На 24 април всяка година арменците по цял свят отбелязват една от най-тъжните годишнини от историята на своя народ. Така е и в Кърджали – някога малкото източно-родопско градче е дало подслон и препитание на бежанците от масовото изтребление в Турция. Първите заселници преди 99 г. са били многобройни, сега общността им е драстично оредяла. В миниатюрното им клубче с името на най-красивото в Армения езеро Севан снощи се събраха малцината, които успяха да пребродят градските улици, превърнали се в реки от поройния дъжд. Отвън на витринното стъкло има два некролога на покойници – единият е на художника Джемал Емурлов-Джими, страстен приятел на групата, другият на млад мъж от общността. Вътре край събраните 4 масички са насядали братята Агоп и Магрдич Чаркъшян, единият е с жена си, Тюрфина Органян, Кеворк Евлиян, още двама мъже с името Агоп. Той изглежда е популярно като българското Иван и арменците на шега казват „От кал да си – Агоп да си“. Марияна е проводила тава с традиционната грис халва по съпруга си Кеворк, който обяснява, че поради болест не успява да се добере до клуба. В малка купичка горят свещи, запалени в памет на онези милион и половина арменци, жертви на геноцида на османските войски по време на Първата световна война. От уредбата се носи разтърсващо тъжна мелодия от дудука на Дживан Гаспарян, световно известен и любим на арменците композитор и изпълнител.
Тук сме 40% от арменците в Кърджали, по списъка на дружеството от 2009 г. иначе сме 24 души, с типичния си хумор уточнява Агоп Узунбохосян. Той е председателят на дружеството и директор на Астрономическата обсерватория. Роден е на 24 април и обикновено отлага личния си празник заради историческия знак на тази дата. Общо 6-има от мъжете носят името Агоп. Клубът е частна собственост на бай Магър – Магрдич Чаркъшян, предоставен безвъзмездно и оборудван за сбирките на местната общност. Единственият брой на вестник „Паракордзагани Цайн“ /“Глас“, от арм./ се предава от ръка на ръка. Издател на вестника е едноименната световна арменска организация, но абонаментът е скъп и малките дружества като това в Кърджали не могат да си позволят повече броеве.
На масичката в ъгъла до вратата се е настанил Кеворк Евлиян така, че всички останали да са му пред очите. Той е най-възрастният в общността, известен сладкодумец и майстор-обущар. „Първите бежанци от Турция са се установявали в Хасково, уверявали ги, че само след 6 месеца ще могат да се завърнат по домовете си в Турция. Моите родители и много арменци от турския град Текирдаг са побягнали направо от житните ниви, това е много плодороден район. Нашите са препуснали към България с каруците с биволите и ралата, било е време за есенна оран. През 1924 г. баща ми е сниман в Кърджали и фотосът е публикуван в най-новата книга за съвременна история на града“, разказва бай Кево с треперещ глас. След 1924 г. заселването на арменци в източно-родопския град става по-интензивно. През 1946 г. обаче много от семействата заминали за Армения с големи влакови композици от гарата в Кърджали, други по-образовани се установили в големите български градове, най-вече Пловдив, София, Варна и др.
Определящото са били парите, който ги е имал в повече, е отишъл извън Кърджали, допълва го Тюрфина. Кеворк е бил бебе, когато през 1922 г. семейството му пристигнало в България, роден е в Хасково. Синът и дъщерята са в Америка, така е и с другите по-възрастни – децата им са пръснати по света, в Канада, във Великобритания. Бай Кево помни и затвора край града, отдавна превърнат в държавна психиатрична болница. Затворниците били оковани с вериги, но се случвало да потропат по арменските къщи и да поискат цигари и хляб, а момчетата зарязвали футбола и ги гледали втрещено. Баща му го пращал всяка седмица да отнесе пратките с храна на близките до затвора, там били въдворени най-тежките престъпници за онова време. Съратникът на Георги Димитров – Васил Коларов също е бил сред тях.
„Бяха много бедни и гладни години. Тук сме посрещнали и германците, и руснаците, всичко сме преживяли в Кърджали. Понеже Текирдаг, откъдето са бягали нашите, е много близко до Гърция, чичо ми е отишъл в Дедеагач. Много има за разправяне, но времената се смениха, да разказвам спомените на арменците за кланетата, става ми мъчно“, казва през сълзи Кеворк и трие очите си с кърпа. „Не трябва да се забравя миналото, обаче плачем. Ние сме много мек народ, но Господ не ни е пожалил“, изхлипва възрастният и след малко безмълвен си тръгва от клуба.
