Вълчо Камарашев

х Артистът не се пенсионира, артистът просто… умира х Джоко Росич, макар и с дръпнат характер, беше човечен вдън душата си

Вълко Камарашев е едва ли не последният мохикан в театралната гилдия, който все още устисква фронта. И духом, и телом. Макар и на 76, виталността му е неподправено младежка, излъчването още по-свежо, а за специфичния му глас да не говорим. Някогашният харамия-файтонджия от филма за чирпанския поет „Дело 205. П.К.Яворов”, където с епизодичната си роля спокойно би се класирал за „Оскарите”, с изявите си в „13-та годеница на принца”, в „Комбина”, „Авантаж”, „Тримата от запаса” и пр., ще остане навеки в архива на родната филмография от ХХ век. От старчески недоимък в последните години се впусна и в руслото на рекламите. С чепатия Максим Генчев, почти отхвърлен от повечето от колегите си, засне перфектната реклама за кремвиршите „Леки”. Която на фона на останалите простотии, засега си е жива класика. От екипа на „Столичани в повече” пък получи като леко „подаяние” ролята на кръчмар. Колкото да не го забравим.

Едва когато старите легенди умират, тогава се сещаме и за другите, все още живите. Но това не е приоритет само за народното издание. Репортерът на „ШОУ” потърси емблематичната аркашка-ветеран от Военния театър, за да разбере как един актьор издъхва. Имаме пред вид кончината на Джоко Росич. А бай Вълчо-Кюфтето го е правил това стотици пъти, за радост - само на сцената.

Както винаги, той е върл оптимист, въпреки че подхващаме една неприятна тема, тръгваме отзад напред – от смъртта към живота. И обратно!

- Бай Вълчо, наскоро се спомина и Джоко Росич. Тъжно и тягостно, но и непреодолимо. Почти ти е набор?! Какви спомени имаш от харамията с възгърления глас?

- Отиде си един великолепен човек, разкошен човек. С дръпнат характер. Когато трябваше да бъде твърд, беше твърд, когато трябваше да бъде мек – беше мек. Вечна му памет!!!

- Като почитатели на Бакхус, в това няма нищо лошо, сте обърнали не едно и две питиета?

- Остави чашките, той /Джоко Росич – б.а./ до последно се чувстваше българин. Не бяхме се виждали от две-три години, защото за нас, старите кранти няма работа.

- А къде бяха допирните ви точки с него? Неведнъж сме се засичали с колоритния актьор на пазара в „Ситняково”, а той беще широко скроен човек. Хем ще се помайтапи, хем ще го „начука” на някой от опонентите си. Една от „щам перзоните” там, бивш кадър на ЦК на БКП, го ебаваше до немай къде, а Джоко никога не си оставяше магарето в калта.

- Той беше човечен вдън душата си… Допирните ни точки бяха в неговата човещина и справедливост. Друг като него едва ли скоро ще се роди.

- А не смяташ ли, че беше един рицар на печалния образ? Толкова драматизъм и… лирика в душата му, такова богатирство, едно невероятно съчетание на сила и нежност?

- Да, хубаво и точно го каза! Но печално - всичко така трябва да го възприемаме…

- В каква кондиция те намирам в момента?

- Добре съм, поработвам все още на моята възраст, а любимата ми фраза е: ”Артистът не се пенсионира, артистът просто умира”. Мога да изиграя роли и на 6-годишни, и на 60-те. Важното е някой да ти я даде /горчив смях – б.а./.

- А как възприемаш цялата тази порнография, която се излива на талази на талази от телевизионния екран? За филмите да не говорим – там ако няма екшън, продукцията едва ли не е обречена на провал. И новините ни същата стока – убийства, грабежи, насилие, драчене в парламента. Докато чуем добрата новина, ако я има, вече сме каталясали от негативизъм?

- Всичко това не ме удовлетворява, разбира се. Както се шегуваме ние, по-възрастните артисти, по филмите можеш да видиш какво ли не – младите мъже и младите момичета, които се събличат. Липсва им духовното, няма го големият им пример. Младото поколение не знае къде се намира. Кой от тях е гледал филма за Яворов?! Не бива да си режем корените, да забравяме нашето минало.

