от Юлиан Попов
Светът е в криза. Европа е в криза. И България е в криза. Истинска криза. Икономическа криза. Хората остават на улицата, губят работата си, не могат да си платят заемите. И в България скоро кризата ще нахлуе. Америка е погълната от нея. В Англия 20% от къщите на пазара са обявени за продан, защото собствениците им не могат да си платят ипотечните заеми. Тъй като цените падат, много от тези къщи ще бъдат продадени за по-малко пари, отколкото е ипотеката им. Обитателите им буквално ще останат на улицата. Това се нарича "negative equity", израз, който предизвиква спазми в душата и тялото на всеки британец. И кой е виновен за всичко това? Ако попитате анонимния българин, не бива да се учудвате, ако вината падне върху Бербатов.
Аз не съм особено запален по тази игра. Познанията ми за футбола стигат да разбера какво означава засада, но не и да я разпозная, когато я видя на екрана (само веднъж майка ми ме заведе на истински мач). Като отдалечен от тази страст човек обаче, не мога да не призная, че онова, което Бербатов прави в Англия, поне по отношение на репутацията на България, компенсира онова, което правят и са направили Ковачки, Митьо Очите, Доктора, Самоковеца и другите живи и мъртви герои на вторичното разпределение на капитали. Кой в Англия чете докладите на Европейската комисия за България? Никой. Кой гледа Бербатов? Всички. И всички му се възхищават. Както за очевидния дори и за хора като мене гений, така и за необичайния за срамежливата ни нация чар, а също и за необичайната за професията, която упражнява, нестоичкова скромност и дискретност. Английският футбол е глобален феномен (оказа се, че дори Осама бин Ладен бил почитател), затова геният на Бербатов пръска блага национална светлина навсякъде.
Преди седмица из брюкселските издания излезе някакво платено интервю, не дори на български политик, а на един от хилядите жители на брюкселските лобистки палаткови лагери, за това как България не била чак пък такава за каквато всички я мислят, а била малко по-различна.
Интервю, което никой няма да прочете
на което никой няма да обърне внимание и никой няма да препечата. Това удоволствие струва десетки хиляди евро. Ако вземем подобно интервю за база и го обявим за една репутационна единица, то голът, който Бербатов поднесе на Роналдо в неотдавнашния мач срещу "Уест Хям", би струвал поне хиляда такива единици. Тоест милиони. Каква е обаче нашата реакция?
Когато някое наше момче вкара гол, ние обичаме да реагираме на принципа на един от любимите ми вицове: "Знаеш ли, че Петър спечели Нобелова награда? Глупости, аз съм спал със сестра му." Това е синдромът на роднинското принизяване. Няма как наше момче да успее и няма как братовчед ми да е по-малък боклук от мен. Ако успее, трябва да го зарием в прахта. После да си платим на някого да дава интервюта, че не сме съвсем за изхвърляне.
Има една банална поговорка, че никой не е пророк в собствената си страна. Тя погрешно се прилага към такива случаи. Тук не става дума за откриване на пророка или гения, или пък таланта, а за неговото обругаване. Именно загърбването и
обругаването на таланта
стоят зад тягостната репутация на България. С други думи, ние се борим упорито, за да се самоомаскарим. Когато у нас (и в братски Брюксел) всички се вайкаха, че сме заникъде, двата най-представителни британски вестника публикуваха две статии за България. Едната беше се проснала на цяла страница на Times, по повод смъртта на Константин Павлов, събитие и съдба, потискащо незабелязани от българските медийни културтрегери. Другата, за концерт в Лондон на Иво Папазов, или Ибряма, беше една доста солидна колонка не къде да е, а във Financial Times. И, разбира се, през цялото това време снимката и името на Бербатов красяха всички издания.
