточна България, Добруджа и някои други места, особено в градовете, приелите исляма българи са подложени на силно езиково, битово, религиозно и психологическо влияние от господстващите турци и други мюсюлмани. Резултатите са забравяне на българския език и постепенно им турцизиране. Неслучайно в народната традиция приемането на исляма е равнозначно на “потурчване” и “приемане на турската вяра”.
И така, поне от сто години насам тези българи, пръснати на много места по българската земя, са наричани “помаци” – име, което буди противоречиви реакции сред самите тях. Едни го приемат, други го смятат за обидно и пренебрежително. Но какво значи “помак”, как да разберем що е това “помаци”? Може би това са онези български спомагателни отряди (войнигани, дервенджии и тем подобни), които придружавали войските на султана в неговите походи? – именно тези “помагачи” постепенно били помюсюлманчени. Има обаче и едно обяснение, записано пак преди стотина години от устата на самите българомохамедани – “ПомАчени” / “Помъчени” българи, войнигани или обикновени селяни, планинци или хора от полето, които с насилие, с мъчение са принудени да изоставят бащината си Христова вяра. А може би обяснението е друго – тези хора са имали своята “мака” (имот, както се пее в песента “…и стока, море, и мака…”), ползвали са определени данъчни и други облекчения предвид службата им към държавата?
Открити от европейската наука едва през ХІХ в. тези българи (а и не само те!) са признавани за такива, а именно за българи, и от най-висшите среди на Османската империя. Нека за кой ли път припомним казаното през 1878 г. в не от някой друг, а от управителя на Дунавския вилает, човекът, който е преследвал, заточвал и бесил българските комити – Митхад паша:

„Между българите (…) има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същата тази раса, от същия народ… Между тях има и такива, които говорят само български.”

Десетина години по-късно известният английски журналист Джеймс Баучер пише:

„Родопските помаци или по-точно – българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията (…), тези помаци са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.”

НОВАТА ВЯРА

Защо част от българите, както и други балкански християни (албанци, гърци, сърби, босненци) са заставени за приемат исляма? Случайно ли е това или пък е трайна политика на завоевателите. Ето до какъв извод стига известният турски историк М. Т. Гьокбилгин:

„Било е нужно много време, докато християнските народи бъдат принудени насилствено да приемат исляма или да се чака доброволно да направят това. В същото време беше невъзможно турци от Анадола да бъдат докарани и заселени по тези места… Османският елемент на Балканския полуостров се създава и утвърждава, от една страна, чрез робската институция, особено еничарите, от друга – чрез насилствената смяна на религията…”

След завоюването българските земи са подчинени на дълбоко чуждата им османска бюрократична и законодателна система. Населението е превърнато в безправна рая (човешко „стадо”), подчинено е на органи с чужд произход, религия, манталитет. Наложени са консервативни и назадничави ислямски форми на земевладение, а българите са подложени на система на двойна експлоатация – към държавата и към частни собственици. Тази стопанска робия често придобива уродливи форми, съпътствана е от произвол и насилие. Християните плащат допълнителни данъци за “висшата милост” да живеят в ислямската държава. Дискриминацията се проявява дори в битов план – християните нямат право да носят скъпи дрехи, храмовете им не могат да бъдат по-високи от джамиите и “потъват в земята” (вкопани са, имат ниска надземна част). По време на съдебни процеси един свидетел мюсюлманин може да обори твърденията на десетки християни!
Многобройни са свидетелствата за промяната на вярата, а народният гений ги е изпял или по-скоро изплакал в песните за Балканджи Йово и хубава Яна, насилена да приеме “турската вяра”, за синджирите роби, за поразяващите като невярна болест “от село на село” еничари…
Знае се, че помюсюлманчванията са били единични, групови и масови. Спори се кога и в каква степен са били насилствени или пък доброволни. Каквото и да се твърди обаче, само хора емоционално стерилни или пък недобронамерени, могат да се доверяват на документи за уж доброволно приемане на исляма. Защото няма съмнение, че елементът на принудата – за спасение на живота, свой и на семейството, на имота, на хляба… – няма как да бъде отречен. Ето какво е видял през 1555 г. немският пътешественик Ханс Дерншвам:

