Лидерът на "Подемос" Пабло Иглесиас идва от академичните среди

Универсалното политическо клише гласи, че ако една страна преминава през икономическа криза, най-бедните ѝ граждани ще бъдат привлечени от грубата ксенофобия и популистката десница. Чужденецът винаги се оказва добра изкупителна жертва за липсата на сигурни работни места, жилища на достъпни цени и падащия стандарт на живот. Великобритания следва именно този сценарий, коментира Оуен Джоунс от страниците на известния с левите си симпатии лондонски в."Гардиън".

Недоволството срещу политическия елит намери изражение в антиимигрантска партия, ръководена от бивш лондонски брокер, който обещава отмъщение на политиците, "приватизирали публичните услуги, опростили данъчната тежест за богатите и посегнали на правата на отрудените британски работници".

Примерът на Испания обаче показва, че има и друг сценарий.

Времената са тежки – безработицата в страната е почти 25%, като почти половината младежи в страната са извън трудовия пазар. В сравнение с Великобритания Испания беше трансформирана от имиграцията със скоростта на светлината: в началото на 90-те по-малко от един на всеки 100 испанци беше имигрант, а десет години по-късно броят на чужденците в страната се увеличи шесткратно. През 2000 г. регистрираните имигранти в Испания са 924 000, а през 2009 – 5.6 млн. души.

Въпреки масовата безработица, бедност и несигурност партиите, които предложиха ограничения на имиграцията в Испания, не спечелиха популярност. Недоволството намери израз другаде – в подкрепа за партия, която се обяви за идеята, че испанците не трябва да плащат за криза, която не е тяхна вина.

"Подемос" е "основана върху политиката на надеждата". Името ѝ се превежда като "ние можем". Въпреки че съществува едва от година, партията успя да спечели 1.2 милиона гласа и пет депутатски места на европейските избори през май миналата година. "Подемос" в момента води в социологическите проучвания и изпреварва както управляващата дясна Народна партия, така и Испанската социалистическа работническа партия. Подобен стремглав политически успех е прецедент в модерната история на Западна Европа. Очевидно дискредитираният управленчески елит в Испания осезаемо губи инерция.

Не може да се каже, че "Подемос" се появява от нищото. Стотици хиляди излизаха на улиците в Испания, за да протестират срещу политическия елит през 2011. Тогава обаче общественото недоволство нямаше политическо лидерство. Според мнозина "Подемос" е родена от протестното движение "Възмутените" (Indignados). Тя си поставя за цел да подобри механизмите за демократично участие "от долу на горе". Финансирането на кампанията на партията за европейските избори беше лесно организирано чрез масова доброволческа дарителска кампания, а политиката и приоритетите в платформата бяха избрани частично чрез онлайн гласуване.

Възрастните испански гласоподаватели най-вероятно ще останат верни на западащата социалистическа партия, но младите и образовани избиратели са основният източник на подкрепа за "Подемос".

Новата политическа сила процъфтява основно защото изхвърли закостенелите левичарски схващания. От "Подемос" заявяват, че "за да се прави различна политика, трябва да се говори на различен език".

"Когато се занимаваш с политика, едно от нещата, които трябва да се запиташ, е какво целиш. Можем да се обърнем към хората, които вече са открили политическата си идентичност и вече са завършени леви привърженици. Ние обаче се опитваме да се обърнем към онези, които нямат на всяка цена такава идентичност", смятат от младата партия. Вместо да проповядва национализъм "Подемос" обещава обществен контрол и отчетност.

До голяма степен причина за популярността на "Подемос" е харизматичният ѝ лидер Пабло Иглесиас, дошъл от академичните среди и станал разпознаваем като участник в телевизионни политически дебати.

Ако се върнем към съпоставката с Великобритания, ще видим как недоволството срещу елитите се канализира в подкрепа за ксенофобската Партия на независимостта на Найджъл Фараж (UKIP). На фона на този пример е трудно човек да не се възхити на случая "Подемос", казва Оуин Джоунс. Такива партии обаче не могат просто да бъдат пренесени от една страна в друга: културните и политическите контексти се различават. Проблемите на Великобритания и Испания често си приличат, но са различни по мащаб и специфики.