Без да съм апокалиптично настроена и без да страдам от това, че младите българи предпочитат да се учат и развиват в чужбина, заявявам с много болка – Празникът на българската култура умира в Първомай.
От години се спори по решението дали трябва да има манифестация или тържествен концерт. От години се прави нещо средно, от което се получава нищо. Дълго подготвяният концерт се гледа от малцина задължени да присъстват ученици и от родителите на част от участниците. Неприятно е да си се трудил и да няма кой да види продукцията ти. Но по- голямата болка идва от отношението на учениците към деня 24 май – досадно задължение да отидеш на едно място където няма компютър и да се измъчваш стоейки прав цял час. Без мисъл за постижения, за култура, за благодарност към хората, които се опитват да те научат на нещо.
Провокирана съм от реална случка. В последния момент една от водещите на тържеството се разболя. Щастлива съм, че вместо на две деца, отговорността е разделена на 6. И все пак – налага се някой да прочете текст от 3 изречения. Логично е да се обърна към най- големите участници в концерта – опитни са и могат да четат гладко. Отговорът им ме втрещява: „Не можем да останем – ние тръгваме веднага след нашето участие“. Смаяна питам защо няма да останат, а на ум се ядосвам, че изобщо задавам въпроси. Толкова е ясно – момичетата имат по- важни и отговорни задачи – ще ходят „на бал“! Така съм изненадана от това, което чувам, че дори не ми идва на ум моят контрааргумент - аз самата също „съм на бал“. Излиза, че ние „свободните“ и „без семейни задължения“, „загубени“ и „задръстени“ ръководители само пречим на безметежното съществуване на тийнейджърите (каква дума, едно време са им казвали девойки). Не сме успели да им предадем нашите ценности и те вече са заместени с други.
Светлият, българският, неповторимият 24 май вече не е свързан с култура, просвета, учител… Празникът е заменен от прически, купони и чалга. И доказателството – събралите се за изпращането на абитуриентите хòра бяха в пъти повече от тези на празничния концерт, посветен на 24 май, ден по – рано. Въпросът е има ли смисъл от тържествено честване? Трябва ли да продължаваме да налагаме дългогодишни традиции, които не могат да стигнат до съзнанието на днешните ученици или да оставим да умре и този празник, след като не им е нужен? Какво може да се направи, за да осъзнаят децата ни необходимостта от Деня на славянската писменост и българската култура? Бих се съгласила, че се налага промяна и в във формата на честването. Но за да се случи това трябва да има предложения и заинтересованост, нужно е внимателно да налагаме изконни ценности и български традиции, като се съобразяваме и с реалностите. Но това е непосилно за един- двама- трима ентусиазирани учители. Това трябва да е дебат на цялото общество, за да не останем бели врани тези, за които 24 май беше уникален празник, един от най- хубавите ни ученически спомени, ден, в който патриотизмът и възторгът ни излизаха от сърцето, а не ни бяха наложени отвън.
Теодора Кирякова