“Българите нямат право да носят хубави дрехи, никой не носи оръжие… Те се оплакват много от турците. Трябва да ходят на ангария на 50 или 100 мили и освен това да плащат такива данъци и налози, така че могат да измрат от глад. Защото турците само грабят бедните християни… Те искат само да господаруват, а други да работят за тях…”

Или, както можем да прочетем в един съдебен протокол в кадийския регистър на град София от 1620 г.:

“Хаджи бей бин Абдулах, субашия на селото Якоруда, Разложка кааза (…) призова на съд раята на Якоруда и обяви пред съда: Преди известно време аз приех селото за 120 хиляди акчета, получих от населението 60 хиляди акчета и останаха да ми дължат 60 хиляди. Искам да се нареди същите да ми бъдат изплатени. Жителите на селото, след като бяха разпитани, казаха: “Ние изплатихме 120 хиляди без остатък и не му дължим нищо, нито едно акче. Споменатият субашия отрече…”

Естествено, българите от Якоруда е трябвало да понесат тежестите от наглата измама, и вероятно не само веднъж… И какъв тогава би бил един от най-преките пътища към оцеляването за мнозина от тях?
Нека се замислим, има ли поне едно свидетелство, което да ни убеди, че отделни българи, камо ли цели семейства и села са приемали исляма в резултат на «мирна» мисионерска дейност? Или пък, сравнявайки свещените книги, сами са се убедили в по-голяма правота на ислямската религия в сравнение с християнската? Няма, няма и как да бъде намерено.
Насилието над отделния човек, особено над млади момчета, и момичета, над красиви българки е отразено в стотици свидетелства, като се започне от гибелта на Българското царство, та чак до времето на Балканските войни.
Верското насилие нерядко е превръщано в празник, както със задоволство неведнъж разказва един иначе учен човек като Евлия Челеби. Ето какво е предизвикало възторга му през 1668 г. във Воден:

“Когато излязат от джамията (по време на празник), ако в този ден някой неверник излезе извън портата си, веднага го убиват. Впрочем, в наше време без да му дадат време, обрязват го и го правят мюсюлманин. Това е едно голямо зрелище…” По-нататък турският пътешественик разказва за младежи, които поради семейни свади и спорове са подлъгвани сами да станат мюсюлмани. “Тогава жителите мюсюлмани им оказват голяма възхвала, обсипват с грижи тези момци, обличат ги с почетни халати и с тържествени шествия и музика обикалят из града…”

Тези човешки трагедии са ярко отразени в съдбите на многото български новомъченици от ХV-ХІХ в.: Георги Нови Софийски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски, Онуфрий Габровски, Злата Мъгленска, Игнатий Старозагорски… Да дадем думата на отец Паисий Хилендарски:

“В лето 1750 в Битоля (…) турците мъчили и посекли за християнската вяра един юноша, хубав на лице и ръст. Много го мъчили да се откаже от Христа, но той премъдро и смело изобличавал тяхната безбожна вяра. Битолският владика записал много негови отговори, описал на гръцки език страданията му… Името му било Ангел от село Лерин. Тоя свети мъченик Ангел просиял в наше време в българската земя.”

