Вихра Григорова е художник с над 15 самостоятелни изложби, предимно пейзаж, но и портрети, натюрморт и голо тяло, проекти в техниките фреско, сграфито, мозайка, корици и илюстрации на книги. Между кураторските й проекти са Националните есенни изложби с мото "Светът отвътре - светът отвън" и представителна изложба за съвременно българско изкуство, показана в български културни центрове в чужбина. Преди дни, заедно с Тоска Запрянова подреди картини във фоайето на читалището в Първомай в изложба, носеща името „Усещане за пейзаж“.

Вихра е позната в пловдивските културни среди като опитен професионалист, като човек импулсивен, интелигентен, с развито чувство за отговорност и труд, с изненадващо разнообразни влечения и ангажименти.

Т.К.: Как бихте се представили пред нашите читатели?

В.Г. Бих могла да се представя по доста начини. Аз съм доста поливалентна. Човек можве да ме види в амплоато ми на съдия – кинолог, може да ме види в амплоато ми на художник, може да ме види когато почти като изкуствовед откривам изложбата на друг художник, освен това съм президент на една организация, световна, на жени, казва се „Сороптимист ((идеални сестри) интернешънъл“, която е наблюдател в ЮНЕСКО за България. Аз съм такъв тип човек, който не може някак си сам, винаги имам някаква обществена ангажираност, извън традиционните за една дама на моята възраст.

Т.К.: Как стигнахте до Първомай?

Интересно е защото аз преди много години съм идвала тук многократно. След като завърших Художестената академия започнах работа в Окръжния съвет по култура и пътувах до всички населени места, където имаше читалища, художествени колективи и т.н. и съм посещавала тези места и съм идвала тук по работа, общувала съм с местните културни деятели. От много години тази длъжност не съществува, но в този случай дойдох по покана на г-н Пеньо Запрянов, когото познавам по-скоро по линията на кинологията. Той знае, че съм художник и очевидно ме уважава като такъв. Покани ме да направя изложба и аз се съгласих.

Т.К.: А Тоска Запрянова не се познавахте?

В.Г.: Не, не се познавахме, но две жени една до друга винаги имат како да си кажат. Аз съм общителен човек, тя видимо – също и се разбираме. Забелязах, че и двете имаме някакви увлечения към дърветата. Вероятно за нея се отнася това, с което се шегувам за себе си, че в миналия си живот съм била дърво. Тя също има едно такова симпатично усещане и разбиране за дървото не просто като за растение, а и като за персонаж. И това прави нещата. Не е никога лесно да събереш само двама художника в една зала. Много лесно е да събереш 22, но тук с двама се получи добре.

Т.К.: Разкажете за вашите творби в изложбата „Усещане за пейзаж“.

В.Г.: Моите творби са 25, повечето са пейзажи. Пейзажът ми е голяма тръпка. А и миналата година получих награда "Пловдив" в раздела "Изобразително изкуство" именно за изложбата ми „Пейзажът е жив“. Това заглавие го измислиха галеристите, при които си направих юбилейната изложба. Защото когато си бях пренесла картините, влизайки и виждайки ги рязко от вратата единият от тях възкликна „Пейзажът е жив!“. Така те го измислиха, после получих наградата и е естествено да работя повече пейзаж. Има и други теми, които ме вълнуват и теми, които могат да бъдат разтълкувани като пейзаж. По- рядко ще видите сгради или градски пейзаж, защото те ме вълнуват само ако имат нещо много индивидуално. Докато в природата си мисля, че мога да за стана в полето и да се въртя и на всеки един от 360-те градуса да си нарисувам отделен пейзаж и да намеря нещо различно. Това е, мога да кажа, голямата ми любов. Те е и наследена. Татко, вечна му памет, също беше много известен пейзажист – Петър Григоров. Имам фамилна обремененост – може да се каже. Той ме научи да виждам пейзажа и това е нещо, за което няма да ми стигне животът, за да му благодаря.

Т.К.: Вие може би сте най-добрият художник между кинолозите и най-добрият кинолог между художниците?

В.Г.: Има нещо такова. Пред 2-3 години си направих един експеримент за мое лично удоволствие. Направих изложба само с картини на кучета. Бях я нарекла  "Who let the dogs out“ (Кой пусна кучетата). Има такава песен, много популярна. И си казах тогава: Кой да ги пусне? Само аз мога между художниците и да видим какво те могат да правят. Бяха 25 картини, с изобразени 33 породи. Беше само за една седмица в галерия „Жорж Папазов“. Имаше страхотен успех и огромен медиен интерес. Художниците – анималисти в България се броят на пръсти, а и в света са малко. В западна Европа има галерии които са се посветили на художници- анималисти.

Т.К.: Как се рисуват кучета?

В.Г.: Най – напред кучето трябва да го познаваш добре, както се казва – на сън а го пипнеш и да го разпознаеш. Доайенът на българската кинология, вече покойник Янко Тодоров, казваше че със затворени очи можеш да пипнеш опашката на еди сетер и да разпознаеш кой от 4-те вида е. Винаги си личи, когато човек иска да рисува някакво животно, но никога не го е виждал на живо и не го познава като анатомия. Така, че има значени и се забелязва когато човек разбира, умее, разпознава животните. Същото е както с човека – студентите в Художествената академия, преди да започнат да рисуват човек, първо изучават неговата анатомията. Джералд Даръл, например, не е велик художник, но е правил прекрасни рисунки на животни, защото ги е познавал отлично.

Теодора Кирякова