„Белязан съм да бъда арменец. Раната на арменците никога няма да зарасне, но това не означава, че ние искаме да нараним някого, не, а и аз не съм от тези, които биха отворили друга рана“.

Това казва Агоп Узунбохосян в интервю на рождения си ден, който съвпада с отбелязването на арменския геноцид, предаде кореспондентът на БГНЕС от Кърджали. Според Агоп случилото се с предците им не трябва да се забравя, а те са длъжни да го предават нататък на поколенията. Той цитира песен на починалия в Бейрут Пол Багдатлян, в която се повтаря „Разкажете на своите деца колко е сладък нашият език, колко е велика историята ни…“. „Аз често я слушам, посланието й е много силно за мен. Защото в България нашите общности драстично са се свили като брой и е много трудно да съхраняваш традициите, бита и културата. А рождената си дата винаги отбелязвам на следващия ден“, казва обичаният в Кърджали сладкодумец. От 31 г. Агоп живее в родопския град, но преди 45 е започнал да идва всяка година за обученията в школата по астрономия, на която вече е ръководител. През 1993 г. е спечелил конкурса за директор на Астрономическата обсерватория в Кърджали, където работи и в момента.

За него арменският геноцид е свързан с два парадокса. Първият, че турското общество и държавата са признали на практика това престъпление, като са осъдили младотурците Талят паша, Енвер паша и Джемал паша на смърт, друг е въпросът, че са оставени да избягат. Талят паша е убит от арменски терористи в Берлин. Те са допуснали избиването на 1,5 млн. поданици на Отоманската империя. По старите снимки може да се види как само в големите градове арменците са се различавали от останалите, но в малките села в Анадола около Ван жените са се обличали като другите – в шалвари и забулени в шамии. Как точно тези хора са избити, как са ги селектирали, не зная, само гадая, разсъждава Агоп. Вторият парадокс е в това, че когато арменците са тръгнали да бягат и пристигат в България, те са търсили градове с компактно турско население, навярно заради езика, а и заради факта, че преди това в империята те са живели в разбирателство с тамошните турци. Решенията за изтреблението на османските арменци не са продиктувани заради това, че са станали много на брой, навярно причините са други, коментира той. „Предците ни са били твърде интегрирани във всички сфери на  обществото и културата, и по всички етажи на властта. Нямам отговор на въпроса дали тези 1,5 млн.души са били виновните за разпадащата се по онова време империя. Но аз съм твърде малък да говоря за арменския геноцид – арменец съм, не съм изследовател на събитията“, допълва Узунбохосян.

Историята на рода му обаче не започва от кървавата трагедия в Отоманската империя. Прабаба му е родена в Добрич през втората половина на по-миналия век, това е майката на дядо му Агоп, а и всичките му баби и дядовци са родени в България – в Русе, Шумен, Варна, Добрич. Явно предците му са дошли тук при предшестващи вълни на преселения от империята в Балканския полуостров. Само родът на шуменския дядо е живял в Болис, арменското име на Истанбул от времето на Отоманската империя. За ужасите на 1915 г. знае от разказите на близки и познати, сред които имало оцелели, спасени по чудо, отгледани от араби и кюрди. „Нека турските историци да не говорят за гражданска война – ако е имало противоборство между етническите общности, нямаше тези хора да спасяват арменци. Прародителите на мои приятели, избягали от Ирак, са оцелели в семействата на кюрди. Не разбирам страховете на онези, които не искат да признаят геноцида. Турция трябва да извади историческите архиви, където се пазят писмените заповеди за изтреблението на народа ни. Ние искаме само едно признание, не възмездие. Едва ли последствията биха били фатални за съвременна Турция“, настоява Агоп.

Той припомня, че на 24 април властите са посегнали първо на интелектуалците в Константинопол – писатели драматурзи, архитекти, а техният почерк дори в момента се вижда в сградите на Долма бахче, на голямата джамия в Одрин и къде ли не. „Един приятел онзи ден каза: „Нас искаха да ни заровят, без да знаят, че сме семена“. Трябва да се знае, че арменците сме много жилав народ. Днес Вавилон и Персеполис не съществуват, но Ереван е жив. Така е, защото ние не сме номадствали, а сме останали там в камъните на Арменското плато на Арарат. Имах шанса на много места по света да видя арменци, които си имат своите културни центрове и училища, което ми дава надежда, няма да се затрием като народ, макар и пръснати далеч от Армения. Ние сме известни с рядката способност за самоирония и чувство за хумор, но и винаги в годините сме били между чука и наковалнята, заложници на интересите на Великите сили. Това днес трябва да го кажем по-силно и ясно“, казва с характерната си полуусмивка Агоп.

Той подчертава,  че България е като майка за арменските бежанци. „Трябва да отбележа, че нито след клането през 1896 г., нито след това през 1915 г. в България не са ни посрещали така, както сега сирийските бежанци. България ни е приела съвсем добронамерено и ние не сме я разочаровали. Предците ни са пристигнали тук и не са очаквали държавата да ги издържа, а всеки се е хванал със занаят. Малко ми е мъчно, че в градовете имаше арменски махали, а сега хора, с които сме живели на една улица, са на другия край на света“, посочва той. Болката му е, че в Кърджали не могат да съберат 12 деца да изучават арменски език. Едва около 20 са останали в града арменските семейства, но децата им са в емиграция. Той обаче е предал щафетата, дъщеря му е 100% арменка, но се пита какво ще става занапред, глобализацията поглъща общностите. Разказва за млада арменка,  омъжена за китаец, момиченцето им се казва Ехсапет, типично арменско име. Агоп не крие разочарованието си от подхода на българските политици по отношение на арменския геноцид. „Разочарован съм от цирковете в нашия парламент и особено от една политическа сила, на която съм симпатизант. Можеха да си мълчат, вместо да правят процедурни хватки вчера, какво значи точката за декларацията за геноцида да отпадне от дневния ред, на кого правиш услуга“, възмущава се Узунбохосян.

Той подчертава, че разговаряме в арменския клуб „Севан“, на витрината на който са залепени един плакат за тематична изложба и два некролога, единият на Агоп от Америка, другият – на художника Джемал Емурлов-Джими, който не беше само негов близък приятел, но и на всички от общността. „Идваше всеки ден в клуба и веднага искаше да му пуснем диска с мелодиите на Дживан Гаспарян. Какво му говореше музиката на дудука, никога не е споделял. Никой за миг да не си и помисля, че слагам българските турци в един кюп с Талят паша, макар да е роден някъде из Кърджалийско“, уточнява той. И през смях разказва случай, който му звучи като виц. През 1984 г. занесъл два чифта обувки на поправка, а в работилничката майсторът Сами седи на по-високо столче, чиракът на ниско. Когато обущарят узнал името му, разговорът тръгнал на турски. Майсторът се зачудил защо, след като живее в арменската махала, не познава Агоп. А когато разбрал, че работи в обсерваторията, вдигнал очилата и хитро възкликнал: „Все бях виждал далавераджия арменец, не и като теб. Мога да разбера как часовникарят и златарят са ме прецакали, обаче твоята далавера горе на небето как да хвана!“. „Отвратителна и грозна история“, така Агоп кратко определя „възродителния процес“, на който е бил пряк очевидец в Кърджали. „От една страна виждаш хора, на които сменят името, а човек идва на света с него и си отива с него. От друга страна, разни шарлатани, които грубо дърпат струната – все се намираше някой, който да ми каже Агопе, спомни си какво турците са направили с вашия народ…Така не може, ние живеем и работим заедно“, казва той