Друг трагичен пример е съдбата на св. Злата Мъгленска, дете на бедни християни от село Слатина, Мъгленско. Красивата девойка била отвлечена от местен турчин. Отначало с различни ласкателства и обещания турчинът се опитвал да я склони да приеме мохамеданската вяра. Насилникът заплашвал родителите й и нейните сестри, които се изплашили и сами молели Злата да отстъпи, но девойката била обидена от тяхното малодушие. Най-накрая, в безсилната си ярост, турците я обесили, после насекли тялото й на парчета. Това станало на 18 октомври 1795 г. За нейното мъченичество се разказвали легенди, а обикновените българи се отнасяли с преклонение и обич към гордата девойка, като ласкаво я наричали “Света Златинка”.
Колко ли обаче са били ония момичета, които не са устояли на мъките… В различни документи, сред тях и турски, се разказва за отвлечени и обезчестени българки, и така векове наред. Имаме ли право да съдим тези българки и кого всъщност трябва да съдим – тях или безчовечната азиатска практика, загърбваща дори и повелите на пророка Мохамед за човечност и смирение пред Бога?
Факт е, че през вече уж цивилизования ХІХ век самите турски власти, притиснати и от европейското обществено мнение, се опитвали да пресекат несекващите насилствени потурчвания. Или поне давали вид, че е така… Ето какво заявява султан Абдул Меджид на 22 януари 1844 г.:

“Нито едно лице от раята на моята велика държава, без да е дало доброволно съгласието си, не може да бъде принуждавано насила да приеме мохамеданството… От известно време насам в някои места на моята обширна империя противно на горните условия са възникнали случаи на настойчиво и насилствено принуждаване за приемане на исляма от лица, които не са били съгласни…”

Разбира се, султанът не е пояснил, че казаното “от известно време” на практика продължавало векове, че тези “случаи” са били масова и повсеместна практика…

Насилието и измамата вървят за ръка още от падането на старопрестолно Търново през лятото на 1393 г. Както известява Йоасаф Бдински:

“Чрез проявения от Бога гняв биде позволено на враговете люто да проявяват своята ярост на благочестивите и голяма беше дързостта на нечестивите… О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни като се изпоплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бяха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете (на Христа) като поради простотата си се подмамваха чрез писма и хитрост…”

С последното се загатва за т.нар. фетви – клетвени писма, подписвани след съзнателна измама от страна на завоевателите.
След повече от век немецът Ханс Дервшнам на свой ред съобщава:

“Турците знаят много хитрини, за да измамят християните, да ги оплетат с думи и да ги потурчат насила (…), иначе ги изгарят или им изземват имота… Когато двама от тях искат да измамят християнин или евреин, те започват да говорят с него за своята турска вяра и ако християнинът каже нещо на шега или си наложи бялата им чалма, или ако повтори подир турците тяхното верую, което е винаги в устата им, и гласи «Ла илах иля’лах ве Мехмед ресул аллах” (…), тогава двамината отиват при кадията и казват: “Чухме, че този християнин иска да стане турчин”. Даже и той да отрече веднага, не може да си помогне…”

Когато този човек е глава на семейство, след него и жената и децата му стават мюсюлмани. Това на свой ред тласка роднини, съселяни, съграждани по същия път. А чуждата иноверна власт всячески поощрява такова поведение.

ГРУПОВИТЕ ПОМЮСЮЛМАНЧВАНИЯ

Обект на религиозната асимилация е голямата част от средновековното българско болярство. Спахиите християни постепенно са претопени, като приемат исляма. Този процес продължава повече от век и често фигурира в служебните описи регистри, където можем да срещнем спахии с мюсюлмански имена, които са синове на бащи с християнски имена. Най-известните случаи са с най-големия син и престолонаследник на цар Иван Шишман – Александър, приел исляма под името Искендер, както и с турския адмирал от средата на ХV в. Сюлейман Балтаоглу, син на български болярин. И през следващия век можем да прочетем за не един «потомствен тимариот» (спахия), потомък на български боляри, който вече е Абдулах, Мустафа, Ахмед…
Един от най-бруталните пътища за смяната на вярата е… робството! Може да се спори дали българите и другите балкански християни са били под робство или под режим на чуждо, иноверно владичество, но в Османската империя, и то до средата на модерния ХІХ в., съществува съвсем истинско, примитивно робство! Десетки са свидетелствата за отвличането на пленници от българските земи, а и от Сърбия, Влашко, дори Унгария и Украйна, продавани после по робските пазари. По време на войни, както и при потушаването на най-масовите български въстания, хиляди мъже, жени и деца са поробвани в истинския смисъл на думата. Наред с турците това се прави и от техните верни съюзници – кримските татари. И песните за «трите синджира роби» съвсем не са само художествено творчество, но и жестока, нечовешки жестока истина! И какъв е пътят за обикновения човек да си върне свободата, своя и на близките си? Със сигурност най-прекият път е като се приеме религията на поробителя. Именно по този път върви и индивидуалното, и груповото, а нерядко и масовото помюсюлманчване на хиляди и хиляди българи.

