·              В периода между двете световни войни пътят от Гюмюрджина за      Маказа става път на спасението на западнотракийските бежанци.

                 Масовото изселване на българите от Западна Тракия започва в края на  1919 и началото на 1920 г., още преди френските власти да предадат областта на Гърция и преди българо-турското „Временно правителство на националната защита” от 25 май 1920 г. да обяви автономно управление на областта. Голяма част от тези беломорски българи се заселват в пограничните райони на Източните Родопи. Следващото голямо изселване на българите от Западна Тракия е в периода след подписването на спогодбата „Моллов – Кафандарис” от 1927 г., в резултат на което Западна Тракия е почти  напълно обезбългарена.  

                Хилядите бежански семейства на българи от Беломорието преминават на българска територия най-вече през граничния митнически пропусквателен пункт на Маказа и се настаняват на местоживеене предимно в населени места на територията на днешната Кърджалийска област. Жертви на разпокъсването и загубата на български земи, тези българи, прокудени по най-жесток начин от родните им места, пристигат в разорената ни и ограбена страна, преминавайки по спасителния за тях път Гюмюрджина – Маказа. Тази огромна, безимотна и безработна бежанска маса е трябвало да получи покрив и поминък. Дребни селски стопани, занаятчии, работници и ратаи - това са в огромното си мнозинство пристигащите бежанци. Представа за тяхното настаняване и за проблемите, свързани с него ни дават документите от фонда на Околийската комисияа за настаняване на бежаците - Крумовград, съхраняван в Държавен архив - Кърджали. В него се съдаржат окръжни и наредби на Главна дирекция за настаняване на бежанците, протоколи на общинските комисии за настаняване на бежанците в Крумовградска околия, документи на Околийската комисия в Крумовград за одворяването, оземляването и снабдяването с работен добитък и земеделски инвентар на бежанските семейства, списъци на одворените и оземлени бежанци,  писма, заявления и протоколи за признаване правата на бежанците, писма, телеграми и преписки по благоустрояването на бежанските семейства през периода 1927 – 1932 г. и др.

                 В документите на личния архивен фонд на Балин Текелиев пък, съхранявани също в Държавен архив – Кърджали, е отразена тежката и нерадостна съдба на едно бежанско семейство от Македония, каквато впрочем е била съдбата и на всички останали бежански семейства. След като обикалят дълго време по пътищата на Македония, крият се в горите гладни и боси, те разбират че родния Дойран за тях е завинаги изгубен. Установяват се в Гюмюрджина, където през 1917 г. се ражда и едно от децата им - Балин Николов Текелиев. Баща му Никола след дълги колебания решава за по-сигурно да отведе семейството в София, където ги настаняват в училищна сграда, с по няколко семейства в една учебна стая. За да осигури прехраната на семейството, той завършва специални курсове и става ватман. По-късно властите връщат семейството обратно в Гюмюрджина, където бащата става прошбописец в съда, но впоследствие отново ги разселват и с няколко други семейства, преминавайки за трети път пътя Гюмюрджина – Маказа се заселват окончателно в Кърджали. Тук те, заедно с други няколко семейства са едни от първите западнотракийски българи – заселници  в Кърджали. За задоволяване на техните жилищни нужди властите им предоставят една учебна стая в старото училище в града и няколко палатки, разположени  до градското дере.

              Бягайки от Западна Тракия, по пътя през Маказа преминава в България и семейството на Божия Гондева. То се е установило в Тракия също след бягство от Македония, а в края на 1920 г.се заселва окончателно в Кърджали. От писмата, запазени в архивния фонд на дружество „Тракия“ от първата половина на 30-те години на ХХ-ти век се вижда че, по подобен  начин на големи групи в Кърджали пристигат много бедни, измъчени и гладни семейства на бежанци. Някои от тях, прилагайки изобретателност и практичност успяват да донесат със себе си и малка част от своята покъщнина и  ценности.

               Пътят през Маказа преминава през 1924 г. и пристига в Кърджали и първият професионален фотограф, трайно отседнал в Кърджали – Костадин  Гунчев. За това разказва самият той в автобиографията си, заведена като частично постъпление в Държавен архив – Кърджали:  "Натоварихме багажа на коли до Маказа, а аз се чудех: какво ще стане с моите исторически снимки ако ги намерят. Сигурно ще ги счупят на границата, а и мене ще ме задържат. Имах много снимани войводи и четници, и тях носех. Дойде ми на ума да взема най-лесно един моментален апарат да снимам и веднага да давам снимките. И такъв апарат имах. Потеглихме за Маказа около 20 семейства. На коли натоварихме багажа. Като стигнахме Митницата на Маказа служителите започнаха да проверяват багажа на другите. Аз почнах да ги снимам и да давам картичките без пари. Останаха много доволни – че  на Маказа не бяха виждали фотограф. Дойде ред и за моя багаж. Казаха ми „Свободен си, нема да гледаме вашия багаж“, а те незнаят какво имам в багажа - разни комити, Балканската война, история на Тракия от 1910 г. до 1924 год. Каквито промени да се ставали аз всичко снимах и запазих. Скрих ги с риск за живота ми и ги пренесох през границата. Посрещнаха ни български войници, с коли ни натовариха.“

                  За същия преход на пътя от Гюмюрджина през митницата на Маказа до селищата, в които са заселвани, и за перипетиите съпътствали ги по пътя, разказват в спомените си и много други българи – бежанци от Беломорска Тракия в този период.

                 След прокарването на границата, очертана от Ньойския договор от 1919 г., и особено след завършването на работата на двустранната българо – гръцка комисия за оценка на изоставените имоти, много от новопостроените в навечерието на войните пътища са изоставени.  Останали без необходимата поддръжка, те скоро буренясват и запустяват. До голяма степен това се случва и с пътя през Маказа. От двете страни на границата са поставени гранични постове, чиято основна задача е да не позволяват нейното свободно и безпрепятствено преминаване. Срещите и пазарите между доскоро свободно общувалите жители на Западна Тракия и Източните Родопи стават епизодични и трудни. Стремежът за преодоляване на бариерата, която границата поставя обаче, е изключително силен – и от страна на скотовъдците и овчарите, които не могат вече да извеждат стадата си в Беломорието, и от загубилите търговските си пътища и пазари занаятчии от Родопите и Тракия, и от желаещите завръщането си в Беломорието бежанци от Западна Тракия, които до изселването си са получавали богати реколти от обработваните земи и трудно свикват с планинските, по-трудно обработваеми почви и по-неблагоприятния климат на Родопите./Следва/

Едно изследване на Вълчо Златилов,директор на Държавен архив-Кърджали