135 години от рождението на фотолетописеца на Източните Родопи и Западна Тракия Костадин Гунчев /1881 – 1975 г./
 

Костадин Гунчев е роден на 20 май 1881 г., в село Момчиловци, Смолянско. След завършване на основно училище помага на баща си в зидарската работа в крумовградските села. После заедно с по-големия си брат Никола се пазарява при майстори от Левочево. През 1903 г. работят по ксантийските села до река Места и по направата на шосето Елидже – Рудозем. Научават се да дялат камъни за мостове и започват работа при друг предприемач, който ги изпраща на обекти с мостове из Новозагорско и Средна гора.

Костадин опитва да замине със свой връстник в Америка, но след като влагат много пари в приготовленията – за прегледи, дрехи, билети, получават писмо да не тръгват, защото и там нямало работа и хората започнали да се връщат. През 1908 г. работи с брат си по строежа на Балканската ж. п. линия и се връща в Момчиловци след като застудява. В автобиографията си Костадин Гунчев споделя: “Детските си години прекарах в скитания и търсене на работа, но в мене се породи желание да уча някой занаят, за да не ходя от място на място и реших да уча фотография.”

Отправя се към Пловдив, където по това време работят 4 фотографски ателиета. Но фотографите не желаят друг човек да изучи занаята. Гунчев склонява арменеца Хенри Багдасарян да го вземе за чирак. За обучението си разказва: “Аз му дадох 10 лири и при моя издръжка, за да ме научи, но той не ме пущаше в тъмната стая, за да видя основата на фотографията, а ме използваше да му копирам на дневна светлина – тогава се копираше с копиранки – и не ми позволяваше да пипам неговия апарат. Тогава в България нямаше на склад фотоапарати и чрез комисионери требваше да поръчам от странство. Аз дадох 50 лири и поръчах от Франция. След 3 месеца апаратът пристигна, а аз още нищо не знаех. Почна да ме боли глава и да се притеснявам… не ми останаха и повече пари за издръжката. Майсторът като разбра, че не ми остават пари, се съгласи да ме пусне в тъмната стая (да се уча на фотография) и аз за скоро време я усвоих и научих.”

Първата си подкрепа получава от съселяните си, зидари в Пловдив, които започват да го викат да прави снимки на обектите им. Подкрепя го и братовчед му – Никола Кермедчиев, шивач, който го извиква с писмо да отиде при него в Гюмюрджина. На 1 август 1910 г. К. Гунчев със занаят и фотоапарат тръгва, но без пари. На митницата му поискват мито за фотоапарата и тъй като няма, оставя апарата и отива в селото си, за да намери пари и да го освободи. В Момчиловци присъства на събора на празника “Илинден” (на 2 август). Тогава всички негови съселяни започват да искат да си правят снимки – семейни, с годеници, сватби. Но както сам признава, “едвам изкарах за разноски понеже много снимах рoднини без пари”.

През октомври 1910 г. вече е в Гюмюрджина и става първият българин – фотограф в Беломорска Тракия. В Гюмюрджина по това време има двама фотографи гърци, но по неговите думи те работят много просто – „толкоз знаеха”. А тъй като той се е бил научил в Пловдив на модерна фотография, привлича клиентите им и гърците фотографи отиват да работят в Одрин. „Така останах единственият фотограф в града и се увеличи работата ми.”

Престоят на Костадин Гунчев в Гюмюрджина съвпада с един значим исторически период. И още в началото на своята фотографска практика той прави едни от най-ценните си исторически снимки. За пребиваването си в Гюмюрджина споделя: ”От 1910 г. до 1924 г. не съм напущал Гюмюрджина. Толкоз промени станаха. Няма фотограф да е снимал толкоз народности. Първо беха турците до 1912 г. Дойдоха българите. После дойде башибозука през 1913 г., повторно дойдоха българите. След туй окупираха Тракия французите, генерал Шарпи. Имаха различни войски от колониите – черни, жълти, синегалци, алжирци и мароканци и много други – и с тях се справих (т. е. снимах – б. а.). После с гърците – и с тях се справих. Снимах крале, министри и генерали. С фотографията се запазих и не пострадах като българин, както пострадаха другите българи. Защото им трябвах – (на управниците – б. а.) нямаха си фотограф.”

Често са правени обиски в работилницата му. И в дни, в които човешкият живот е под заплаха, изобретателността и уменията му помагат да оцелее. В Гюмюрджина той живее и работи в къщата на евреина Юсуф-Нах-Миос, богат търговец, който е имал за слугини български момичета, а за работа в магазините – момчета българи. Костадин Гунчев събира всички исторически негативи в един сандък и дава на слугинята да ги укрие в тяхната изба, без да знаят собствениците на къщата. Така, когато го обискират, полицаите не успяват да намерят у него негативите.

За да не го преследват по време на управлението на града от гърците, му помага случаят. Когато гръцкият министър-председател Гунарис идва в Гюмюрджина, той му прави снимка, която става сполучлива, изпраща му я и получава в отговор от него благодарствено писмо. Поставя писмото в рамка на видно място, така че да се чете от новодошлите и със задоволство споделя: “…и щом го прочетоха и оставиха ме и не ме посещаваха вече…”. Но всички тези перипетии и борби му идват в повече и споделя с въздишка. “Който не е оставал под робство, нищо не знае. Много е тежко под робство. Идвало е момент да казвам нищо да немам, в България да съм, при народа си.”