МАСОВИТЕ ПОМЮСЮЛМАНЧВАНИЯ

Днес нерядко и открито се спекулира с масовите помюсюлманчвания. Вярно е, в някои случаи те са отразени в разкази и паметници от ХІХ в. Но нима те не предават живите предания за сторените злини, за нещастието на деди и прадеди? Нима няма достатъчно данни за такива действия?!
Първото известно ни масово помохамеданчване в Родопите и някои части на Македония е в началото на ХVІ век. Цели села са изгорени, жителите им – изклани. Народната памет е запечатала кървавото насилие в местни имена, белязали местата на разделянето на брат от брата, на кланетата над най-непреклонните българи. Нови вълни на масово обръщане на български села и райони в “турската вяра” има през ХVІІ в. като предпазна мярка на Османската империя във войните й с европейските християнски държави, както и след българските въстания в Търновско и Македония… Векове наред са се помнели и били проклинани онези малодушни хора, поставили се в услуга на кървавия тиранин – някой си Пенджико от Якоруда, Рангел от Косово, Смолянско… От същите тези села обаче са излизали и борци против робството – знае се например, че прочутият Дельо Хайдутин от още по-прочутата българска народна песен е родом от с. Жълтуша, днес българомохамеданско.
Острието на тези походи, част от свещената война газават на полумесеца срещу кръста, са военизираните групи от мюсюлманско население (напр. юруците), подкрепяни от ислямските монашески ордени. Те обръщат в «правата вяра» цели райони с християнско население, рушат манастири, поругават християнски светини. Така е не само в българските земи, но и в другите завоювани християнски земи. Известен е случаят с Босна, където днешните мюсюлмани в голямата си част са потомци на босненските богомили. Навярно и в България богомилите, преследвани в предишните векове от християнската църква и държава, са били по-податливи на чуждата верска пропаганда.
Най-болезнено е обаче, че насилието често се оглавява от хора с християнско потекло, с българска кръв – еничарите. Защото политиката на османската държава ражда чудовищни явления като данъка «девширме» (т.нар. кръвен данък) – през няколко години хиляди български момчета, обикновено между 10 и 18-годишни, са отнемани насилствено от своите родители, заставяни са да приемат исляма и са превръщани в еничари („нова войска”). И ето какво ни разказва пак Св. Паисий Хилендарски:

“…дошъл краят и на българското царство и то паднало под агарянска власт… И султан Мурад (…), когато взел българската земя, избрал много народ, млади и красиви юноши, със сила ги грабел и събирал в Едрене, записвал ги еничари в турската войска и ги турчел насила… Така майки, бащи и сродници ридаели безутешно и въздишали за чедата си…”

А нима тази робска участ не е карала родители да променят вярата си, за да могат поне на оня свят да бъдат заедно с чедата си?

До края на XVI в. ислямизирането на българите продължило в различни размери и с различна интензивност. В Северна България то обхванало предимно градското население, а селското било особено засегнато в Североизточна България. Тук по-силна била и колонизация на тюрки, татари, мюсюлмани от далечна Персия… Така значителна част от българите били принудени да променят своята вяра, своите имена… Втората по-голяма вълна е през средата и втората половина на ХVІІ в., като е следствие на турско-венецианския конфликт и засяга най-вече Западните Родопи. Такива данни има и за ХVІІІ в., макар и от локален мащаб. Османските регистри, отделни извори и предания са категорични, че много днешни мюсюлмански селища в Мизия, Тракия и Македония, отчасти в Албания и Косово (днес населени с българи мюсюлмани, български турци или албанци) до ХVІІ-ХVІІІ в. са имали християнско българско население! Още повече, че обикновено няма данни за преселване на мюсюлмани, а и исторически условия за такива радикални промени.