Бербатов, Иво Папазов, Лондонският български хор, Георги Марков (не пишман историкът) и дори софийският отшелник Константин Павлов си остават нежелани за българина индивиди. Те са нежелани, защото са се съхранили или са успели. Ние мразим онези, които са се запазили или са успели. Предпочитаме приспособилите се, нагодилите се, онези, които са се увили като бръшлян около някакво друго растение, ония, които не стърчат.
Анонимната ненавист към Бербатов е симптоматична за онова, което пречи на българския колективен успех. Колективният успех се ражда в хвалбата на другия, не в срама от себе си. Затова светът е пълен с успяващи в една или друга степен българи, докато
колективната засраменост
води до критични доклади на ЕС. Затова ние сме колективно безмълвен народ и когато трябва да се оправдаем или да се защитим колективно, някой лобист в Брюксел се превръща в наш говорител, а не президентът или някой друг колективен представител на българина.
Нямам представа защо страдаме от вродена засраменост. Тя няма реално основание, но ние ревностно си я пазим. Когато някой разбута свещената ни тревога, и ние го намразваме. Бихме могли да се закачим за него, бихме могли да кажем: "Ние спасихме евреите", "Да живее Ибряма", "Обожаваме Бербатов", "Константин Павлов е светец", "Няма да простим на КГБ за Георги Марков", "Кристо е наш!" и много други неща от тоя род. Ние обаче мразим да се хвалим с успелите. Предпочитаме да се хвалим с кланетата си. Затова Батак е свещено място. Не заради героизма си, а заради смиреното поражение. По думите на Божидар Димитров на една неотдавнашна конференция батачани се били наредили на опашка пред дръвника и щом на човек му дойдело ред, той слагал послушно глава на дръвника и оня с брадвата, който също бил българин, му я отсичал. После следващият. Дали е било така или не никога няма да разберем, защото българската история бе обявена за неприкосновена и неподлежаща на ревизия, тоест на изследване и анализ. Но че в този мрачен разказ просветва някакво обяснение на вродената ни омраза към успеха, не можем да не признаем.
Светът е в криза. Европа е в криза. И България е в криза. Истинска криза. Икономическа криза. Хората остават на улицата, губят работата си, не могат да си платят заемите. И в България скоро кризата ще нахлуе. Америка е погълната от нея. В Англия 20% от къщите на пазара са обявени за продан, защото собствениците им не могат да си платят ипотечните заеми. Тъй като цените падат, много от тези къщи ще бъдат продадени за по-малко пари, отколкото е ипотеката им. Обитателите им буквално ще останат на улицата. Това се нарича "negative equity", израз, който предизвиква спазми в душата и тялото на всеки британец. И кой е виновен за всичко това? Ако попитате анонимния българин, не бива да се учудвате, ако вината падне върху Бербатов.
Аз не съм особено запален по тази игра. Познанията ми за футбола стигат да разбера какво означава засада, но не и да я разпозная, когато я видя на екрана (само веднъж майка ми ме заведе на истински мач). Като отдалечен от тази страст човек обаче, не мога да не призная, че онова, което Бербатов прави в Англия, поне по отношение на репутацията на България, компенсира онова, което правят и са направили Ковачки, Митьо Очите, Доктора, Самоковеца и другите живи и мъртви герои на вторичното разпределение на капитали. Кой в Англия чете докладите на Европейската комисия за България? Никой. Кой гледа Бербатов? Всички. И всички му се възхищават. Както за очевидния дори и за хора като мене гений, така и за необичайния за срамежливата ни нация чар, а също и за необичайната за професията, която упражнява, нестоичкова скромност и дискретност. Английският футбол е глобален феномен (оказа се, че дори Осама бин Ладен бил почитател), затова геният на Бербатов пръска блага национална светлина навсякъде.
Преди седмица из брюкселските издания излезе някакво платено интервю, не дори на български политик, а на един от хилядите жители на брюкселските лобистки палаткови лагери, за това как България не била чак пък такава за каквато всички я мислят, а била малко по-различна.