- Ти цял живот си бил непоправим оптимист. Как смяташ – изконните ни духовни ценности един божи ден ще се върнат ли?

- Да, надявам се! Доброто винаги ще победи злото.

- По какъв начин? Подобна трансформация е много сложно нещо?

- Едно време правехме по 25 игрални филма на година, сега – едва 4-5. Просто трябва да се променят нещата, да започнем да правим повече филми.

- Но и твоята дъщеря напусна България, засели се в Америка, не успя да устиска като именития си баща, който се чуди и мае как да свържи двата края в родината си? Казвал си, че ти помага финансово, но това не е всичко, нали? Как преживя този факт?

- Кой? – аз, или тя? Родителят страда повече от детето си. От една страна ми е тежко, че е далече от мен, но пък съм щастлив, че тя се чувства добре там. Там завърши висше образование, има работа… Имам две внучета, с български имена, едното се казва Сашо-Момчил, а другото Николай-Алексей.

- С кого последно си пийна сладко-сладко ракийката? Навярно е радост за всеки, който се докосне до един истински българин, чаровен и неподправен, както викат братята сърби – мехлем за душата?

- Днеска на обяд пих една малка ракийка с един мой колега, Сашо Симеонов.

- Какво поддържа великолепния ти дух, който носиш в себе си? Явно там гори някакъв огън, който никога няма да загасне, нещо необяснимо?

- Не мога да ти кажа, много неща съм видял в живота си, не мога да ги забравя, така че…

- И един малко зловещ въпрос – кои смърти от твоята гилдия ще ни споходят в най-близко време? Ти си един твърде земен човек.

- Ще ме извиниш, но не мога да отговоря на този въпрос. По-скоро бих казал – всички да са живи и здрави! За края не бива да мислим!

- Храмът на Мелпомена, особено в столицата, в последно време е препълнен със зрители, което е добро. Къде виждаш стойностните и нестойностните неща в театралните зали?

- Малко ми е трудно да ти отговоря. Виждаш, че много театри в страната загиват, и киното ни е на същия хал. Американците снимат по 500-600 филма на годината, а с тоя орязан държавен бюджет ние как да снимаме?! Вече ти казах – да не забравяме корените си, и хубавото и лошото. Трябва да живеем!

- За последните 25 години много глупости се извършиха в държавата ни, една от тях е, че продадохме „Бояна” на американеца Дейвид Варод. Баща ми беше заместник-постановъчната част на ДТ „Димитър Димов” в Кърджали, водил ме е в полите на Витоша, където като база и снимачни площадки, като архив притежавахме нещо уникално. Та това беше нашенският Холивуд, а вместо да го съхраним, днес го отстъпваме за жълти стотинки на всеки, който го поиска?

- Били сме принудени, защото не сме имали средства. Глупост на глупостите! Не само аз, но и много мои колеги съжаляваме много.

- Познаваме се отдавна, имам вътрешното усещане, че все още носиш в себе си една роля, която не си изиграл, и докато не постигнеш лелеяната си мечта, няма да се явиш пред Всевишния?

- Разбира се, с много роли съм се срещал. Но ние, артистите, сме като младите булки, и друг път съм ти го казвал – трябва да ни избират.

- Винаги звучиш чаровно, на което искренно ти се радвам. Открий поне едно зрънце от душата си, което ти дава сила?

- Не знам откъде идва. Започнах от Бургас с Леон Даниел, след това с много интересни хора се срещах, не мога да ги забравя. Както и мен никой не ме забрави, слава Богу.

- А за реклами не те ли търсят? Ти си един характерен образ, който винаги би се котирал?

- Сега вече има друга мода, търсят по-младите. Може би вече съм изчерпан /звучен смях – б.а./. Нещата се променят.

- И на финала, кои са ти най-големите ти въжделения?

- Късно ми е вече да кажа... Радвам се единствено на усмихнатите хора. Нищо повече не ми трябва.

Едно интервю на Георги АНДОНОВ