Агоп Чаркъшян разказва, че в началото на заселването на арменците в Хасково нямало никакъв поминък, това ги принудило да търсят хляба си в Кърджали и пристигнали с каруците си. „Дядо ми е имал каруца с 4 коня. Границата при Маказа тогава е била отворена, карал брашно от Гюмюрджина /сега Комотини, Гърция/ до Хасково. Баща ми 15-годишен ходел обут в брич-панталони, три пъти в седмицата е бил в гръцко, често пътувал с Митю Ганев – последният войвода и закрилник на местните“, спомня си единият от братята Чаркъшян.
Неотдавна местен предприемач финансирал пътуването на групата до паметника на арменската рота, загинала в сраженията по време на войната. Мемориалът е край стария път на прохода Маказа, разказва Тюрфина. „Там е било като на Шипка, 251 арменски войници са се сражавали на това място. Останките на други 9 са в костницата пред църквата в Момчилград, имената им са изписани на паметната плоча“, допълва тя.
Пристига и най-ревностният приятел на арменците в Кърджали – Стоян Гълбачев и още с появата му на вратата седящите край масата го поздравяват шумно. Аз съм арменец №1 в този град, техните фамилии завършват на „ян“, пък моето първо име е с „ян“, аз съм Стоян, шеговито се представя възрастният мъж. Той е инициаторът за екскурзията им до Комотини, където случайно срещнали местния арменски свещеник, а той им отворил и църквата да запалят свещи. Сега обмислят ново пътуване, но с участието на всички от общността в Кърджали. Мен не случайно тези хора ме наричат Сурп Стоян, сурп означава Свети, през смях казва той.
„Глобализацията и урбанизацията в България и по света разрушиха традициите на всички етноси, народности, малцинства. Едно време си знаехме арменската махала, турската, гръцката, циганската. В рамките на тези общности се спазваха вековни традиции на комшулука и приятелството. Ние сме раснали всички заедно, нямало е нужда специално да ни интегрират. А проблемът с интеграцията може да се реши преди всичко с образованието“, коментира председателят и рожденик Агоп Узунбохосян. Тук всички започват в хор да подчертават, че никога в Кърджали не е имало вражда между арменци, турци, българи. Изселилите се в Турция при всяко завръщане в родния град непременно търсят приятелите си арменци от детството, единодушна е малката компания.
Не остава без коментар и изненадващото извинение на турския премиер Ердоган по повод 99-годишнината от арменския геноцид. „Беше малко като гръм от ясно небе. Но не трябва да се забравя, че още през 1919 г. турският съд осъжда на смърт тримата тогавашни лидери на държавата – пашите Талят, Енвер и Джемал, въпреки, че са успели да избягат. Каква е причината след тази присъда Турция да не признае официално изтреблението на част от своето население?“, пита се Агоп. Според него обаче Ердоган не споменава понятието „геноцид“ в извинението си, а по-омекотения вариант на престъплението. „Той говори за избити и изселени от османските войски по време на Първата световна война, и поднася съболезнования на внуците на мъртвите за страданията на предците им в края на Отоманската империя. Това само по себе си е наистина голям жест. Но за мен лично е ненормално да има две държави в света между които сухоземните граници са затворени – тези на северна и Южна Корея, и на Армения и Турция. Все пак някакво просветление имаше преди около 3 г., когато президентите на Армения и Турция заедно гледаха футболен мач от европейските квалификации в Ереван“, пояснява Агоп Узунбохосян.
„Не му искам извиненията на Ердоган. Имаме документи за собственост на имотите, искаме да ни ги върне. Родителите ми са избягали голи-голенички от Турция през 1920 г., майка ми е от Родосто /Текирдаг/, баща ми от Одрин. Те също като останалите са се установили първо в Хасково, но заради липсата на работа са пристигнали в Кърджали. А тук е имало големи тютюневи поля, работили са и по строителството на мостове, на тунела над жп линията при село Мост. Арменците са вършили тежката работа, те са част от строителите на този град. А извинението на Ердоган не значи нищо за мен, нека първо да ти счупи някой главата, пък после да ти се извинява, това не ти е американски филм“, контрира Тюрфина Органян.
В късната вечер на 24 април дъждът отвън продължава да вали, в клуб „Севан“ звучи тъжният дудук на Дживан Гаспарян, а спомените и сълзите дискретно проблясват в очите на мъжете и жените арменци.
