Д-р Фикри Гюлестан

Д-р Фикри Гюлестан е роден през 1960 г. в село Островец, община Кирково. Завършил е стоматология в Пловдив. Интерниран по време на възродителния процес. Един от основателите на СДС в Момчилград, след това два мандата е общински съветник от ДПС. В момента не се занимава активно с политика.
Д-р Фикри Гюлестан е с „чепат“ характер и винаги казва това, което мисли. Признава, че често си плаща за това, но точно свободомислието му е създало огромен авторитет сред жителите на Момчилград. Познаваме се още от времето, когато в Кърджали се водеха „сталинградски битки“, а той се открояваше с точната си и независима оценка на събитията.
- Фикри, защо те интернираха около възродителния процес?
- Бях по младежки наивен и вярвах, че не може да съществува такава несправедливост и че никой не може да ти наложи да говориш с възрастните хора на български вместо на турски. Позволявах си по-свободни изказвания.
- Например?
- Тогава, мине - не мине време, правят събрания за целите и за хода на възродителния процес. А пък аз им викам: „Таман започнах да се чувствам българин, и вие пак с тия събрания ми напомнихте, че съм турчин.“ Това било гавра с такъв сериозен процес и аз се озовах интерниран в Пирдоп. Там турци няма, аз сигурно бях първият, но хората ме заобичаха и имах много приятели.
- Как се чувстваше сам турчин сред българи?
- Има едно стихотворение на Неджми Ферхадов, поет от Ардино: „Бяхме на маса четирима, играехме карти. Трима българи и един турчин. Спорехме върху „Бесове“ на Достоевски. Накрая на телевизора се появи капитан Петко войвода. Нещо си казаха краката под масата. Как се чувстваш, турчине, когато хвърчат фесове?“ Това е стихотворението и този въпрос „Как се чувстваш, турчине?” ме е преследвал и мен през целия ми съзнателен живот.
- В какъв смисъл те е преследвал?
- Това чувство го изживяваме на всеки Трети март. Всеки път, когато се чества Априлското въстание. Изживяваме го всеки път, когато има някакъв исторически филм и в него се говори за турци и българи. А отговорните за онези събития отдавна ги няма. Живеем ние, съвременни хора, и сме обречени да живеем заедно. Как се чувстваме ние? Щом като гробът на дядо ти е тук, значи това е твоята Родина и ти си част от тази земя. Трябва да спрем да се делим. Нелсън Мандела е казал: „Никой не се ражда с омраза. Значи можем да се обичаме.“ Ако поддържаш през цялото време огъня на омразата, няма начин да обичаш.
- А как да стане обратното?
- Ще ти разкажа една народна приказка. Снаха и свекърва много се мразели. Снахата отишла при един дервиш и му поискала отрова. Той й дал един прах и обяснил, че тази отрова действа бавно, трябва всеки ден да се слага по малко в яденето. Но за да не разбере свекървата, че я тровят, снахата трябвало с добри думи да я заблуди, че всичко вече е наред в семейството.
Снахата слагала от отровата, но вече обърнала приказката. Свекървата, като видяла това, и тя започнала с добро, взела да помага на снахата. След няколко дни и снахата изтичала до дервиша и му казала: „Сгреших, тя не била лош човек, дай ми лекарство да я спася.“ А той казал: „Видя ли, доброто добро отваря. Върви си спокойна, аз ти дадох трици, а не отрова.“ Та така сме и ние, българите и турците. Това, което ни обединява, е много повече от това, което ни разделя. Трябва само добра дума.
- През последните 20 години турците в България имат кметове, депутати, министри, участват в управлението. Не се ли смениха нещата?
- Има неща, които не може да се променят с едно поколение. Нашата обща история е дълга столетия и раните, нанесени през тях, не може лесно да се излекуват. Национализмът е нещо като кръвното. Ако нямаш кръвно, значи си умрял. Ако обаче е много високо, пак ще умреш. Значи трябва да се поддържа в полезните граници. Национализмът е полезен, когато е на базата на ценното и на различието, което те прави по-добър. В България лекарството трябва да се дава от интелектуалците.
- А не става ли така?
- Не - и според мен в това е големият ни проблем. Когато след 1990 г. държавата трябваше да се изгражда наново, ние оставихме на други хора да се занимават със законотворство. Властта я взеха богатите, а първата работа на богатия е да мачка интелигенцията.Така се получи, че всички интелектуалци по един или друг начин бяха мачкани, унизени, омърсени. Във Великото народно събрание имаше най-много интелектуалци. Но те, като видяха за каква партизанщина става дума, се отдръпнаха от политиката.
- А какво се случи с турската интелигенция у нас?
- Не ми се иска да навлизам в тази тема, защото тя все още е болезнена. Така се получи, че може би над 90% от турската интелигенция у нас напусна страната. И в „Голямата екскурзия“ от 1989 г., и след това с вълната емигранти. Това беше интелигенция, създадена от България през 1944-1989 г. Това беше целенасочена държавна политика и никой не може да каже лоша дума за това, че наистина бяха направени много неща. Не бива да се забравят усилията на българските учители, които дойдоха тук и изучиха този народ.
Няма какво да си кривим душата, в турските села те бяха истински възрожденци. И на всеки 24 май трябва специално да им се благодари. Ако сравним с положението на турското малцинство в други балкански страни, ще видим, че българските турци се изучиха, развиваха се в условия на постоянна конкурентност. И не напразно тези хора, които заминаха оттук за Турция, 99,99 процента успяха и се реализираха много добре. Няма семейство, заминало от България, сега да няма къща и да не си е изучило децата.
- Казват, че изтичането на интелигенция е оставило без водачи турското малцинство у нас...
- Така е, за съжаление. В началото на прехода голяма част от турската интелигенция се вля във СДС. Но СДС беше конгломерат от диаметрално различни партии и нещата не се получиха. Антонина Желязкова беше създала един комитет - „Помирение”. Помирение - това е велика дума, но тя беше удавена във вълните на национализма. Точно за разни грешки от първите години все още плащаме.
- Мина четвърт век. Не се ли промениха нещата?
- Да, турската общност донякъде успя да възстанови онзи вакуум за интелектуалци. Хората са по-космополитни, започнаха да пътуват и видяха какво е в развитите демокрации. В този смисъл мога да кажа, че Европейският съюз ни спаси от ескалация на етническо напрежение и евентуални конфликти. Сега трябва да внимаваме да не ескалира социалното напрежение. Защото към него много лесно се пришиват всякакви националисти.
- Говорим за български национализъм. А турски няма ли?
- Има, но турският е по-скоро защитна реакция спрямо българския национализъм. Българският турчин като цяло е умерен, много търпелив. Турският национализъм не е насочен против България, а към запазване на правата на българските турци. Глупавото в България е, че мнозинството започва се плаши от малцинството. И проявява агресивност към него. А всяка агресивност поражда ответна агресивност. От това трябва да се пазим.
Българският турчин обича България. Ти не можеш да го накараш да псува България - никога няма да го направи. Но има българи, дето вадят тефтера и викат: „Да, ама Батак?!“ И кръгът се затваря, и идиотщината се повтаря отново и отново. Питам аз, като има толкова хубави и нови тефтери, защо все старите трябва да отваряме?
- Фактът, че турската общност у нас се свързва основно с ДПС и гласува за него, не води ли до самоизолация на тази общност?
- Когато т.нар. български партии не отделят достатъчно внимание на българските турци, когато ти не правиш нищо, за да привлечеш тези хора, какво очакваш от тях? Ами да си спомним какво се случи през зимата.
- За джамиите ли говориш?
- За „спонтанната реакция на гражданите“ срещу връщането на джамиите. Действията на „спонтанно“ насъбралите се, които всъщност са организирани агитки. Закараш ги пред джамията, хвърлят някой и друг камък и хората се питат „Какво става в тази държава?“ Идиотското е, че политиците, които искат да получат дял от националистическия вот, използват реторика, която отблъсква българските турци. А после претендират, че са „обединители“ на нацията.
- И Бойко Борисов използваше анти ДПС реторика, но сега пие кафе с Лютви Местан...
- Има една турска поговорка: „И най-големите войни свършват на маса“. И най-големите конфликти се решават, когато хората седнат на една маса да си говорят. Има и още една поговорка: „Едно кафе четиридесет години спомен държи“. Когато ГЕРБ управляваха, казаха на ДПС: „Вие ще стоите настрана.“ Изолираха ги. Но дали това е полезно за България?. Полезно ли е турците да бъдат капсулирани? Когато нещо се споделя, отговорността е обща. Това е същността на етническия модел - споделянето на властта. Не само на задълженията, но и на привилегиите, които тя дава.
- Време е за помирение. Така ли?
- Време е за кафе. В България трябва да се пият още много кафета, ако искаме нещата да вървят на добре. Помирение трябва да има. Но трябва и някои неща да се сложат на масата и за тях да се говори открито. Това е така, онова е така, дай да видим да се разберем. Такъв е пътят - общото съгласие.
- Ти си един от най-близките приятели на Лютви Местан. Израсли сте заедно. Какво му казваш, като се видите?
- Той разбира много неща по-добре от мен. Но аз се опитвам по един по-различен начин да му предам гласа на безгласното мнозинство. Това, което хората не смеят да кажат на събранията. Има една приказка: „Истинският приятел говори горчиво.“ Защото истинският приятел ти казва истината.
- Какъв съвет най-често му даваш?
- Може и да не ми повярваш, но съм му казал: „Ако искаш да запазим себе си, трябва да запазим България.“ Навремето един хирург от Пирдоп ми каза:„Хирургът винаги греши за сметка на пациента.“ Това съм го казвал и на Местан: „Запомни, ако ти сгрешиш, ще сгрешиш за наша сметка.“ Аз съм му приятел и мога да му го кажа в очите. Когато политиците грешат, то е за сметка на народа.

Красимир Ангелов