Затова през май 1924 г., вече семеен, се отправя към България. Пътуването е доста напрегнато. “Натоварихме багажа на коли до Маказа и аз се чудех какво ще стане с моите исторически снимки, ако ги намерят. Сигурно ще ги счупят на границата и мен ще ме задържат. Имах снимки на много войводи и четници. Дойде ми на ум да взема и поставя на лесно място един моментален апарат да снимам и веднага да давам снимките. И такъв апарат имах. Потеглихме за Маказа около 20 семейства. На коли натоварихме багажа. Като стигнахме митницата на Маказа, започнаха да проверяват на другите багажа. Аз започнах да снимам и да давам картичките без пари. Останаха много доволни, защото на Маказа не бяха виждали фотограф. Дойде ред и на моя багаж. Казаха ми: “Свободен си. Няма да гледаме вашия багаж”. А те не знаят какво имам в багажа – разни комити, участници в Балканската война… историята на Тракия от 1910 до 1924 г. Каквито промени да са ставали, аз всичко снимах, запазих и укрих с риск за живота ми и пренесох през границата”.

В Кърджали намира чирака си от Гюмюрджина – Сивко Д. Радичев, с когото създават съвместно фотографско ателие. И добавя: “Работихме заедно от 1924 до 1951 г., цели 25 години. Съдружие – това е редкост. Толкоз съдружие, без да се караме. Така сме работили, че от нас някой, ако се разболее или отиде в запас, шест месеца другият гледа работата и сме делили печалбата по равно – по братски…”

През 1965 г. в дома му идва А. Разбойников – историк от София, който описва всички снимки и негативи. От Съюза на тракийските дружества в София решават да откупят всички снимки. Но желанието на Костадин Гунчев е да не продава снимките, а да ги подари. Да остави спомен. И подава молба до културно-просветното дружество „Тракия” в Кърджали, в която пише: “Другарю Председател, имам исторически снимки от Тракия, толкоз труд съм положил да ги запазя и укрия от башибозука и гърците и голям риск да ги пренеса през границата и не трябва да ги оставим така да загинат. За това аз реших да Ви ги предложа. Моето мнение е новият клуб, когато бъде готов, да оставите една стая за музей и аз ще Ви подаря снимките, увеличени за целта.”

Клубът на тракийската организация е построен след две години. През това време

Костадин Гунчев и синът му приготвят снимките. Фотографът разказва: “Покойният ми син беше жив и с голям мерак ги увеличи. Имаше желание да ги види окачени в Музея, запазени и гледани от младото поколение да видят какви дядовци и прадядовци са имали. Снимките подарих в негова памет – на сина ми Георги Костадинов Гунчев, починал на 30 август 1967 г. “

Автобиографията е подписана от Костадин Георгиев Гунчев, като “бивш фотограф в Гюмюрджина”.

Ценното богатство, което е създал през годините, не е съхранено на едно място. От списък на подарените снимки се вижда, че много фотографии има в София – 37 са в централното ръководство на Съюза на тракийските дружества, в централното ръководство на Българо-съветските дружества, при д-р Славчев, автор на книгата за село Сачънли, на министъра Карло Луканов, на гости от Северна Осетия, на списание “Родопи”, в тракийското дружество в Кърджали, в музеите в Кърджали, Смолян, Момчилград, в родното си село Момчиловци, сред жители от село Карачкьой…

И това наистина ценно и уникално документално богатство би следвало да бъде събрано на едно място, съхранявано при подходящи условия и популяризирано. Надяваме се общественият интерес да допринесе запазените до момента от роднини, познати и колеги на Костадин Гунчев снимки да бъдат предадени на съхранение в Държавен архив – Кърджали и да станат достояние на всички граждани.

Вълчо ЗЛАТИЛОВ

Държавен архив – Кърджали

Приложени 7 снимки на Костадин Гунчев от периода 1911-1920 г.:

1. Съборът на Илинден през 1911 г. в с. Карачкьой, Гюмюрджинско. ДА-Кърджали, ф.

    271К, оп.1, а.е. 333

2. Съборът на Спасовден през 1911 г. в с. Кушланли, Гюмюрджинско. ДА-Кърджали, ф.

     271К, оп.1, а.е. 333

3. Камили в Гюмюрджина през 1914 г. Качени на камили са: Георги Попанастасов  

    -кмет на града; бащата на министър Карло Луканов, военен следовател /със сабя в

    ръка/; учителят Д. Левов от Смоленско. ДА-Кърджали, Фотоархив, инв. № 613/86

4. Ученически хор през 1918 г. при гимназията в Гюмюрджина ДА-Кърджали, ф. 271К,

    оп.1, а.е. 333

5. Френският генерал Шарл Шарпи преди напускането на Западна Тракия в края на май

     1920 г., в еврейски клуб в Гюмюрджина. ДА-Кърджали, Фотоархив, инв. № 605/1986

6. Среща на Петковчани в Гюмюрджина през 1925 г. ДА-Кърджали, ф. 271К, оп.1, а.е. 333

7. Изглед от Егри-дере /Ардино/. 1926 г. ДА-Кърджали, ф. 1204, опис 1, а.е. 36, л. 4