Сериалът „Досиетата Х" беше толкова култов, че трудно бих се въздържала от употребата на изтърканото по лактите определение.

Точно фактът, че е негов синоним обаче, е причината за пълните зали на пълнометражните продължения, които сценаристът Крис Картър упорито продължава да прави.

И ако "Досиетата Х: Fight the Future" си беше като хляб за умиращ от глад, новият филм „Искам да повярвам" едва ли е такава храна за душата.

Всъщност съм в колебание защо изобщо е направен – за да напомни за една отминала велика ера, за да даде мост между предишните и обещаната следваща част или просто, за да напълни джобовете на всички, които стоят зад проекта.

Питам се, защото филмът е по-скоро разочарование на фона на всички Досиета, които сме гледали досега.

Като начало, в него няма и помен от НЛО, а „Искам да повярвам" по-скоро стои, за да напомни основното противопоставяне между вярата в свръхестественото (въплътено в Мълдър) и рационалния скептицизъм (въплътен в Скъли).

Двамата са на двата полюса и в този филм, като разбира се, в някакъв момент Скъли също иска да повярва.

Сюжетът започва години след последната ни среща с агентите. Мълдър, като вечен бунтар, не се е социализирал кой-знае колко, а Скъли е доктор в престижна клиника.

Те са заедно и тъмното, от което дружно се страхувахме, е просто отпечатък на лентата на миналото, която не им дава възможността да започнат наново, но не им и пречи да се обичат и да изграждат дом.

ФБР ги вика заради мистериозни случаи на изчезване на жени в малък град, една от които е агент на бюрото.

В историята се намесва един пастор с нездрав вид, съден за педофилия, който твърди, че има телепатична връзка с жертвите.

С това се изчерпва всичко свръхестествено във филма, който по-скоро е трилър с елементи на крими, отколкото добрата стара напрегната фантастика за НЛО, вируси и наистина страшни феномени.

Желязната ръка на американското правителство, която в предишните филми кроеше вселенски конспирации, тук се изразява в успешно покриване на мистериозното в грозната история тип Франкенщайн, която се разиграва.

Във филма има няколко много смешни моменти - шеги с Буш и препратки към други епизоди, но като цяло той е низ от разочароващи диалози, които да напомнят, че Мълдър преследва чудовища в мрака, защото си мисли, че сестра му е отвлечена от извънземни, а Скъли иска спокоен живот, който е възможен само ако той не потъне в тази си обсесия.

Не очаквай нито да напълниш гащите от страх, нито да си в напрежение, нито да научиш нещо ново.

Единственото хубаво, което мога да ти предложа за в бъдеще, е да очакваш продължение, защото обещанието за него е да бъде по класическа формула.

Елена Пенева