Един от пътищата за смяната на вярата, особено в някои райони, се корени в старите противоречия между самите християни. Така е било в Босна, така се е случвало и на някои места в България. Българите, които през Средните векове са били богомили, преследвани от официалните държава и църква, по-лесно ставали жертва на ислямската пропаганда. Така може би е било при “торбешите” в днешна Македония, в чието име буквално виждаме едно от обидните прозвища за богомилите – “торбоносци”. Така навярно е било и в Родопите – нали именно там средновековните автори – от Византия до Италия и Франция, поставят влиятелната богомилска “църква” Драговичия?

Единично или масово, в твърд или “мек” вариант, насилието е продължавало през вековете. През 1634 г. английският пътешественик Хенри Блаунт ни е оставил извънредно важно свидетелство, което не може да ни остави равнодушни:

“Християните, най-сетне, като виждат, че са бедни, жалки, смазани, опозорени, лишавани от децата си, подложени на наглостта на всеки мошеник, те започват да премислят и да предпочитат настоящия свят пред отвъдния, който почти не разбират. Това кара хиляди да се обърнат към мохамеданството…”

Вярно е, че и обикновените турци, татари и други мюсюлмани са страдали от недъзите на уж своята власт, дълго време и те са “рая”, подобно на християните. Вярно е, че в Европа през късното Средновековие селяните надали са живеели много по-добре. В случая с нас българите, както и с другите покорени от Османската държава християни, наред с недоимъка, експлоатацията, насилието, една от най-тежките прояви на робията е унижението, превръщането на българина, на християнина в човек “второ качество”.
Това съзнание на неравноправие у българския народ, известен по времето на своето собствено Българско царство със своята гордост, със своето достойнство, будело бунт срещу несправедливостта на този свят. Това чувство, съпътствано от насилията, правело пътя към приемането на вярата на завоевателите далеч по-лесен.

Какво е ставало в душите на помохамеданчените българи? Какво става в тези български души и днес, когато те продължават да бъдат лъгани, мамени, манипулирани? Когато тъмни сили, които и пет пари не дават за тяхното добруване, продължават да им внушават, че са “помашки етнос”, че са “побългарени турци”, че са “кумани”, та дори и араби от времето на самия Мохамед… Нека се замислим над тази вековна драма, над днешните й измерения.

* * *

Една от най-закостенелите представи, не, една от най-неверни и коварни заблуди е, че така наречените помаци са хомогенна общност. Че те не само по вяра, но и по други причини се отличават от българите християни. А и не са малко онези, които си мислят, че тези “помаци” живеят компактно на едно и също място. Ако направим импровизирана анкета, вероятно ще чуем, че тези хора живеят предимно или само в Родопите и Пиринския край. Известно е, разбира се, че българи мохамедани има в Ловешко, а и на други места в България, както и в онези български земи, които днес са в Гърция, Македония, Албания, Косово… Българи мохамедани живеят и на други места, където са се преселили през ХХ век в търсене на дом и поминък.
Неразбирането и незнанието водят дотам, че се говори за “помаци” въобще. А именно това помага на враговете на истината и българщината да издигат тезата за съществуването на “помашка нация”, на някакъв си “народ от мюсюлмани”, че даже и на “балкански турци”…
Кои са българите мохамедани и къде живеят е дълга и мъчителна история… Къде ли не в българското пространство между Дунава, Бяло море и албанските планини не е имало насилия и унижения, глад, недоимък, принудили хиляди българи – от отделни хора и семейства до цели селища и райони, да оставят вярата на деди и прадеди. И как би могло да бъде иначе, когато “…еничари ходят, мамо, от село на село…”, когато цената за оцеляването на семейство, деца, род е жестока.
“Откриването” на българите мохамедани не просто като “потурчено” население, а като хора с български език, обичаи, фолклор, култура, психика е сложен процес. В различно време още през ХVІІІ – ХІХ век чужди пътешественици с изненада забелязват, че голяма част от мюсюлманите не са никакви турци, че дори не могат да бъдат наречени. Някои ги наричат “потурчени”, но признават, че освен вярата, те нямат в себе си нищо турско! Не само за чужденците, но и за самите българи християни това преоткриване не е лесно. За съжаление и днес има рецидиви на неразбиране колко дълбоко българска е природата на тези наши сънародници. Ето какво открихме случайно в един интернет форум през лятото на 2006 г.:

