Да бях събрал консилиум от най-добрите лекари на света и дори да имах милиони, пак нямаше да мога да го спася

  Звездата от „Шоуто на канала” Тончо Токмачиев е роден на 2 май 1963 г. в Бургас. Син е на известния художник Ненко Токмакчиев. Като дете свири и рисува. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на Николина Георгиева. Член е на трупата на Първи частен театър „Ла страда” и шоу-спектакъла „Улицата”. Участва в студентското предаване „Ку-ку”, по-късно и в „Каналето”. От 2007 г. е в основния актьорски състав на „Шоуто на канала”, съботно-вечерно шоу по БНТ. Един от основателите на Федерацията на независимите студентски дружества, член на „групата за натиск” „Новото време”.

  Тончо никога не е бил от най-словоохотливите събеседници, затова и името му често е спрягано в най-различни, твърде често секс-скандали. Единствено пред „ШОУ” емблематичната аркашка, рожба на прехода заедно със Слави Трифонов, Мартина Вачкова, Камен Воденичаров, Жоро Торнев и сие, отваря душата си, като „намества” понятията за талант, слава и бездарие, за преходност и безсмъртие, за осъществени и неосъществени роли, за мечти и още нещо.

  - Тончо, нека да тръгнем от странната ти фамилия. „Токмак” означава дървен чук, чукче за хаванче, а в преносен смисъл – тромав, сбутан, несръчен човек, още и темерут. Но по чирпанско – и топуз. Имаш ли в рода си дядо, наречен Токмакчи?

  - Токмак означава още и… бухалка /лек смях/. Фамилията ми идва по бащина линия, който е от Велико-Търновско. Историята е малко странна, става въпрос за мой прадядо, който е бил в Русия, завръща се в с. Камен, а там се натъква на синовете на кмета, които са били с малко по-„свободни нрави”. Тормозели са хората, безчинствали са – та то от едно време е така. Та дядо ми нещо им набрал и взел, че ги набил, т.е. вразумил ги, успокоил ги, и оттогава започнали да го наричат „токмакчия”, сиреч юмрук. История, която знам от баба ми.

  - Как „Шоуто на канала” се задържа непоклатимо толкоз дълго време в телевизионния ефир? Като имаме пред вид колко динамичен е шоу-бизнесът – едни предавания отпадат, преди да са запомнени от зрителите, на тяхно място идват други, а вие оцелявате вече седма-осма година?

  - Задържахме се, понеже има зрителски интерес, стабилен в рамките на телевизията /БНТ – б.а./, нещата, които правим, се стремим да бъдат с мярка, да имат добър вкус, да задържим едни от най-качествените актьори в България. Като започнем с Мартина Вачкова, Албена Колева /дъщеря на Тодор Колев – б.а./, Ники Урумов, Камен Воденичаров, Ани Михайлова, сега имаме и нови актьори – Иван Григоров. Да не изтърва някои хора, които са идвали. Нашият принцип е отворена сцена и за музиканти, и за певци, стремим се да поддържаме едно добро ниво. Шоуто започна осмия си сезон, което си е доста за едно такова предаване, рейтингът е добър, има гледаемост, имаме и идеи. Тъй като ние се занимаваме с политическа сатира, тя винаги е актуална. Правят се доста глупости, особено в политиката, които са обект на сатира.

  - Твои колеги от шоу-бизнеса са ми казвали, че ако се изключат директните излъчвания от парламента, особено петъчните дебати, животът ни би станал  скучен? Че и вие ще останете без хляб, да не говорим за „Господари на ефира”.

  - Има такова нещо, депутатите са най-гледаемите /лек ироничен смях/…

  - Корифеят на развлекателния жанр навремето проф. Хачо Бояджиев - той пък нямаше и конкуренция по времето на соца, - изръси нещо супер-скандално: „Достатъчно е едно магаре да го пуснем два-три пъти пред камерите, и то става… звезда!” Това ли е причината днес да бъка от толкоз много звезди и звездички, голяма част от тях неграмотни, инфантилни почти?

  - То зависи и от магаретата, които си вярват, за съжаление. Но в българския театър и кино, в шоу-бизнеса винаги е имало много качествени хора, които не са станали известни само заради това, че са били обичани от камерата, а защото са били творци с много големи възможности. Трудно ми е да ги изброя всичките.

