Това весело казват двете представления на Боил Банов по Станислав Стратиев, поставени в Хасковския театър. Става дума за ‛Римска баня" (1974) и ‛Сако от велур" (1976), за двете, вече класически за българската комедия от времето на социализма, пиеси. Казах ‛по Стратиев", макар че в програмата пише ‛от", защото режисьорът е използвал бляскавия афористичен Стратиев диалог като основа за импровизации. Именно актьорската игрова и словесна импровизация е избраният от него сценичен стил, в който ‛говорят" Стратиевите комедии. Двете представления са последователни части на един ‛проект".
Успешният подход на Боил Банов е, че интерпретира Стратиевите пиеси като ‛исторически", тоест като пиеси от миналото, които би трябвало да се поставят като всеки друг драматически автор от миналото. Така избягва клопката, в която обикновено падат повечето режисьори, които посягат към Стратиев – те се опитват на всяка цена да замаскират дистанцията във времето и да представят Абсурда като вечен, вадейки го от контекста на социализма.
Боил Банов обаче е уловил типичния само за пиесите на Стратиев абсурдизъм, чиято драматическа уникалност, въздействие и ‛вечност" се дължи на представянето на битийния абсурд по времето на социализма като изцяло битов абсурд. В ‛Сако от велур" например главният герой, отказващ да признае, че има овца, за да отстоява Истината, на финала се оказва жалка карикатура, играеща по всички правила на соцсистемата – Симеон Щерев изглежда в рокличката, с която се е маскирал заради обсебения от партизанската конспирация чиновник, като напълно нелепа фигура от соц. тв-програма. Така в крайна сметка става ясно, че пощадени в този свят няма.
Традиционното разбиране на драматургията на Стратиев твърди, че абсурдното комедийно действие е организирано в конфликт между ‛малкия човек" Иван Антонов и Системата; и в този смисъл има и трагедиен ефект, защото ‛малкият човек" е жертва. Най-хубавото в проекта ‛"Стратиев в Хасково", въпреки всичките му недостатъци, е, че преодолява тази интерпретативна инерция и разглежда всички действащи лица като ‛действащи", участници в една логика, която прави трудно разделението на ‛добри и лоши". И именно в тази трудност, вписана най-невинно в бита на човека, е цялата невидима чудовищност на комунистическата държава.
Режисьорът е усилил в диалога и ситуациите всички характерни за социализма ‛гестуси" – обръщения, жестове, поведенчески матрици, лозунги и пр. Действието е ситуирано във времето на 70-те г. от миналия век, когато са писани пиесите, и визуалният пласт на спектаклите изцяло следва типичния за това време стил.
Спектакълът е организиран като хоровод от фрагменти, от отделни ситуации и сцени. Всяка от тях е разиграна импровизационно от актьорите на Хасковския театър с видимо удоволствие – очевидно Боил Банов ги е запалил. Не навсякъде в импровизацията върху битовата заземеност на образите е удържан добрият вкус. Но в цялостния стил на представленията се следва довеждането на образа до крайна карикатура, а действието - до крайна му точка. Например ‛Римска баня" завършва със съобщението по ‛Хоризонт" за историческото заседание, на което е освободен Тодор Живков, тоест с падането на комунизма. Впрочем, интересно е от гледна точка на актьорската импровизация върху образите от това време представата, която въплъщават. Вероятно повечето от тях имат повече спомени и непосредствени наблюдения, но по-младите следват слабите си спомени и най-вече представите, извеждани от литературата, киното, визуалното изкуство (напр. плакатите) от епохата.
Спектаклите бяха показани на сцената на Театър ‛Сълза и смях" и по време на ‛Римска баня" проблем в осветителния пулт доведе до неконтролируемо светване и изгасване в залата. Режисьорът прекъсна действието, за да обясни ситуацията, преди отново да пусне спектакъла. Непредвиденият от него ефект обаче се оказа съвсем по Стратиев и в логиката на собствените му представления.
