Невероятният успех на последната книга на легендарната италианска журналистка Ориана Фалачи (“Фалачи интервюира Фалачи”), от която само за един ден бяха продадени половин милион екземпляра, е емблематичен за настроенията, овладяващи напоследък все повече (западно)европейци. Всъщност това е последната книга от трилогията на Фалачи за инвазията на Исляма в Европа и неспособността на управляващия елит да предотврати постепенното превръщане на Стария континент в “мюсюлманска колония” (първите две, пожънали не по-малък успех, са “Ярост и гордост”, появила се непосредствено след 11 септември 2001 и “Силата на разума”, издадена скоро след атентатите от 11 март 2004 в Мадрид).

Независимо от крайно поляризираните оценки на специалистите, истината е, че появата на трите сравнително малки по обем книги е сред най важните събития в съвременния духовен живот на Запада. Защо е така, след като авторката всъщност не казва нищо, което да не е било казвано десетки пъти и преди нея? Дори най-яростните и поклонници едва ли биха дръзнали да приписва на тези книги някакво “интелектуално първородство”. Тогава, защо именно “Ярост и гордост”, “Силата на разума” и “Фалачи интервюира Фалачи” се оказаха толкова важни за милиони хора по целия свят, откъде идват тези невероятни тиражи и първите места в класациите за бестселъри?

Очевидно, нещата опират най-вече до репутацията на авторката. 75-годишната Фалачи не е просто една от най-ярките фигури в журналистиката от втората половина на ХХ век, придобила огромна известност благодарение на интервютата с големите световни лидери и репортажите си от горещите точки на планетата. Наред с това, тя е известна с последователния си либерализъм и категоричното неприемане на тоталитарните и авторитарни режими, независимо от идеологията на последните. Разбираемо е, че когато идват от подобен човек, призивите за ограничаване на имиграцията и борба с ислямското настъпление звучат и се възприемат доста по-различно от тези на радикално настроените полумаргинални европейски политици от типа на Умберто Боси или Жан-Мари льо Пен.

Освен това, Фалачи нееднократно е доказвала, че притежава огромен талант в сферата на политическите прогнози. Достатъчно е да си припомним например, как през 1979 тази убедена антикомунистка, не криеща презрението си към режима на Брежнев, призова Запада да подкрепи влизането на съветските войски в Афганистан, или поне да не въоръжава и финансира местните ислямски муджехидини. Разбира се, никой не я послуша – вместо това западните политици предпочетоха със собствените си ръце да създадат чудовището Осама бин Ладен...

Заглавието на първата книга от трилогията “Ярост и гордост” отразява чувствата, които Фалачи (която през последните години живее в САЩ) изпитва след терористичните нападения от 11 септември 2001. Или по-точно – след като се сблъсква с европейската реакция на тези трагични събития. Фанатичния антиамериканизъм, доминиращ сред европейските интелектуалци, зле прикритата радост и фразите за “справедливото възмездие”, както и всевъзможните опити да бъдат оправдани по някакъв начин действията на терористите, смайват, разбира се, не само Фалачи. Дори и откровен левичар като популярния американски бард Ленърд Коен реагира по сходен начин:

Some people say

It’s what we deserve

For sins against God

For crimes in the world

Some people say

They hate us of old

Our women unveiled

Our slaves and our gold

I woldn’t know

I’m just holding the fort

Since the day

They wounded New York.

Различното при Фалачи е, че тя отива доста по-далеч. Не и стига просто да “стои на пост” (както пее в парчето си Коен) и смята, че е необходимо да се предприеме контранастъпление, обвинявайки ислямския свят, че е варварски и жесток (истинско чудо е че през цялото време тя се движи на самия ръб на ксенофобията без обаче нито веднъж да премине границата), а западните политици – че са слаби и безволеви (“проблемът навярно е, че не виждам Ричард Лъвското сърце в нито един от днешните европейски лидери”).

Очевидно отчаяна от сегашната ситуация, Фалачи се обръща към историята, опитвайки се да докаже изключителното културно безплодие на исляма през всичките хиляда и четиристотин години на съществуването му. Опит, който очевидно е безсмислен и безполезен. Нещата дори не опират до това, доколко права или не е авторката – проблемът просто няма никакво отношение към основния обсъждан в книгите и въпрос. Защото, има ли значение какъв е бил преди десет века светът на исляма – важно е какъв е днес. Да не говорим, че подобни отклонения от темата само помагат на опонентите на Фалачи да избегнат дискусията по основните въпроси, поставени от нея в трилогията, предпочитайки вместо това да спорят за сравнителните качества на “Хиляда и една нощ” и “Одисеята” например.

Впрочем, да се обръща прекалено внимание на очевидните преувеличения на Фалачи е също толкова нелепо като например осъждането на антинацистката пропаганда, водена от американците и британците или руснаците през Втората световна война, заради нейната “прекалено радикална антинемска насоченост”. Легендарната италианска журналистка просто е много по-наясно с дълбочината на пропастта, пред която са изправени благовъзпитаните граждани на т.нар. “Обединена Европа” – аморална, преситена и забравила за собствените си корени. Солидаризирайки се с нейния патос, не мога обаче да не отбележа, че друга Европа ние просто нямаме и очевидно вече никога няма да имаме. Тоест, ще трябва да се сражаваме именно за нашия днешен свят с неговите вонящи на марихуана дискотеки, гей-паради и фантастични рейтинги на т.нар. “реалити шоу” от типа на “Big Brother”. Тоест истинският въпрос е, съгласни ли сме, че дори и тази Европа – скучна, хедонистична, затънала в бездуховност и груб материализъм и мятаща се между самовлюбеността и ненавистта към самата себе си – все пак е несравнимо по-добър избор от всяка алтернатива, която биха могли...