  - Неотдавна правих интервю с Ивайло Калоянчев, та той припомни за читателите ни една знаменателна фраза на Калата: „Сигурен съм, че сто души могат да изиграят една роля по-добре от мен, но никой няма да може да я изиграе като мен”. В това отношение, струва ми се, че и Тончо е неповторим, че някой трудно би могъл да го изплагиатства? Не го приемай като комплимент, а като даденост.

  - Това звучи много добре за Калоянчев, той беше един от най-най-най-големите български актьори. Имах щастието да съм играл с него, да се познаваме, от един град сме /Бургас – б.а./. Нямаше нещо, което да му се опре. Даже м.г., когато играх бай Ганьо и снимах и така се случи, че когато играх в Бургас Алековия герой, ми зададоха въпроса дали мога да направя нещо като Калоянчев, аз отговорих, че всеки човек си има свой път, че Калата е неповторим. Нека по-добре хората да говорят за моето творчество, но пък в едно съм сигурен, че има някои неща, които настина никой друг не би могъл да направи.

  - Кой беше най-големият ти майтап с Калата, вие сте се бъзикали не само на сцената, зад кулисите, в гримьорната, но и на чашка кафе?

  - Играехме „Дванайсета нощ” в театъра, имахме турнета и снимки, говорили сме си за Бургас, за детските му и ученически години, смяли сме се много, за какво ли не. Калата имаше една невероятна аура, той беше от актьорите, които ги гледаш, че са уж нищо особено, а в един момент се оказва, че точно тоя тип го прави най-добре. Харизматична личност! Всяко негово изиграване, дума и жест бяха неповторими. И то до такава степен, че не можеш да го имитираш. Абсолютна индивидуалност!

  - С кои други от по-старата театрална гилдия, макар и възпитаници на Станиславски, успя да се засечеш, да се отъркаш у тях, дето се вика?

  - С Тодор Колев, мир на праха му /в последната постановка „Мъже под чехъл” Тончо играе с дъщеря му Албена Колева – б.а./. Другата неделя, на 16-ти февруари, по БНТ ще направим едно предаване, посветено на неговото творчество, с архив, с негови ученици, с дъщеря му, с приятели. Той беше един от хората, които много ценях - и като актьор, и като колега. Не съм бил негов ученик, но бяхме в много близки приятелски отношения. За мен той ще си остане един от най-светлите и велики български актьори.

  - Предполагам, че темата за „развода” ти със Слави Трифонов не е от най-приятните. Но какво все пак се случи в онези „мътни”, но свободни времена за шоу-бизнеса след 1989 г.? Бяхте първите, но вместо да се обедините и да сътворите едно силно монолитно, а защо не и монополно ядро, вие се разцепихте. Толкова ли бяхте различни, себични или егоцентрични, та всеки тръгна по своя си път?

  - О-оо, това беше толкова отдавна /отегчено – б.а./. Един иска да прави едно, друг – друго. Това е! Имаше и доста външни фактори, които ни помогнаха да се разцепи тази компания… Толкова години минаха от тогава, така че аз няма какво да коментирам. Говорено е много по този въпрос, така че ми е безинтересно да го дъвча. Обръгнал съм вече, книги се писаха и още какво ли не. Може би след години трябва да се каже още веднъж какво е било…

  - Превъплащаваш се в най-различни роли, но зрителите ще те запомнят най-вече в комбина с Марта Вачкова – в ония домашно-пиянски скечове, толкова близки до битовия роден натюрел, като хамалетата с Камен Воденичаров. Кой политик би изиграл в момента с най-голям хъс?

  - А бе, какво да ти кажа, нещо не искам да се занимавам с тия политици. В момента има един голям сбор от безлични, дори не са забавни като хора, дори не са изобретателни, на челото им е изписано, че са хора с доста ниска култура и примитивни като мислене. При тях има ясни сметки – събиране и изваждане, те дори не прилагат математика, а… смятане.

  - Ти си един от малкото актьори, излъчващи типична балканска първичност, не случайно изигра и ролята на бай Ганьо. Получаваш ли често „нерегламентирани покани” за сексуални контакти – и от силиконови чалга-изпълнителки, и от други представителки на нежния пол със съмнително поведение?

