Гавра с икона вкаменява рускиня

През 1956 година огромният Съветски съюз е управляван от Никита Хрушчов. Макар че се заема да разобличи и разчисти култа към личността на Сталин, Никита има и мрачната слава на пръв гонител на Църквата. Все още се помни знаменателната му закана, че в най-скоро време ще покаже по телевизията последния поп в СССР, след което ще го обеси на собствените му черва!

И точно тогава, в годините на комунистическите гонения срещу вярващите, се случило едно невероятно чудо, което разтърсило всички - знаменитото "Зоино стоене". Това се случило в славния град Самара, наричан тогава с името на комунистическия функционер Куйбишев.

Зоя била млада девойка, работела в местния завод за тръби. Наближавала Новата 1956 година и Зоя решила да я посрещне с приятели у тях. Тъй като Руската православна църква служи по стария календар, Новата година се падала по време на Рождественския пост. Зоината майка била вярваща православна християнка и се възпротивила на тази веселба през пости, но младежите не я послушали. Събрали се всички, само Николай, годеникът на Зоя все още го нямало.

Засвирил акордеонът и младите хора започнали да танцуват. Обидена на годеника си, Зоя дръзнала да направи следното: свалила от стената иконата на свети Николай и казала: "Щом го няма моя Николай, ще потанцувам със свети Николай." Приятелите се стъписали, едно момиче я увещавало да не върши подобно светотатство. Но Зоя отговорила дръзко: "Ако има Бог, нека Той ме накаже!" След това неразумната девойка се завъртяла в танц с иконата. След третото завъртане стаята изведнъж се изпълнила със силен шум, вдигнал се вихър и блеснала ослепителна светлина, като от мълния. Всички младежи избягали навън в потрес, вътре останала само Зоя - тя стърчала окаменяла, студена като мрамор - и продължавала да притиска към гърдите си иконата на светителя!

Извикали лекари, но никой не могъл да я премести, краката сякаш се сраснали с пода. Въпреки отсъствието на външни признаци на живот ясно се чувало биенето на сърцето на девойката. Лекарите опитали всичко, но не успели да променят това странно състояние, в което се намирала Зоя.

Вестта за това чудо бързо се разнесла из Русия и огромни тълпи започнали да се стичат към Куйбишев, за да видят окаменялата девойка. Но комунистите блокирали с милиция подстъпите към скромната дървена едноетажна къщичка. Униформените, според инструктажа, разяснявали, че не се е случвало нищо необичайно. Но милиционерите, които дежурели на най-близкия пост, чували през нощта как Зоя викала на майка си: "Мамо! Моли се! В греховете си умираме! Моли се!"

Лекарите чували със слушалките си нейното сърцебиене, но когато се опитвали да направят инжекция - иглите на спринцовките се чупели в окаменялото тяло. Майката на Зоя потърсила помощ и от свещеници; те прочели някакви молитви и се опитали да вземат иконата от окаменелите ръце на момичето. Но не успели. Обаче на празника Рождество Христово на 7 януари в къщичката пристигнал отец Димитрий Тяпочкин; той отслужил молебен и водосвет и осветил цялата стая. След това успял да вземе от ръцете на Зоя иконата и казал: "Сега трябва да чакаме знамение на Великден."

Но не дочакали Възкресение, когато се случило ново чудо. В навечерието на Благовещение, което в Русия се почита на 7 април, някакъв благообразен старец помолил милионерския пост да го пусне в Зоината къщичка. Униформените не го пуснали. Старецът се опитал да влезе и по време на дежурството на следващата смяна. Пак го спрели. Но на третия път, вече в самия ден на Благовещението, милиционерите се смилили и го пуснали. А през прозореца постовите чули как старецът кротко говори на Зоя: "Е, какво - умори ли се да стоиш права?" Минало известно време, но старецът не излизал навън. Когато охраната го потърсила вътре, от него нямало и следа. Всички, които се удостоили да видят този беловлас старец, били убедени, че това е бил самият свети Николай!

