„Няма нищо!“ или началото на отричането, потулването и объркването на емоциите. Съвсем наскоро се замислих колко често казваме това изречение в живота на едно дете. Моят личен опит ме насочва към ориентировъчното – всеки ден по 10 пъти. Падане - “няма нищо“; страх от нещо (буболечки, кучета, чудовища, нещото в тъмното, нещото в гардероба, под леглото и т.н) – разбира се „ няма нищо“; гняв, че нещо не им се получава - “няма нищо“; тъга за загубен любимец, за мама след като ни остави в градинката, за счупена играчка и за какво ли не - “няма нищо“. Изобщо каквото и да поискат децат да изразят на емоционално ниво, то все е „няма нищо“.  Дълго време и аз самата, може би заради традиционни схващания, социални наслагвания, спомени от детството не спирах да повтарям заветната фраза, каквото и да се случеше с децата ми. Сега си давам сметка, че е по-скоро някакво лично успокоение на родителя, отколкото да е отправено към детето. Виждаме ситуацията, разбираме, че не е страшна според нашите критерии на възрастни и устно изразяваме тази констатация.

Как обаче въздейства репликата на децата?  Мен лично ме стресна по темата дъщеря ми, защото докато веднъж ми обясняваше съвсем сериозно за някакъв неин страх, аз зомбирано повтарях, че нямало нищо. Така я вбесих, че накрая ми викна : „Стига си повтаряла, че няма нищо. Ти на мен няма да ми казваш, дали да ме е страх или не!“. Тогава наистина се окопитих, млъкнах и се позамислих по въпроса. Беше безкрайно права. Защо и обяснявах, че нищо не се случва, като беше очевидно, че се случваше. Каква е тая страст да отричаме детските преживявания, че и с двойно отрицание. Да не вземат да си помислят случайно, че са изпитали някакво чувство.

С една проста двусловна фраза всъщност отприщваме един много опасен процес на потулване и „замазване“ на емоциите. Щом когато ме е страх е „нищо“, щом когато ме е яд е „нищо“, щом когато ми е тъжно е „нищо“, то тогава какво е всичко това, което се случва с мен?!? Едва ли правилният отговор е НИЩО. Започваме от ранно детство със самозаблудите. После ставаме възрастни и започваме с разсъжденията от типа - “Оф, днес ми е едно такова и аз не знам какво ми е...От няколко дена нещо ми става, ама какво е...“. Постепенно се стига до момента на емоционалното лутане. Губим се, не можем да разпознаваме собствените си чувства, не знаем да ги назовем, обличаме ги в странни физически симптоматики...Ту глава ни заболи, ту стомах, ей така „без причина“. Да не говорим, че в България има някаква странна традиция на отричане и на положителните емоции - „Шшшът тихо, да не чуе дяволът!“. Още си спомням, че като деца ако се разсмеехме силно, почвахме да си бием сами шамари, защото иначе щяло да ни се случи нещо лошо. Откъде са ни идвали тия идеи не знам.

Това, което можем да направим за децата си, е постепенно да се опитаме да заместваме универсалното „няма нищо“ с малко по-малко универсалните „сега ти е тъжно, но след време...“; „ наистина е страшно, но аз като бях малка...“, „ядосан си, защото..., но пък...“ и т.н. Да дадеш думичка за чувството, което изпитва детето е много важно. Така му даваш инструмент, с който да направи организация на системата от емоции, които тепърва започва да опознава. Добра идея са и календарите за чувства. В тях посредством емотикони детето отбелязва как се е чувствало през деня. Хубаво е винаги родителите да разказват свои подобни случки от детството, обяснявайки какво са изпитвали. Има и различни песнички. В момента се сещам за английската „If you are happy and you know it”. Със сигурност могат да се намерят на всички езици.

Най-важното е обаче, да не отричаме макар и неволно нито емоциите на децата, нито нашите. Да сме ядосани, тъжни, нервни, бесни, уплашени, весели, замечтани, отнесени и още много не е „няма нищо“, напротив това е почти всичко.

Жанета Матанова