"Историческата" дистанция, която открои в смеха неговите представления, най-добре напомни за съществуващата връзка между наследството и неговите наследници в залата. А време беше театърът да се обърне към близкото минало.
Виолета Дечева, в-к Култура
Успешният подход на Боил Банов е, че интерпретира Стратиевите пиеси като ‛исторически", тоест като пиеси от миналото, които би трябвало да се поставят като всеки друг драматически автор от миналото. Така избягва клопката, в която обикновено падат повечето режисьори, които посягат към Стратиев – те се опитват на всяка цена да замаскират дистанцията във времето и да представят Абсурда като вечен, вадейки го от контекста на социализма.
Боил Банов обаче е уловил типичния само за пиесите на Стратиев абсурдизъм, чиято драматическа уникалност, въздействие и ‛вечност" се дължи на представянето на битийния абсурд по времето на социализма като изцяло битов абсурд. В ‛Сако от велур" например главният герой, отказващ да признае, че има овца, за да отстоява Истината, на финала се оказва жалка карикатура, играеща по всички правила на соцсистемата – Симеон Щерев изглежда в рокличката, с която се е маскирал заради обсебения от партизанската конспирация чиновник, като напълно нелепа фигура от соц. тв-програма. Така в крайна сметка става ясно, че пощадени в този свят няма.
Традиционното разбиране на драматургията на Стратиев твърди, че абсурдното комедийно действие е организирано в конфликт между ‛малкия човек" Иван Антонов и Системата; и в този смисъл има и трагедиен ефект, защото ‛малкият човек" е жертва. Най-хубавото в проекта ‛"Стратиев в Хасково", въпреки всичките му недостатъци, е, че преодолява тази интерпретативна инерция и разглежда всички действащи лица като ‛действащи", участници в една логика, която прави трудно разделението на ‛добри и лоши". И именно в тази трудност, вписана най-невинно в бита на човека, е цялата невидима чудовищност на комунистическата държава.
Режисьорът е усилил в диалога и ситуациите всички характерни за социализма ‛гестуси" – обръщения, жестове, поведенчески матрици, лозунги и пр. Действието е ситуирано във времето на 70-те г. от миналия век, когато са писани пиесите, и визуалният пласт на спектаклите изцяло следва типичния за това време стил.
Спектакълът е организиран като хоровод от фрагменти, от отделни ситуации и сцени. Всяка от тях е разиграна импровизационно от актьорите на Хасковския театър с видимо удоволствие – очевидно Боил Банов ги е запалил. Не навсякъде в импровизацията върху битовата заземеност на образите е удържан добрият вкус. Но в цялостния стил на представленията се следва довеждането на образа до крайна карикатура, а действието - до крайна му точка. Например ‛Римска баня" завършва със съобщението по ‛Хоризонт" за историческото заседание, на което е освободен Тодор Живков, тоест с падането на комунизма. Впрочем, интересно е от гледна точка на актьорската импровизация върху образите от това време представата, която въплъщават. Вероятно повечето от тях имат повече спомени и непосредствени наблюдения, но по-младите следват слабите си спомени и най-вече представите, извеждани от литературата, киното, визуалното изкуство (напр. плакатите) от епохата.
Спектаклите бяха показани на сцената на Театър ‛Сълза и смях" и по време на ‛Римска баня" проблем в осветителния пулт доведе до неконтролируемо светване и изгасване в залата. Режисьорът прекъсна действието, за да обясни ситуацията, преди отново да пусне спектакъла. Непредвиденият от него ефект обаче се оказа съвсем по Стратиев и в логиката на собствените му представления.
"Историческата" дистанция, която открои в смеха неговите представления, най-добре напомни за съществуващата връзка между наследството и неговите наследници в залата. А време беше театърът да се обърне към близкото минало.
Виолета Дечева, в-к Култура
Източник: Haskovo.NET