В това състояние Зоя престояла четири месеца или 128 дни чак до самия Великден, който в оная година се паднал на 23 април. Когато настъпил празникът, девойката силно извикала: "Молете се! Страшно е, земята гори! Целият свят загива в греховете си, молете се!" Оттогава тя започнала да оживява, а мускулите и ставите започнали да се раздвижват постепенно. Сложили я да легне в леглото си, но тя продължавала да стене и да настоява всички да се молят.

- Как живееше, кой те хранеше? - питали я близките .
- Гълъби, гълъби ме хранеха... - разказвала тя.

Случило се знамението, за което предупредил отец Димитрий, който по-късно приел монашество под името Серафим. По молитвите на светителя Николай Господ помилвал дръзката Зоя, приел нейното покаяние и простил греховете ... А на третия ден на Великден Бог прибрал душата .

Но всичко, което се случило, така поразило жителите на Куйбишев и околностите, че много хора се обърнали към вярата. Бързали към храмовете, за да се покаят и изповядат, некръстените се кръщавали, окачвали си кръстчета на вратовете...
А чудната икона на св. Николай била положена в храма, където служел Димитрий. Пред иконата се извивала дълга опашка от желаещи да се поклонят на Светителя. Затова комунистическите власти наредили иконата да бъде скрита; ето защо я внесли в олтара на храма.

Разказана така, за мнозина историята на Окаменялата Зоя вероятно звучи като приказка. Затова нека потърсим в подкрепа свидетелствата на очевидци на тези чудни събития. Ето какво разказва свещеник Виталий Калашников, предстоятел на храма "Св. София" в Самара:

"Една наша родственица на име Анна Павловна Калашникова по онова време през 1956 година работеше като лекар в "Бърза помощ". Тя пристигна у нас на 1 януари и ни събуди с думите: "Вие още спите, а целият град е на крака!" После ни разказа за чудото с окаменялото момиче. Освен това, тя призна (макар че я бяха принудили от милицията да се подпише, че няма да разказва на никого), че идва направо от дома на Зоя, където я извикали по спешност. Видяла Зоя, която продължавала да стиска в ръце иконата на св. Николай. Като лекарка опитала се да направи инжекция, но иглите се огъвали и чупели..." Д-р Калашникова работила още доста години в "Бърза помощ" и починала през 1996 година.

А пенсионерката Анна Ивановна Федотова си спомня по-късно следното: "В онези дни аз идвах на два пъти в Куйбишев, за да видя чудото, за което говореха навсякъде. Но дървената къщичка на ул. "Чкалов" 86 беше обкръжена от милиционери, които не пускаха да се влиза вътре. През портичката излезе един млад милиционер и аз го запитах: "Кажете, а тази Зоя наистина ли стои?" Той се обърна към мен с думите: "А вие разпитвате досущ като жена ми. Аз няма да кажа нищо, по-добре виж сама." И той си сне фуражката, под която се показаха съвършено сивите му коси. "Виждаш ли?! Това е по-вярно от думите. Ние сме се подписвали, на нас ни е забранено да разказваме за това. Но само ако знаеше колко е страшно да гледаш тази застинала девойка!!"
Архимандрит Серафим (Тяпочкин), който успял да вземе иконата от ръцете на окаменялата Зоя, комунистите му дали 3 години затвор. Забранили му да разказва за това чудо, а след затвора го изпратили да служи на село.

Преди пет години, случаят в Самара бе пресъздаден със средствата на игралното кино. Филмът "Чудо" на сценариста Юрий Арабов и режисьора Александър Прошкин бе отличен със Специалната награда на 31-вото издание на Московския международен кинофестивал.

"Стоянето на Зоя е знаково събитие за целия руски народ, знак че повече не може и не бива да се живее без вяра", казва режисьорът Прошкин след премиерата.
(По материали от книгата "Белгородският старец Серафим (Тяпочкин)", 1998 г.)

 
Източник: Труд онлайн

Facebook коментари

Коментари в сайта

Случаен виц

Последни новини