Димитровградчанин защити докторска степен по темата за казармата

    Димитровградчанинът Илия Вълев защити преди дни докторска титла по етнология. Темата бе "Етнокултурна характеристика на казармата през социализма" и обхваща периода от 1944 до 1989 година. Спрял се на нея заради любопитството си към това дали има по-съвременна форма на мъжка инициация.

    30-годишният учен работи в Регионален исторически музей -Велико Търново като уредник-етнолог. Завършил е СОУ „Любен Каравелов" в Димитровград, а след това продължил образованието си в Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където е със специалност "Етнология".

    Пред Dimitrovgrad.bgvesti.net Илия Вълев сподели в интервю защо се е спрял точно на тази тема и дали има нужда от казармата днес:

    - Илия, първо поздравления за успеха! Разкажете най-напред от къде идва интереса към етнологията.

    - Всичко започна пред близо 10 години, когато кандидатствах в най-стария извънстоличен университет в България – Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Приеха ме за студент по второ желание, а това беше специалност Етнология.

    В интерес на истината тогава не си давах сметка колко може да е приятна, интересна и полезна тази наука, поради което я поставих не на първо, а на второ място в списъка с желаните от мен специалности. Още втората година обаче разбрах, че съм грешал в преценката си и че точно Етнологията е не само моята наука, но и това, с което искам да се занимавам.

    Завърших висшето си образование през 2008 г., но реших да продължа обучението си и влязох в магистърска програма отново по Етнология. Нея завърших през 2009 г. След дипломирането си бях поканен за уредник на отдел „Духовна култура“ при Архитектурно-етнографски комплекс „Етър“, гр. Габрово от тогавашния му директор – доц. д-р Ангел Гоев. До ден днешен съм му благодарен за това. В АЕК „Етър“ получих много познания, натрупах известен професионален опит, запознах се с голяма част от музейната гилдия, особено с тази, работеща в областта на етнологията.

    Точно в „Етър”-а се роди и идеята да изследвам казармата в етноложки аспект. Четейки книгата на доц. Гоев „Календарни празници на балканджиите“ и по-точно мястото, където подробно се описва обичая коледуване (нека вметна, че той е традиционен ергенски обичай и някога е бил част от т.нар. ритуали на преход, посредством които индивидът преминава от един статус – обществен, социален или възрастов, в друг) се замислих дали може да се открие съвременен негов аналог, т.е. съвременен ритуал, след който момчетата стават мъже.

    Така се сетих за всеизвестната днес поговорка „Не служил мъж, не е никакъв мъж“ или „Момче, което не ходило в казарма нищо не знае“. Именно тя подсказва, че наборната военна служба може да се приеме и да се разглежда като форма на мъжка инициация. Постепенно този, бих казал, интересен научен проблем започна да се избистря в главата ми и когато, през 2012 г. ме приеха след конкурс за редовен докторант във ВТУ, представих идеята си пред проф. Мария Иванова и пред проф. Маргарита Карамихова, които са водещи преподаватели в специалност Етнология в университета. Те я приветстваха и я подкрепиха пред катедрения и факултетния съвети, за което съм им изключително благодарен. В последствие с научния ми ръководител – проф. Иванова, формулирахме научно-изследователската рамка, т.е. целта и задачите на изследването и така започнах по-задълбочено да работя по проблема, който днес вече е защитен докторат. На 12.02.2016 г. успях успешно да защитя дисертацията си на тема „Етнокултурна характеристика на казармата през социализма (1944-1989 г.).

    Използвам случая да изкажа искрената си признателност първо към всички членове на уважаемото жури – проф. днк Маргарита Карамихова (председател – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“), проф. д-р Мария Иванова (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“), доц. д-р Веселин Тепавичаров (СУ „Св. Климент Охридски“), полк. о.р. доц. д-р Станчо Станчев (ВА „Георги С. Раковски“, София) и полк. о.р. доц. д-р Марко Златев (НВУ „Васил Левски“, Велико Търново) за обективната, задълбочена и положителна оценка на представения от мен научен труд. Благодаря и на колегата Галя Чохаджиева за ценните съвети, които ми даде, както и на всички преподаватели от катедра „Нова и най-нова история на България“ към ИФ на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ за подкрепата, на колегите и приятелите от НД „Традиция“, клон Велико Търново, от АЕК „Етър“ – Габрово, от музеите в Димитровград, Хасково, Пловдив, Варна, Видин, Враца, Велико Търново, от Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН, които изключително много ми съдействаха при издирването на материали и ме свързваха с паметливи и словоохотливи респонденти. Благодаря и на колегите Димо Иванов, Десислава Рангелова и Жанина Стоянова, с които заедно извървяхме този нелек и доста интересен път, на моята сестра и на родителите ми за оказаната от тях подкрепа и помощ при разработването на този научен труд. Наистина се радвам, че успях да систематизирам и обобщя огромната информация, която събрах през последните няколко години, но това нямаше да се случи, ако изброените по-горе хора не бяха до мен и ме подкрепяха! 

    - Защо избрахте точно тази тема, тя свързана ли е с работата ви?

    - Работата ми като етнолог е свързана с изследването на различни културни явления. Етнологът наблюдава човешките общности, които могат да бъдат от различен порядък – етнически, етнографски, етноконфесионални, професионални, възрастови и т.н., като по този начин изучава тяхната култура. Именно културата е предметът на изследване на Етнологията, но не коя да е култура, а тази, която се проявява във всекидневието на хората у дома, в службата им, в социалния, културния и политическия живот на страната. Така например в дисертацията си изследвах наборната войнишка общност, която днес е представена от зрели мъже, отбили редовна военна служба през социализма. Проучих какви са нагласите и изградените представи на българското общество спрямо казармата, през какви обичаи и обреди са преминавали момчетата, извикани да отбият военна служба, както и някои прояви на доста специфичната по същността си войнишка (казармена) култура.

    Както казах, първоначално се насочих към тази тема заради любопитството ми към това дали има по-съвременна форма на мъжка инициация. В последствие осъзнах, че темата е много актуална, имайки предвид, че днес наборна казарма няма. Освен това, подобно на много момчета, и аз си задавах въпроса какво е специалното на казармата и защо толкова много хора се вълнуват от този проблем. Така се зарових в литературата и открих, че проблемът е едно неразорано научно поле.

    - Как докторската степен ще помогне за работата Ви в бъдеще?

    - Мисля, че по време на докторантурата успях да надградя опита си от „Етър“-а, а по този начин да усъвършенствам и професионалните си познания. Днес съм част от екипа на Регионален исторически музей Велико Търново, където работя като уредник-етнолог съвсем от скоро. Тук бих желал да благодаря на директора на музея – д-р Иван Църов, че ме прие в това голямо музейно семейство. Да работя в търновския музей, който има зад гърба си завидните 145 години история, е наистина голяма чест за мен. Ще се радвам с дейността си да бъда полезен не само на музея, но и на колегите си. Всъщност това е и едно от желанията ми – да допринеса с нещо за развитието на музейното дело във Велико Търново.

    Що се касае за изследваната от мен тема, а именно казармата и нейната следа в българската култура, мисля си, че тя би дала отговори на не малко въпроси, особено на тези, задавани от младите поколения. Както казах, аз също си задавах не малко въпроси и затова, посредством методите на Етнологията започнах да събирам спомени, мнения, коментари и да ги анализирам. Така например в дисертацията си описвам какви преживявания имат войниците в първите им дни на служба, а и след това; какви трудности срещат в казармата, какви взаимоотношения се изграждат там. Освен това коментирам представите за казармата по социален, възрастов, полов и абстрактно-митологичен признак. Ето защо ще търся възможности и дай Боже успея да публикувам изследванията си в книга, за да може интересуващите се от проблема хора да ги прочетат.

    - Този въпрос е малко извън темата, но дали трябва да има казарма днес или както се казва "да се върне казармата"?

    - На този въпрос е трудно да се отговори еднозначно. Реално погледнато казармата във всяко модерно общество, както казва философът Лазар Копринаров, е институцията, която е специализирана да извършва не само военната, но и антропологическата, т.е. социално-културната и психологическата подготовка на човека за война. Каквото и да си говорим, не може да се отрече, че казармата трябва да направи от човека войник, готов да умре или убие в името на някаква цел. Точно това обаче не е по силите на всеки и точно това се забравя най-често, станели дума за връщането на задължителната военна служба. Говори се за възпитателния и най-вече за дисциплиниращия ефект, който има казармата върху младежите. За това как момчетата се учат да бъдат организирани и отговорни, да бъдат, както се казва – истински мъже. Наистина това й предназначение е много важно, но то не е единствено, не е основно.

    Не трябва да се забравя още, че факторите, които са въздействали на момчетата в казармата са били много и не винаги е можело да се контролират. Всъщност те произлизат най-вече от факта, че военният труд както преди, така и сега се отличава със своята динамичност и постоянна функционалност. На практика той е денонощен (предвид непрекъснатия процес по носенето на гарнизонната, караулната и вътрешната служба, на бойните дежурства и вахти) и често протича при сложна и бързо променяща се обстановка, която налага голямо напрежение на духовните и физическите сили на личния състав. Войсковата дейност в много отношения не може да бъде точно регламентирана и трудно се поддава на нормиране, защото бойните действия, било то и учебни, или скритите опасности и рискове по време на дежурство имат непредсказуем характер. Също така без съмнение всички момчета са слушали различни истории от своите дядовци, бащи и по-големи братя или приятели, които вече са отбили войниклъка си. А в тези истории неимоверно присъства както положителната страна – като например трайното приятелство и другарство, изграждащо се между младежите в казармата, така и негативния аспект – традиционните и не много според устава гонки от страна на старите войници спрямо новобранците, големите физически натоварвания, наличието на доста ограничения и липсата на интимно, лично пространство, защото в казармата, както казват, няма скрито покрито. Тук може да добавим и това, че в обществото ни има и негативно изградена представа за някогашната задължителна военномедицинска комисия, от чиято преценка зависи дали момчето ще служи или не. Съмненията в нейната ефективност са големи, защото не малко хора са на мнение, че в казармата са влизали всякакви образи, някои от които с различни физически и/или психологически отклонения, което, според тях означава, че подбора не е бил много сериозен. Именно тези и други неща въздействат върху нагласите спрямо казармата.

    Вижте, организирането на войсковия живот преди всичко зависи от качествата на ръководния състав в съответното военно поделение, от неговата способност да планира и контролира спазването на нормален според военните стандарти всекидневен ритъм, служебни задачи и междуличностни взаимоотношения, както и от средата на работа. Теренните ми изследвания и работата в архивите обаче показват, че реално не във всяко поделение са успявали да постигнат добра или поне в рамките на приемливите граници организираност на войсковия живот, като това неминуемо е водело до различни батални сцени и до отделни конфликтни ситуации между редовите наборни военнослужещи.

    Ако позволите тук бих споделил и едно лично мнение по въпроса за казарменото възпитание, а то е, че по време на военната служба момчетата са преминавали през един много важен ритуал – военната клетва, който, ако го погледнем в пълнота и идеен замисъл, е изключително важен в изграждането на националното самосъзнание. На практика клетвата трябва да обедини различните личностни интереси в преследването на една обща цел – защитата на (на)рода и Отечеството. Чрез полагането й всеки младеж се идентифицира не само с наборната войнишка общност и с армията, но и с цялата нация. Това ще рече, че в етнокултурен аспект клетвата е белег за идентичност с националния идеал. Друг обаче е въпросът дали всички младежи са успявали да вникнат в същността и голямото значение на изричните от тях клетвени думи.

    Dimitrovgrad.bgvesti.net

    Видеа по темата

    Facebook коментари

    Коментари в сайта

    Последни новини