Следобедните бури в прогнозата за времето...

Поне веднъж в живота всеки се е радвал най-чистосърдечно на чужда грешка. Отделна тема е доколко сме склонни да си го признаем. Все пак злорадството не е нещо, с което да се гордеем. Но защо сме толкова щастливи, когато лъсне нечия грешка или просто фал? Особено приятни са издънките на вдъхновяващите личности, които са за пример в някакво отношение. Ето защо:

- Можем да си отдъхнем - никой не е идеален

- Получаваме шанс да не съдим твърде строго себе си. Колкото по-голяма е чуждата издънка, толкова по-нищожен изглежда всеки, ама всеки собствен пропуск

- Изравняваме се със сгафилия, ако е някой известен или уважаван. Даже не просто се изравняваме, ами започваме да се извисяваме. Можем накрая да се издигнем в очите си - я, гледай той какви ги върши, а аз, о аааааз - не.

- Ако животът е бридж, то чуждият гаф е коз. Можем да надцакаме сгафилата личност по всеки един въпрос, когато си искаме. Той/тя ли ще ми каже? Я гледай какви ги надроби

- Изпълва ни с надежда. Тя може да бъде формулирана горе-долу така: "На сега, да види той/тя на собствен гръб как е..."

- Успокоява ни относно последиците от собствените ни грешки. Така де, животът продължава, независимо от издънките

- Осигурява ни приятна тема за разговори какво точно е станало и как. Удоволствието може бъде удължено, версиите обогатявани и така - до следващия нечий гаф.

А понякога нещата просто се случват. Когато се случват пред камера, можем да им се радваме отново и отново. Във видеото - някои доста добри телевизионни гафове - по причина на техниката, на непредсказуеми действия на хора, които попадат в кадър зад водещия или по причина на водещия, или поради гравитацията и други природни явления: