Ужасът на Фокнър: 100 километра за една рибена чорба

Тодор Кръшов
Истории за море и бензиностанции

Само на луд човек като писателя Христо Стоянов може да му хрумне идеята да измине стотина километра за една рибена чорба. Но понеже сме му на гости във Варна, той се чувства задължен да ни покаже всичко интересно на север от Бургас.

За зла участ най-добрата рибена чорба в България я прави бай Пешо, а заведението му се намира до фара на Шабла. И е на около 80 километра от Варна.

Христо Стоянов притежава най-писукащата кола в страната. Купето е задръстено от антирадари, парктроници, всякаква електроника, която писука, свири, бибитка и говори. Да, говори. Последната му придобивка е GPS, в който разбира се, е заложен и маршрута до рибената чорба на бай Пешо. Дразнещото устройство през няколко минути предупреждава с метален глас: След едно километра завийте наляво. (В предишното изречение няма граматическа грешка, GPS-ът така си дърдори.) Карайте десет километра и дръжте вдясно. Невъзможно е човек да се отклони от рибената чорба.

Нея наистина си я бива, макар сто километра да са си сто километра.

Как е, пита скандалният български писател, докато сърба подлютената супа. Бива я, отвръщам. Но дано не разбере Фокнър.

Казвам това по повод една забележителна случка с великия американски писател. Когато му връчват Нобеловата награда за литература, от Белия дом организират тържествен обед в негова чест. От президенстската администрация му се обадили, за да уточнят датата. Писателят, който живеел в южните щати на Америка, отвърнал на чиновника: Виж какво, не мога да си позволя да измина две хиляди мили за едно ядене.

Успокояващото в случая е, че Уилям Фокнър никога няма да разбере, че сме изминали стотици километри за едно ядене.

Трябва да призная, че тази година прекарах половината от времето си на морето в бензиностанция. Да, на бензиностанция. Биологичният часовник на човека не признава отпуски и почивки. И понеже моят е навит за пет часа сутринта, а на Христо Стоянов – с десет минути по-късно, някъде в пет и половина се озовавахме в OMV. Там попадаме на друг таласъм – режисьорът Теди Москов. Не знам за колко часа е навит неговият биологичен часовник, но колкото и рано да отидехме в OMV, той вече бе там и пиеше поредното си кафе. За сведение на любителите на ободряващата напитка – най-доброто кафе в България се прави именно в OMV. Кинта двадесет и пет със сметаната.

Една сутрин Теди както винаги пристигнал преди нас и попитал момичето:

- Извинете, да са идвали двама неприятни типове тази сутрин?

- Не, отвърнало момичето – вие сте първият неприятен тип тази сутрин.

Това, предполагам, Теди си го е измислил. Той непрекъснато си измисля разни неща. Човек не притежава истинско чувство за хумор, ако не може да се надсмива над себе си. Теди Москов непрекъснато се шегува с всичко, включително със себе си. Той от 15 години работи в Германия, всъщност в цяла Европа, където поставя театрални спектакли. Разказва за началото на кариерата си, когато работел над пиеса за Пинокио. Срещнал го негов немски колега и го попитал над какво работи. Теди му отвърнал: Поставям Пинокио. О, Пинокио, надменно възкликнал германецът. Аз работя над Шекспир.

Истинският творец може да работи по детска тема и въпреки това да сътвори гениален спектакъл. Впечатли ме например режисьорското решение на Теди Москов за оживяването на малкото дървено човече. В края на спектакъла Пинокио заедно с баща си, дърводелеца, се изпикава. Да, пикае. Какво по-човешко от това?

Разбира се, гениални решения може да има не само в детските теми. Актьорът Любен Чаталов, който също прекарва голяма част от времето си във Варна, разказа следната история. Историкът професор Божидар Димитров цяла вечер се препирал във варненска кръчма с един македонец дали Самуил е български или македонски цар. Доказателствата се сипели, но те както обикновено нямат голяма тежест в кръчмарските спорове. По някое време от съседна маса се обадил някакъв пияница:

- Професоре, колко царе е имала България?

- Тридесет и седем, отвърнал историкът.

- Ами тогава дайте им един бе! – махнал с ръка пияницата. – Дайте им един цар и стига сте се препирали, че ми надухте главата!

Колко гениално просто решение. Където са тридесет и седем, там са и тридесет и шест. Един повече или по-малко, какво значение има в крайна сметка?

Малко се пие в България. Ако се пиеше повече, щяхме да сме по-ларж.

Като стана дума за пиене – Мартин Карбовски също изминал стотици километри до Шабла да опита рибената чорба на бай Иван. Обаче след чорбата наблегнал повечко на пиенето и сътворил алкохолно-морски истории. В опит за извинение снимал филм за бай Пешо и неговата рибена чорба, която излъчил в своето предаване „Отечествен фронт" по Нова телевизия.

Но това не е всичко. Карбовски обещал на бай Пешо да му изпрати диск със запис от филма. Рибарят си купил DVD, даже и нов телевизор, за да пуска великия филм на клиентите, докато сърбат прословутата чорба.

Разсеяният Мартин още не му го изпратил, бай Пешо си чака диска, а DVD-то прашясва на специален рафт в кръчмата с изглед към морето.

Такива работи. Но за следващото лято, ако имате път, отбийте се до Шабла да опитате прочутата рибена чорба на бай Пешо. Може дотогава и филмът да е пристигнал. Дори прословутата разсеяност на Карбовски не продължава цяла година.

Когато си тръгвахме от Варна Христо Стоянов предложи за последно да отскочим до Шабла да хапнем. За миг си представих възмутената физиономия на Фокнър.

- Не, благодаря – казах. - Не съм гладен.

Източник: Haskovo.NET

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини