От няколко дни наблюдавам някакво усилено вълнение заради книгата на шведския психиатър Дейвид Еберхард за провала на либералното възпитание. Така и обаче не успявам да си обясня по какъв начин нашето общество се припозна в процесите описани в тази западноевропейска действителност.

Сериозно ли някой смята, че ние сме застрашени от провал в либералното възпитание?!? Че то такова възпитание в България изобщо съществува ли? И да го има в някаква бегла форма, обещавам ви, че няма нищо общо с материално осигуреното, социално подреденото и от там презадоволеното възпитание в някои скандинавски страни. Повече от смешно е да се плашим от този призрак, като всъщност се намираме на няколко етапа назад в образованието и възпитанието на децата. Тук все още доминира вербалната и физическата агресия, стремежът към тотално подчинение на децата. Нашата книга се казва „До къде ще ни докара агресивното възпитание?“, a не „Провалът на либералното“. Още повече, че този автор по никакъв начин не дава разрешение на родителите да наказват, да бият, да унижават децата си под предтекст, че им трябва дисциплина. Имайте предвид, че в Швеция шамарите са забранени със закон още 1979 година, а към момента само 6% от населението приемат за нормално физическото наказание. От 2008 г.  в България също е приет подобен закон. Някой знае ли за това??? Какви биха били тук резултатите от анкета за физическите наказания?

Слагането на граници не се изразява в тоталното доминиране на родителя над детето. Не иде реч за прословутото: „ Ще видиш ти кой кара влака тука!“ или „ Докато си в моята къща аз казвам какво ще правиш!“. Книгата не е защита на „едновремешното“ възпитаване на децата, каквото си помислиха мнозина и се зарадваха. Защо говоря за това, защото прочетох родителски мнения, които бяха доста далеч от истината. Давам пример: децата днес били обучавани твърде много да уважават себе си, а не да уважават другите. Сериозно ли мислите, че е възможно човек, който не уважава себе си, да уважава някой друг?

Първа стъпка в изграждането на нормален контакт между дете и родител е да го научим да уважава себе си, а това по никакъв начин няма да изключи уважението към другите. Изграждането на стабилна връзка на привързаност с майката и с важните възрастни в живота на детето всъщност дават необходимата база и естествени  граници в поведението на детето. Ако тази връзка е изградена добре изобщо няма да се налага размахването на пръст и непрестанните забрани. Мисля, че всички сме си давали сметка, че от безкрайното повтаряне на „не-та“ само довеждаме детето бързо до т.нар. етап на негативизъм, в който всичко е „не“.

Акцентът е друг. Голяма част от хората в днешното шведско и западноевропейско общество имат фалшиви очаквания за себе си, изградени в ранно детство от родителите им. Това по-слабо важи за българите. Тук е по-разпространено поддискането на децата и впоследствие превръщането им във възрастни без самочувствие.

Важното, което отбелязва книгата също, е, че не трябва да се държим с децата си като с приятели или равни, защото те не са нито едното, нито другото. Връзката между родител и дете, както казва авторът, винаги е между „учител и ученик”. Това важи и за нашето общество и  бих добавила обаче, че от нас зависи дали ще бъдем добри учители.

Добрите учители не наказват прав до стената,  защото не им се налага. Знаят да поддържат интереса на детето и да го насочат да изгради собствени умения за справяне с проблемите. За целта можем да си послужим с някои простички правила, макар и не шведски.

Първо важно правило в този процес е яснотата на посланията, които даваме : „Бъди добър!“, „Да слушаш днес!“ не означават нищо конкретно за едно дете. Много по-добре звучи : „Когато госпожата в детската градина те помоли да пазиш тишина, моля, послушай я!“ или „ Играй с другите деца без да ги буташ, защото може да се наранят!“ и т.н.

Второ: добре е, ако е възможно да се избягва  вечното „не“: вместо „Не крещи!“ по-добре е „Говори тихо!”.“Не“ да служи само за правилата за безопасност. Ако тръгне с вилица към контакта, естествено, че ще викнете „Нееее!“.

Трето:даването на избор. Функционира перфектно и изгражда у децата умението да вземат решения: Вместо „Отиди и се изкъпи!“ не е лошо да се пробва с „Сега ли искаш да се изкъпеш или след като приготвим леглото ти за сън?“

Четвъртото е най-трудно. Необходимо е постоянство, никакви разнопосочни послания всеки два дена. Двамата родители трябва да са отбор.

Пето: употребата на страдателни форми. Много често децата реагират негативно само, защото им е казано в първо лице, особено в периода, в който вече мислят, че са големи и могат да решават сами. Много по-успешно е :„ Време е за вечеря“, отколкото „ Казах ли ти да седнеш на масата!“

Шесто, което намирам за изключително важно. Никога не трябва да се използват етикети и генерализиране на случващото се. „Много си лош!“  не е добра идея, доста по-смислено е да се каже „ Това, което направи, е лошо!“. В противен случай децата отрано свикват с етикетите и не само, че пресъздават очакваното поведение, но започват да ги използват и за другите. Чували сте малчуган да казва , че еди кой си от групата или класа му е „лош“, нали.

Това са простички правила, които едва ли са панацея във възпитанието на децата, но от личен опит бих казала, че помагат.

Каквото и решение да вземете за възпитанието на децата си, истината е, че веднъж вие ще правите, каквото искат те, друг път те ще правят, каквото искате вие. Много важно е обаче заедно да не правите, каквото искат трети, пък макар и да са много известни шведи. Осланяйте се на инстиктите си на родители, обичайте си децата и макар и либералното възпитание не знам къде си в Европа да се е провалило, вашето лично в България ще успее.