“Що е то… да си Българин, да си роден в България, но мохамеданин?! Първото нещо, което деца от махалата ти набиват в главата от дете, е думата ”…ТУРЧИН…”, “ПОМАК”, “АХРЯНИН”. В училище си ”рязаният”, ”фесът”, по-големите ”батковци” те карат да рецитираш ”АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ”… а след това те сритват…”А бе какво българче си ти бе…”, докато накрая се запиташ: ”…а бе какъв българин съм аз…”. За това питам какво е да си мохамеданин в България – турчин, българомохамеданин или просто Българин…”

Болката в тези думи всеки ще усети по своему, но българин е написано с главно “Б”! И не е ли показателна тази изповед?

СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ

Най-рано в книжнината, вестниците, в масово съзнание са “забелязани” българите мохамедани в Северна България. За тях пишат и българи, и чужди наблюдатели, те вълнуват наши възрожденски дейци от ранга на Петко Р. Славейков и Любен Каравелов, както и известни чужди имена като Феликс Каниц и Константин Иречек. Името “помаци” е било дадено именно на тази група и оттук се е наложило върху останалите българи мохамедани. Преди Освобождението те наброяват около 40-50 хиляди души, живеещи от Севлиево чак до Луковит, Червен бряг и Бяла Слатина. Някога долината на река Панега, приток на Искър, е била известна като “Помашката долина”. В резултат на големите изселвания в края на ХІХ в. те са останали няколко хиляди, най-вече в селата Галата, Градешница и още няколко в Тетевенско, отделни семейства са дошли и от Родопите след 1944 г.
Говореният от българите мохамедани в Северна България език и в миналото, и днес е източнобългарски диалект – за разлика от тях, част от българите християни, особено във Врачанско, Белослатинско, Оряховско говорят западен диалект. Тази особеност показва, че българомохамеданите са старо население, останало още от времето на Второто българско царство. Тези красиви хора са били известни през ХІХ в. и със своята музикалност, със старинните си български песни. Ето какво разказва в началото на ХХ в. Стоян Заимов:

“Неотдавна тая богата с хубости и с изобилие от храни и добитък Помашка долина – котловината на Златна Панега – е била люлка на помашката поезия. В турско време тя е раждала и кърмила прочутите помашки певци… Кому не са известни веселите помашки песни: “Низ Панега газят, нане, бели помакини…”, “Шаян си по двор ходи, хем си коня води…”

Запазени са много свидетелства за наличието на българско самосъзнание у помаците от Ловчанско и Тетевенско. Показателно е и почтителното им отношения към такава българска обител като Гложенския манастир “Св. Георги”. Смътни предания като тези за името на селата Хъсен (Асен) и Полатин нашепват за връзката на предците им със славните Асеневци, за летни царски палати по тези красиви места.

РОДОПИТЕ И БЕЛОМОРИЕТО

Най-познатата група на българите мохамедани е тази в Родопите, намерила най-голямо място в науката, изкуството, литературата, киното… Нейната здрава връзка с българското е отбелязвана неведнъж – както пише известният учен Христо Вакарелски:

„Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях…”

Тези българи, изповядващи ислямската религия, живеят на територията на Кърджалийска, Смолянска, Пазарджишка, Благоевградска област, както и оттатък южната ни граница.