Интервю, което никой няма да прочете
на което никой няма да обърне внимание и никой няма да препечата. Това удоволствие струва десетки хиляди евро. Ако вземем подобно интервю за база и го обявим за една репутационна единица, то голът, който Бербатов поднесе на Роналдо в неотдавнашния мач срещу "Уест Хям", би струвал поне хиляда такива единици. Тоест милиони. Каква е обаче нашата реакция?
Когато някое наше момче вкара гол, ние обичаме да реагираме на принципа на един от любимите ми вицове: "Знаеш ли, че Петър спечели Нобелова награда? Глупости, аз съм спал със сестра му." Това е синдромът на роднинското принизяване. Няма как наше момче да успее и няма как братовчед ми да е по-малък боклук от мен. Ако успее, трябва да го зарием в прахта. После да си платим на някого да дава интервюта, че не сме съвсем за изхвърляне.
Има една банална поговорка, че никой не е пророк в собствената си страна. Тя погрешно се прилага към такива случаи. Тук не става дума за откриване на пророка или гения, или пък таланта, а за неговото обругаване. Именно загърбването и
обругаването на таланта
стоят зад тягостната репутация на България. С други думи, ние се борим упорито, за да се самоомаскарим. Когато у нас (и в братски Брюксел) всички се вайкаха, че сме заникъде, двата най-представителни британски вестника публикуваха две статии за България. Едната беше се проснала на цяла страница на Times, по повод смъртта на Константин Павлов, събитие и съдба, потискащо незабелязани от българските медийни културтрегери. Другата, за концерт в Лондон на Иво Папазов, или Ибряма, беше една доста солидна колонка не къде да е, а във Financial Times. И, разбира се, през цялото това време снимката и името на Бербатов красяха всички издания.
Бербатов, Иво Папазов, Лондонският български хор, Георги Марков (не пишман историкът) и дори софийският отшелник Константин Павлов си остават нежелани за българина индивиди. Те са нежелани, защото са се съхранили или са успели. Ние мразим онези, които са се запазили или са успели. Предпочитаме приспособилите се, нагодилите се, онези, които са се увили като бръшлян около някакво друго растение, ония, които не стърчат.
Анонимната ненавист към Бербатов е симптоматична за онова, което пречи на българския колективен успех. Колективният успех се ражда в хвалбата на другия, не в срама от себе си. Затова светът е пълен с успяващи в една или друга степен българи, докато
колективната засраменост
води до критични доклади на ЕС. Затова ние сме колективно безмълвен народ и когато трябва да се оправдаем или да се защитим колективно, някой лобист в Брюксел се превръща в наш говорител, а не президентът или някой друг колективен представител на българина.
Нямам представа защо страдаме от вродена засраменост. Тя няма реално основание, но ние ревностно си я пазим. Когато някой разбута свещената ни тревога, и ние го намразваме. Бихме могли да се закачим за него, бихме могли да кажем: "Ние спасихме евреите", "Да живее Ибряма", "Обожаваме Бербатов", "Константин Павлов е светец", "Няма да простим на КГБ за Георги Марков", "Кристо е наш!" и много други неща от тоя род. Ние обаче мразим да се хвалим с успелите. Предпочитаме да се хвалим с кланетата си. Затова Батак е свещено място. Не заради героизма си, а заради смиреното поражение. По думите на Божидар Димитров на една неотдавнашна конференция батачани се били наредили на опашка пред дръвника и щом на човек му дойдело ред, той слагал послушно глава на дръвника и оня с брадвата, който също бил българин, му я отсичал. После следващият. Дали е било така или не никога няма да разберем, защото българската история бе обявена за неприкосновена и неподлежаща на ревизия, тоест на изследване и анализ. Но че в този мрачен разказ просветва някакво обяснение на вродената ни омраза към успеха, не можем да не признаем.
Източник: dnevnik.bg