Голяма част от нашият народ са потомци на бежанци. Вие самият, г-н Инджов, сте от семейство на тракийски бежанци и този факт е белязал живота ви. Чувствали ли сте се през годините като емигрант? Между другото българите като че ли не знаем много за бежанците от Беломорска Тракия...

- Отечеството и държавата отдавна престанаха да бъдат единно цяло. Просто защото интересите на властта поначало се противопоставят на идеалите на народа... Но се питам дали и самите бежанци от Беломорска Тракия искат да знаят достатъчно за себе си. В нашите среди е създадена и продължава да се създава забележителна книжнина - исторически мемоари, краеведски изследвания, литературни интерпретации на бежанската орис. Тракийските книжовници днес придават творическа дълбочина на духовността в Хасково, Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кърджали. В София съществува Тракийски научен институт, средище на дейност с голямо значение. И при всичко това наблюдавам поразителни случаи на загърбване на собствената бежанска съдба. На тракийската кауза не трябва да се гледа единствено от идеологическа гледна точка.

Тракийската кауза не е ли повече историческа илюзия, или може би е плод на историческа носталгия?

- Най-просто казано, тракийската кауза възникна, защото една част от българския народ - тракийците, бяха насила превърнат в бежанци, а една част от българското землище - присвоено от Турция и Гърция. Следователно тракийската кауза е кауза всебългарска, но дори и съвременното общество не може да я осъзнае в тази нейна същност. Безогледното политизиране на живота днес налага в общественото пространство други силови полета, не остава нито място, нито време за осмисляне на патриотизма извън партийните пристрастия.

Обезбългаряването на Тракия е ставало по време на войните през миналия век. Но защо тази историческа истина се премълчава, а в учебниците по история почти няма нищо?

- Известно е, че историята се пише от победителите... Тракийските бежанци сме от победените във всички сражения за Тракия на държавата България - няколко войни (Балканската и двете световни), няколко международни договора (Ньойският, Ангорският), няколко решения на т.нар. велики сили за преразпределение на света (от Ялта до Малта)…

Въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци се повдига само от някои патриотични организации, но като че ли се усеща страх у политиците да го направят.

- Този въпрос, както показва реалността, няма да се реши, ако не стане съществена доктрина на българската дипломация. Което означава да предопределя постоянно нашата позиция на всички международни форуми и особено в отношенията ни с Турция и Гърция. Българската дипломация не успява да постави обезщетенията на тракийските бежанци като условие за лоялност и взаимодействие в съвременния свят. Конкретно - като предварително условие пред Турция за членството Ӝ в Европейския съюз.

От години говорите за идеята „Тракия без граници“. Какво означава тя? Не е ли опасно? Все пак Балканите са взривоопасна зона, наричат ги „буре с барут“?

- „Тракия без граници“ е идея, произтичаща от разбиранията ми за равноправно сътрудничество в Европа. Аз знам, че е невъзможно прекрояването на държавните територии, но също така знам, че е възможно осъществяването на много проекти с икономическо и културно съдържание на територията на Тракия - територия на три съвременни държави. Възникват и някои своеобразни случаи, например във връзка с неотдавнашното решение на варненските общинари да преименуват многовековни турскоезични топоними.

Това решение обаче предизвиква противоречиви реакции.

- Да, прозвучаха несъгласия, появи се ирония от страна на известни „музикословеснейши патки“ (по израза на Христо Ботев), които пуснаха в обращение елементарния въпрос как биха се казвали някои днешни населени места, ако се преименуват посредством механичен превод. Бих ги попитал - а как щяха да се наричат някои днешни градове, ако навремето не им бяха дадени български имена?

Как, дайте примери.

- Ето как: Ардино - Егри дере; Златоград - Даръ даре; Ивайловград - Ортакьой; Крумовград - Кошукавак; Тополовград - Кавакли; Смолян - Пашмакли; Асеновград - Станимака; Свиленград - Мустафа паша… Както личи, българизирането на топонимията не се е извършвало буквално и единствено в сянката на политически понятия като прословутия „възродителен процес“. Още Иван Вазов в качеството си на министър на просвещението и академик прави приносни намеси в обновяването на националната топонимия чрез създаване на привлекателни названия - Стоянов мост, Черноочене, Минзухар и т.н. Проблемът има и един особен актуален аспект. При положение че Турция стане член на ЕС и държавните граници отпаднат, именно българските названия на селища и местности ще обозначават българското землище. И май че е време да помислим с какви имена на градове, села, природни и туристически забележителности ще попаднем в бъдещата географска карта на единна Европа.

Проходът Маказа при Златоград бе отворен наскоро. Това не е ли началото от реализирането поне на част от мечтата?

- Като потомък на тракийски бежанци аз влязох в Тракия през Маказа и излязох през него. Тогава той бе строго контролиран път между две враждебни държави. Днес може да стане най-оживеният проход от и към тракийския свят в Европа с изключително благотворно влияние върху развитието на целия наш континент. Маказа нагледно показва как се осъществява идеята „Тракия без граници“. И да, тази идея е моята най-съкровена мечта!

България вече е част от Европейският съюз. Може ли Европа да разбере една местна кауза, каквато е тракийската мечта, това не би ли заплашило устоите на съюза?

- Това е толкова „местна кауза“, колкото са автономията на баските и опитите на каталунците за държавна самостоятелност в Испания; единосъщността на френския, немския и нидерландския - трите официални езика в Белгия; наличието на династически и религиозни анклави на континента като Монако, Лихтенщайн, Андора, Сан Марино, Ватиканът…

За липсата на национална кауза се говори отдавна. Къде и в какво да търсим причините?

- Националните каузи пречат за налагането на глобалистичните идеологии в развитието на обществото. Да не забравяме, че глобализмът като израз на световни тенденции възниква не от днес и не от вчера. Фашизмът бе глобалистична идеология, расизмът също, такава идеология понастоящем е панислямизмът. И в България се заражда нещо подобно - движението ПОМАК, то търси корените си в земята на Тракия и аз не мога да бъда равнодушен. Към причините за липса на национална кауза прибавям масонството, ротарианството, антисемитизма. Представете си, че антисемитизмът влезе като елемент в идеята „Тракия без граници“? Тя ще се обезмисли моментално, поради което ние, тракийците, не сме допускали и няма да допуснем такива нечисти примеси в нашето гражданско съзнание и обществен морал. Но държавата?

Битката за паметта на българина не е лека, но възможно ли е тя да победи?

- Създават се празни духовни пространства, на които се намества безродието. Например, когато бива отстранена от образованието и от интелектуалния живот на нацията българската литературна класика. Напоследък във вашия вестник бе изнесена информация за публична гавра с най-големия жив класик на българската литература - Антон Дончев. Т.нар. Европейски институт „Помак“ в доклад за дискриминацията на българите мюсюлмани, разпратен до всички европейски институции от неправителствената организация, нарича автора на романа „Време разделно“ бездарен писател, а книгата е определена като манипулативна и поръчкова.

От Съюза на българските писатели все пак отговориха с възмущение в официално писмо до Брюксел.

- Това е добре, но нали най-напред една неуморима активистка от ръководството на същия този съюз написа, че Антон Дончев е „среден, но привилегирован автор, който правел факирски номера, за да му издават книгите“. А за самия роман отсъди следното: „Тази сладникава компилация от исторически хроники, легенди, непроверени или съмнителни исторически източници, наречена „Време разделно“, едва ли може да развълнува някого днес. Защото в нея не е посято нито едно оригинално зрънце, нито като художественост, нито като философия… Не е ли време вече да се каже истината за „Време разделно“, за евтината му слава и за антибългарската му същност!“.
Е, да, време е вече да се каже истината и за това как бездарието в лицето на тази божем критичка („Бездарието е фашизъм“ по израза на Любомир Левчев) и ПОМАК излизат на една и съща антибългарска позиция.

Защо продължаваме да търсим националната си гордост в миналото, толкова ли няма днес нещо, за което да се хванем? Заплашено ли е Отечеството ни да се превърне в пустиня?

- За кое минало говорите? За времето, когато тук се въздигаха, да речем, паметници на българските герои на световния антифашизъм? Или за разрушаването им, за да стигнем до изтипосания в една софийска градинка паметник на депутат от „прехода“, известен с разрушителни актове именно срещу миналото. Заплахи за бъдещето на българския народ и българската държава има всякакви, някои се раздуват с провокационни политически цели. В края на краищата Отечеството може да се превърне в пустиня, ако новите варвари изгорят и българските книги. А там, в българските книги, Отечеството ни е съхранено целокупно, българските книги са последната опора на българската свяст…

________Интервю на Мариела БАЛЕВА_________________

Никола Инджов (74) е роден в Бургас. Поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски. Дипломат в Куба и Мексико.

Автор на десетки книги с поезия и проза. Бил е главен секретар на Съюза на българските писатели, главен редактор на редица списания.

Носител на множество литературни награди в България и по света.