Българите мохамедани в Гърция десетилетия наред са манипулирани от гръцката и турската пропаганда. Кратките периоди, в които те са били поданици на българската държава, са крайно недостатъчни за интегрирането им в общото ни отечество…
В днешна Гърция (регионите Ксанти, Родопи и Еврос) живеят около 40 хиляди българи мохамедани. Тези хора все още знаят корените си, поне при старото поколение е така, но днес са принудени да се лутат между това дали са “помаци”, “турци” или “гръцки славофони мюсюлмани”. Написаха им вече “помашки граматики”, “речници”, “помашки език” им измислиха… Но в училищата им се учи гръцки и… турски. Защо впрочем “славяногласните” трябва да учат турски, а не български, защо?!

На няколко пъти “вълни” от тази общност, насилствено разделена от братята си на север в България, се изселват в република Турция. В Източна Тракия те заживяват заедно с други ислямизирани българи, преселени тук от България, Македония, Косово… По неофициални данни българите мохамедани в Одринско са около 120 хиляди, а вероятно са и много повече. Турската държава обаче не признава нито българи, нито дори “помаци” – така всички тези хора с българска кръв и генетична памет с едно драсване на молива стават… турци! А къде е България, къде е нашата национална съвест, къде е волята на държавата ни? Турция неизменно поставя въпроси пред България, търси някакви разбирани по особен начин “права и свободи” за някакво “нейно” население в България. Къде обаче сме ние? Попитахме ли поне веднъж на официално равнище защо на нашите сънародници се отказва право на национална идентичност, защо те не учат български език, защо нямат своите български, ако щете, българомохамедански културни центрове, читалища, театри, телевизионни и радио програми? Същите питания заслужава да получи и Гърция, още повече че тя е член на европейското семейство. И още нещо, нима иначе речовитите Хелзингски комитети и правозащитници не виждат тази крещяща несправедливост към хора, подложени на безогледна асимилация буквално до южните ни граници?

ПИРИНСКИЯТ КРАЙ И ЮГОЗАПАДНИТЕ РОДОПИ

Българите мохамедани в Пиринския край и югозападния дял на Родопите в миналото са изложени на много силна мюсюлманска пропаганда, затова и днес заблудите при тях са още живи. Под въздействието на външни, а и вътрешни сили, които спекулират с тяхното незнание и предразсъдъци, те по-ревниво се придържат към арабската именна система. Нещо повече, част от тях декларират турско самосъзнание, макар да говорят майчин български език! Какви “турски села”, населени с “етнически турци” могат да имат старинни български имена като Сатовча, Корница, Брезница, Буково, Дъбница, Хвостяне, Вълкосел, Плетена… Вярно е, че държавните власти имат грехове към тези българи, че те в миналото са жертва на груб натиск и насилие. Това обаче означава ли, че истината не е истина?

МАКЕДОНИЯ, КОСОВО, АЛБАНИЯ

В днешната република Македония, появила се на политическата карта на света в края на ХХ век, българи мохамедани живеят на редица места. Най-много са те по границите с Албания и Косово, а и отвъд тях. В миналото това население, наричано най-често торбеши, но и аповци, а по-късно в духа на общобългарската практика и помаци, е живеело на още повече места – документи и статистически данни дават богата картина за Реканско, Тетовско, Гостиварско, Дебърско, Велешко, Пехчевско… И картината повтаря онази в останалите наши земи.
Нека разкажем малко повече за областта Торбешия – име, което е съхранило историческия спомен за богомилството – за “българската ерес”, както са я наричали нейните противници дори в далечните Франция и Испания. Именно богомилството обяснява защо на някои места българи, преследвани векове наред от официалната църква, са били по-податливи да приемат исляма. Торбешията се намира в Скопската котловина, в нейния южен дял. И днес съществуват красивите български имена, носени от планинските върхове Китка и Милен камен, от селата Елово, Цветово, Студеничани, Маркова Сушица, от реки, потоци, местности… Тук е и прочутият Марков Манастир “Св. Димитър”, съграден в края на ХІV в. от легендарния Крали Марко.
В този планински край българите са помюсюлманчени към края на ХVІІ в., може би като последица от въстанието на войводата Карпош (1689 г.). Днес в селата на някогашните богомили живеят около 20 хиляди… турци и албанци. В миналото торбешите са били два пъти повече, но в края на 50-те години режимът на Тито улеснява масовите изселвания в Турция. На мястото на заминалите прииждат мюсюлмани албанци от Косово и бошняци от Босна, които на свой ред поне в много случаи са потомци на ислямизирани българи… Класическото “разделяй и владей” в югославския му вид се е проявило и тук! И така незнайно колко още хора с българска кръв се превръщат в… албанци, турци и бошняци, а съседите им християни в… македонци! И как после човек да остане равнодушен към злощастната съдба на хора от нашата кръв, чиито предци са живели по онези места от ранното Средновековие, та и то днес!