  - Не, аз съм извън тази среда и не обичам такъв тип взаимоотношения. Попадал съм в подобни компании, но с годините отдавна са ми останали безинтересни. Когато бях по-млад и когато тези неща прохождаха, тогава съм им отделял време. Но сега не виждам за какво да си губя времето…

  - Връстник си на доста от мутрите на прехода, повечето от тях вече не са между живите. Но в онези години доста от вас „захлебихте”, понеже беше модно да се канят звезди като вас, да наддават за вас, да се кефят в компанията ви – та вие бяхте първите в шоу-бизнеса? Силиконовите гърли много по-късно се появиха на бял свят?

  - Имах контакти с много от това поколение, в което бяхме в една „буря”. Наистина, бяхме популярни, започнахме да ставаме известни актьори. Имаше хора от тях, които обичаха да си контактуват с нас. Е-ее, някои колеги това ги блазнеше и им харесваше, но лично аз не съм им обръщал внимание. Не съм допускал някои персони да стават близки с мен. Имало е спречквания на хора в нетрезво състояние, но съм овладявал ситуациите, така че не ми е било проблем. А те самите /мутрите – б.а./ имаха респект от такива хора като нас.

  - Колко пъти си оцелявал в патови ситуации – на сцената, в живота, по пътя, в духовен дисбаланс, да го наречем?

  - Имало е подобни моменти, но човек трябва да ги отминава и бързо да се адаптира към някаква нова реалност. В момента ми е много тежко и тъжно, защото баща ми си замина от тоя свят преди 11-12 дена /интервюто е взето в края на миналата седмица, 30 януари – бел. на ред./. И някак си разбираш суетата най-бързо, когато усетиш как един човек изстива в ръцете ти. Буквално.

  - А баща ти, известният художник Ненко Токмакчиев, от какво се спомина?

  - От инфаркт, най-вероятно! Бяхме само двамата един до друг, и в един момент изчезна човекът, си замина и остана само… черупката /насълзява се – б.а./. А душата я няма…

  - Приеми искрените ни съболезнования. На финала на нашия разговор неизбежно щяхме да стигнем до извечната тема за смъртта. Последните две години бяха фатални за много от твоите колеги, доста от тях вече не са между живите, в момента бере душа и Джоко Росич, дай боже сръбско-българският му ангел хранител го запази. Ти самият как възприемаш неизбежният край?

  - Много е близък спомена от това, което се случи, няма и две седмици /говори за смъртта на баща си – б.а./. Всичко стана пред очите ми, в ръцете ми. В Бургас. Първото нещо, което виждаш, е, че това е неизбежно. За всичко друго може би има някакво решение, някаква промяна, но това /смъртта – б.а./ е нещо неизбежно. И затова човек, докато е на тоя свят и на тая земя, трябва да бъде по-отговорен към това, което прави, да усеща друга предопределеност, да си дава сметка защо е всъщност тука. Говоря за баща ми.

  - А той в ръцете ти ли издъхна?

  - Да! Той беше художник. Едва след смъртта му започнах да си давам сметка колко много неща е направил, колко много картини е сътворил, колко много неща е осмислил, променил, колко много хора са го обичали и уважавали. Смъртта е неизбежна, но преди нея трябва да си даваме сметка по какъв начин мислим. Не да се затваряме и да мислим в тая примитивна посока. Да се наядем, да се напием… Всичките пари на тоя свят да имаш, каквото ти е отредено, то е неизбежно. Дори и да бях събрал цял консилиум до себе си, най-големите световни светила, просто нямаше как да го спасим. Така че смъртта е неизбежна, но за да остане нещо след тебе, докато си тука, трябва да задаваш по-сложни въпроси. И да имаш по-сложна представа. Всъщност най-простото и най-неизбежното е… смъртта, а животът е по-сложното нещо.

  - Така е, но животът за теб и за близките ти продължава. Това е естественият ход на нещата. Както се казва, в теб има още много-много хляб. За да те разсея, някъде бях чел, че ако се направи нов филм за капитан Петко войвода – естествено е, че визията на Васил Михайлов все още трудно би могла да избледнее, - ти ще си следващият. И като борбеност на духа, и като талант, способен да се превъплати във всяка роля, и като глас и като още много други дадености?

  - Така ли /изненадан – б.а/!? Васко Михайлов изигра тая роля бляскаво, тя ще си остане в историята на българското кино като шедьовър. Често ме питат какво искам да изиграя, много неща бих искал, но този, който ще те избере, той вижда. Бих искал да изиграя Ромео, например, но то не става. Но що се отнася за капитан Петко войвода, ми е интересно, предизвикателно…

Едно интервю на Георги АНДОНОВ