- Преди четвърт век чествахме 9 септември като национален празник, днес - 3 март. Все освобождения и победи след някакъв вид робства. Защо създаването на славянската писменост не се “класира” за свещена дата?

- Защото 24 май е културен празник и все ще се намери някой да опонира. Андрей Райчев например ще каже, че не може такава дата да е актът на византийското правителство с една азбука, създадена от двама византийски политически агенти и гърци по произход - Кирил и Методий.

Трети март трябва да се оценява само от една гледна точка - дали този ден е решил главната историческа задача пред българския народ - възстановяване на държавата му. Защото не само в онези времена, но и днес, ако нямаш собствена държава, всеки може да посегне на теб, когато си пожелае..

- Какво ни отне и какво ни даде турското робство?

- Турското робство не ни даде нищо. Напротив - изхвърли ни от списъка на големите европейски народи и държави.

Българският народ линееше в сянката на султана в една феодална азиатска ислямска империя, в която българите, които в основната си част бяха християни, бяха дискриминирани всякак.

По изчисление на наши демографи от ранга на проф. Христо Гандев например ние днес щяхме да бъдем толкова, колкото държави като Великобритания, Франция и Германия, т.е. между 60 и 80 милиона, ако не бяхме попаднали под османско владичество.

То ни лиши и от класите естествени водачи на всеки народ през тази епоха - аристокрацията, буржоазията и висшия клир на собствена църква. Българският народ по социално положение беше сведен до “орачи, копачи и малко занаятчии в градовете”, както пише отец Паисий. Естествено, тази класа може да работи само за собственото си физическо оцеляване, при това не винаги успешно.

Смазани от тежки данъци, които османските власти налагат, българите търсят пристан в други страни. А там се претопяват в народностите по дъгата от Италия до Русия включително. Колко от нас например знаят, че до 70 на сто от румънската нация днес е от романизирани българи? И ако по думите на нашите възрожденци преди Освобождението уж сме били между 5 и 7 милиона, като се преброихме за първи път след Освобождението, с ужас установихме, че дори заедно с неосвободените краища на България в Османската империя в Княжество Румелия, Македония и Тракия, българите сме били не повече от 2,5 млн. души.

При това с народностна снага от гъсто вклинени мюсюлмански маси от българи по произход, които обаче не се смятаха за такива.

- Защо единствено Васил Левски е обявен за български национален символ? Няма ли достойна фигура и от съвремието?

- Как да няма? Напротив - има, но винаги напред се извежда един, когото националната пропаганда добре разкрасява. И може би това е правилно. Италия е освободена благодарение на усилията на много хора, но имената на колко от тях знаем ние, че и италианците? Единствено на Гарибалди, но паралелно с него има и други центрове на освобождението на Италия със своите герои. Така сме и ние. Избрахме Левски, Ботев, Раковски.

Също - дейците на църковноосвободителната борба, която всъщност беше борба за начертаване границите на България, които да се сложат на масата при евентуалното политическо освобождение. И точно така стана - Цариградската конференция на Великите сили, която реши Освобождението на България (Руско-турската война бе само военно изпълнение на това решение на обединена Европа), използва картата на екзархията, не на българските граници. Затова избягвам сравненията кой е по-велик. Всеки е направил нещо.

Левски простo е избрал правилната стратегия и тактика на националното освобождение в момент, когато е трябвало да се коригира тактиката и стратегията на Раковски България да бъде осободена чрез чети отвън.

Левски правилно е предложил масово народно въстание, което да предизвика съчувствие и подкрепа от страна на Европа. Което се е и случило. Левски е велик, защото, макар и да е увиснал на бесилото, само след няколко години чрез своите ученици е успял да постигне стратегическата си цел - възстановяване на българската държава.

- Има ли саможертвата за родината място в ценностите на съвременниците? Преди няколко години само няколко процента сред нас твърдяха, че са готови да жертват живота си за България.

- Привърженик съм на възгледа на генерал Владимир Вазов. Преди решителната битка при Дойран - най-голямата българска победа през цялата ни 14-вековна история, пред него се явяват офицерите на полковете, които след няколко часа ще влязат в решителна битка. Знаят, че срещу тях има 7 дивизии, облекли са си белите униформи и екзалтирано реват:

“Готов съм да умра за България!"

А генерал Вазов сърдито им казва: “Не ми трябват офицери и войници, които искат да умрат за България! Трябват ми офицери, които да се сражават за нея, да победят и да останат живи!” И наистина е станало така - имало е по-малко от 500 убити, докато англичаните са дали 47 000 жертви. Не е нужно да умираш за родината си, трябва да се сражаваш за нея, да останеш жив и пак да се сражаваш. Защото битката за родината не е само една.

- Има ли прилика между патриотизма на българина в предишни векове и днес?

- Мисля, че има. Българинът си остава патриот. Неслучайно са се наплодили толкова националистически патриотични партии. А този етикет си лепват дори такива, които не са.

- Как си обяснявате, че младите българи са мнозинство в тези среди?

- Това е много хубаво. Значи, че българщината не умира. Това е демонстрация на чувства към родината, макар у някои да са фалшиви. На 18 февруари вечерта една телевизия искаше да вземе от мен интервю пред паметника на Левски. Бях там половин час по-рано и докато чаках, запалих цигара. Само за 30 минути пред смаяния ми поглед няколкостотин млади хора поединично или по двойки затрупаха с цветя паметника. Не бяха организирани от партия или организация, в поведението им нямаше никаква демонстративност. Тогава си дадох сметка, че България няма да загине, докато тези млади хора са живи. Сигурен съм, че те ще възпитат и децата си на 18 и 19 февруари да положат по едно цвете пред паметника на Левски.

- И бъдещето на България няма да изтече през терминал 2?

- Това също е една огромна легенда. Повечето сред заминаващите са необразовани хора - гледачи на възрастни, строителни работници, берачи на плодове и зеленчуци, миячи на чинии, сервитьори. Специалистите са малко. Те си намират работа и в България, а ако са недоволни - и зад граница.

- Няма ли опасност да изчезнем демографски?

- Нали сега светът е едно глобално село, вече няма чужбина. Където и да живее - в Лондон, Дъблин, Рим, Мадрид, Атина, Солун, българинът си остава българин. Той не може да се денационализира при наличието на интернет, скайп и всякакви комуникационни електроники.

Ако пожелае, може да гледа всичките ни тв канали и да вижда всеки ден семейството си. Освен това далеч не е невъзвращенец, както го пишеха по комунистическо време. Статистиката показва, че ако през 2013 г. зад граница са заминали 98 хил. души, обратно са се върнали 92 хиляди.

Така че, ако перефразираме началния стих от полския химн :“Полша не е загинала, докато е жив един поляк”, България вероятно вече ще бъде там, където живее дори един българин.

- Кой е българският герой днес, достоен да влезе в историята?

- Истинските историци правят такива оценки, когато са минали 100 г. от събитията.

Мила Гешкова