Българи мохамедани, наричани “горани” или “горанци” (буквално “планинци”, “балканджии”) живеят от векове в областта Гора, разделена днес от политическите граници между Албания и Косово. Тези горди потомци на някога многохилядното българско население на тази област в началото на ХХІ век са се стопили до под двайсетина хиляди души. Всъщност, ако проследим пътищата на миграциите им, те са поне три-четири пъти повече! Освен в Македония и България, в градовете на Косово, Сърбия и Босна, съответно в икономически по-развитите райони на Албания, горани отиват и в Средна и Западна Европа, и то се знае – в Турция! Ненадминати майстори сладкари и бозаджии, известни в българските градове още от ХІХ в., горанците са наричани десетилетия наред напълно погрешно… “албанци”!
Ето как понякога самите ние, българите от България, се случва да не виждаме очевАдното – че си имаме работа с наши братя, със сънародници, макар и с друга вяра, говорещи друг диалект, дошли от далече. Впрочем, съвсем не е толкова отдавна времето, в което “другоселецът” традиционно е схващан като натрапник, своего рода чужденец, че и нещо по-лошо… Нима у нас няма хора, и то не без образование, обща култура, социален опит и т.н., които обаче все още наричат бесарабските българи “руснаци”, “украинци” и “молдовци”, македонските българи – “македонци” и дори “сърби”, влашките българи – “румънци” и така нататък… Вярно е, че пет века е нямало българска държава, че нацията ни е преживяла тежки войни и национални катастрофи, че и до днес отсъства ясно формулирана и осмислена национална политика. И все пак това не можа да ни служи за оправдание и вече е крайно време да бъде изкоренено невежеството ни за самите нас!
Югославската и по-късно скопската пропаганда безогледно се стреми да отроди гораните от българските им корени, да ги направи “македонци муслимани”… На свой ред сръбската шовинистична линия твърди, че те са “горанска нация”, която обаче някак си се вмества в “сръбството” на Балканите!
По-навътре в Косово, в районите Жупа и Подгор, в седемнадесет села е разположена друга българска мохамеданска група от около 20 000 души, доскоро почти напълно непозната. И тук срещаме старинни български имена като Мушниково, Горнье и Долно Любине, Небрегоща, Локвица, Манастирица, Скоробище, Гърнчаре…
Голо Бърдо днес в Албания е друг известен район на българи мохамедани. Въпреки че от началото на ислямизацията тук са изминали около три столетия, и до днес се е запазило едно показателно явление – в едно и също семейство да има хора и от двете религии!
Дошло е време, но не време разделно, а време на съединение, време на проглеждане… Никой няма право да отделя българите мюсюлмани от останалите българи! Трябва ли да се търпи повече насилието над истината, над отделния човек, над големи групи от хора, семейства, цели селища… Кой всъщност дава право на политиците ни да си затварят очите пред грубото насилие? Не, повече не може да се търпи насилието над вековните български демократични традиции, а и над самите европейски ценности, в които днес представителите на нашия политически елит се кълнат под път и над път! Защото опитите за отродяването на българите мохамедани, за превръщането им в турци, албанци, “македонци”, бошнаци, сърби, гърци не е грях само пред Майка България – не, това, без преувеличение, е престъпление не само срещу българите, но и срещу човечеството.

Проф.Пламен Павлов

Прочети цялата статия тук: Помъчените - проф. Пламен Павлов - Поглед Инфо