Д-р Кристиян Хумборг е изпълнителен директор на германския клон на неправителствената организация "Трансперънси интернешънъл" ("Прозрачност без граници") от началото на 2007 г. и един от лекторите на конференцията "Върховенството на закона: Основен принцип за устойчива бизнес среда", организирана от Американската търговска камара в България, Германско-Българската индустриално-търговска камара и Австрийския бизнес съвет.

Д-р Хумборг, има ли универсални условия за прозрачност?

- Прозрачността никога не е самоцел, тя е средство за постигането на някаква цел. Прозрачност заради самата прозрачност не носи нищо. Обикновено при прозрачността става дума за това да се гарантира осъществяването на контрол над властта. Властта може да бъде най-различна – политическа или икономическа. И тъй като информацията също означава власт, докато една информация е тайна, притежателят й може да упражнява власт.

Приемаме, че се стремим към едно общество с честна конкуренция, където всеки, който полага усилия, получава равен шанс да се интегрира на пазара, да получи работа, да бъде честно третиран от институциите и в съда. Когато сме достигнали до този етап, когато всички тези процеси са честни и няма предимства за властимащите да ги контролират, тогава оценяваме колко важен инструмент е прозрачността.

Що се отнася до бизнеса, колкото по-голяма е прозрачността, толкова по-голяма е и конкуренцията. Когато има много конкуренти с ясни цени, тогава функционира и конкуренцията. Когато имам само два доставчика на някой продукт или услуга например, и когато не е ясно как функционира конкуренцията, самата конкуренция е затруднена. Добър пример е строителният сектор, който в световен мащаб е уязвим от корупция, тъй като няма ясна цена за изграждането на мост на магистрала например. Не е и ясно и колко точно струва една жп гара. В такива условия много, много по-лесно се укриват средства.

Но има няколко основополагащи неща, които трябва да са изпълнени във всяка държава в света – независима съдебна система, независими медии, те са много важна предпоставка.

Не всичко е черно-бяло, затова мисля, че трябва да се споменават и положителните неща. Когато се стигне до парализа, в която цари усещането, че никой нищо не може да промени, нищо не функционира, тогава всички се отдръпват и никой не иска да направи нищо - това е фатално!

Откъде трябва да се започне в посткомунистическа действителност като българската – където има сериозен дефицит на независимост както в правосъдието, така и в медиите – състояние, неведнъж ставало обект на притеснения за Брюксел?

- Вярвам, че първо всеки трябва да започне да действа в своята собствена сфера. Разбира се, всички можем да водим една много съществена и абстрактна дискусия, но всеки, който носи някаква отговорност, трябва да започне да действа именно в своята сфера.

В България също има много хора, които изпълняват редица функции и носят отговорности – лекари, учители, съдии, адвокати, предприемачи. Всеки трябва да започне със себе си и не само да се говори какво трябва да направи другият. Това, разбира се, също трябва да се прави, но първо трябва да се обсъди какво е длъжен да направи всеки отделен човек.

Важно е не само да се пише колко е зле съдебната система. Ако има някой съд в страната, който действа по-добре от останалите, по-бързо, има по-добро управление на делата, нека стане ясно кой е неговият председател, нека той бъде поощрен. Вярвам, че трябва да се въвеждат положителни стимули, също и в медиите.

Вярвам, че има нужда от положителни истории, защото те окуражават хората да направят нещо добро в своята собствена сфера.

Моето впечатление е, че обикновено мнозинството има желание за промяна. Не е само един елит от 10%, който казва "О, тук е ужасно!", а останалите 90% са доволни от нещата такива, каквито са. Не. Мнозинството иска промяна, но, изглежда, проблемът не е мотивационен, а координационен.

В този смисъл каква е ролята на гражданското общество?

- Гражданското общество има ролята да гледа "отвън" и да критикува това, което не върви добре, и да приветства добрите тенденции. Но гражданското общество не може да замести политиката, една страна не може да се управлява от гражданско общество. Или има многопартийна демокрация, или няма.

Правилото е, че партиите са едни от най-малко уважаваните институции в една страна, и това важи в целия свят. Но при една партийна демокрация без партии не може.

Освен това има много малък избор на други форми на управление, които и без това не са особено желани. Затова трябва да започнат опити да се подобрят партиите и тук ролята на гражданското общество е много важна. Например партийното финансиране, това е характерна тема, при която често всички партии имат интерес да няма особено голяма прозрачност. В този случай е необходимо гражданското общество – там, където политическата конкуренция се проваля.

Същото е и при задкулисното разпределение на постове – когато партиите мълчат и тихомълком се договарят за позиции. Тогава е необходимо гражданското общество, защото на практика се създава политически картел. В политиката - също както в икономиката - може да има конкуренция, но и картели. Гражданското общество изпълнява ролята на един вид политическа антимонополна служба.

Какви са отговорностите на политиката, от една страна, и на компаниите, от друга, в борбата с корупцията? Доколко те могат да си сътрудничат или по-скоро трябва да се контролират взаимно?

- В класическия случай има подкупващ и подкупен. При дребните случаи на корупция подкупващите обикновено са гражданите, а при големите – фирмите. Приемащите подкупи обикновено са държавните институции, правосъдието. Има, разбира се, много различни случаи.

Но в общия корупционен дискурс често пренебрегвани остават тези, които укриват корупцията. Това могат да бъдат адвокати, счетоводители, банки, търговци на недвижими имоти, на луксозни стоки. Как така на някого с неясен произхода на парите се продава изключително скъп автомобил например, без търговецът на коли да е проверил откъде идват средствата?

Всъщност това е засегнато в стандартите за борба с прането на пари в ЕС. В Германия това е също голям проблем. Трябва да се борим не само срещу тези, които дават и получават подкуп, но и срещу тези, които скриват корупцията и перат пари.

Би могло да има съюзяване срещу корупцията, нещо като "съюз на добронамерените", но тогава всеки би имал претенции, че е добронамерен и че участва в такъв съюз. И все пак след известно време в една система на разделение на властите вярвам, че може да се разбере кой е честен и кой не. Когато някой има голямо състояние, което не може да обясни, тогава е много вероятно той да не може да е част от такова обединение за борба с корупцията.

Европейският съюз често е обект на критика, че иска да упражнява прекалено много контрол. Как може да се гарантира балансът между свободния пазар и ефективната регулация?

- Няма икономика, която да функционира без рамка от правила. Когато правото не функционира, а то е държавно, няма как да се осъществяват икономически дейности. Но доколко държавата трябва да регулира икономическите дейности, това е обект на политически дискусии. Има различни мнения, понякога печели едната страна, в най-добрия случай малцинството често приема настоящата загуба и продължава да се бори за следващата кауза.

Днес на конференцията често чувах думата "консенсус" и си мислех – при формални процедури, да, понякога се изисква консенсус, но при чисто политически проблеми не е вероятно всички страни да са на едно мнение. Намесват се и интереси – някой с много пари има различни интереси от друг с малко възможности.

Радина Колева, Дневник