Няма спор, че времето оказва най-голямо влияние върху напрегнатото ни ежедневие. В продължение на дни, седмици, месеци, години, времето тече от минало, към настояще и бъдеще и никога в обратна посока.

Но според законите, на които се подчинява Вселената, същото нещо би се случило без значение от посоката, в която тече времето. Сега учените твърдят, че гравитацията не е достатъчно силна, за да принуди всички обекти във Вселената да се движат напред.

Дали времето, такова каквото го познаваме съществува или е само в главите ни ?

Благодарение на това че времето тече напред, младите остаряват, някогашното бъдеще се превръща в настояще, а след това в минало.

Но ако за момент забравим предствата си за времето и погледнем на Вселената като цяло осъзнаваме, че единственото нещо, което управлява поведението и са законите на физиката.

Проблемът е, че всички закони, освен един, допускат че времето е обратимо- това означава че ще станем свидетели на същия ефект, независимо дали времето тече напред или назад.

Законът за гравитацията на Нютон, уравненията на Максуел за гравитацията, Теорията на относителността на Айнщайн, квантовата механика и всички уравнения, които обясняват работата на Вселената работят перфектно без значение дали времето тече напред или назад.

Един от примерите за обратимостта на времето във Вселената е орбитата на планетите около звездите, в зависимост от силата на гравитацията.

Без значение дали времето тече напред или назад, планетерните орбити остават непроменени. Единствената разлика е посоката на въртене.

Излиза, че времето е субективно понятие ? Именно това твърди теорията на относителността на Айнщайн, но съществува и Втория закон на термодинамиката.

Според него, с течение на времето, количеството на безпорядъка или ентропията във Вселената може само да се увеличава.

Физиците с неохота приеха втория закон на термодинамиката като доказателство за това, че времето тече напред. След като нещо се е случило, безпорядъкът може само да нараства, а това на свой ред подсказва, че времето може да тече само в една посока.

Много физици сега подозират, че когато гравитационните сили накарат достатъчно малки частици да си взаимодейства една с друга, се проявява склонността на времето да тече в една посока, а ентропията би могла да се увеличи. Правилата биха могли да се променят в полза на Вселена без посоки, само ако малките частици започнат да си взаимодействат с по-големи обекти.

За тази цел обаче, ентропията трябва да се е увеличила, което означава, че след формирането на Вселената трябва да е царял по-голям порядък, отколкото сега – нещо, което част от учените се опитаха да обяснят с теорията за паралелните вселени, в които времето тече напред, назад и настрани.

За да стигнат до дъното на една от най-големите главоблъсканици в съвременната наука, двама учени решиха да изпробват теорията, твърдяща, че зад цялата тази лудост стои силата на гравитацията.

Точката, в която частиците подчиняващи се на еднопосочното движение на времето преминават под влияние на законите за безпосочна Вселена е известна като декохерентност.

Най-известната хипотеза, обясняваща декохерентността е уравнението на Уилър-Деуит, което предсказва, че спойките между квантовата и класическата механика изчезват благодарение на гравитацията.

Но когато физиците Дмитри Подолски от Харвардския университет и Робърт Ланза, ръководител на Astellas Global Regenerative Medicine, измерили гравитацията, чрез уравнението на Уилър-Деуит, те открили, след извършване на математическите изчисления, че уравнението не обяснява като точно се появява течащото напред време.

Всъщност, според резултатите, ефектът на гравитацията се появява твърде късно, за да повлияе на хода на времето.

Ако гравитацията е твърде слаба, за да е нещото, което поддържа взаимодействието между молекулите, докато стават обект на декохерентност и се превръщат в нещо по-голямо, не е възможно тя да е достатъчно силна, за да ги тласне в същата посока.

Резултатите сочат, че времето не просто съществува “някъде там” течащо от минало към бъдеще, а по-скоро зависи от способността на наблюдателя да съхранява информация за преживени събития.

Това означава, че посоката на времето е субективна и се определя от наблюдателя.

Теорията на относителността твърди, че времето е относително за наблюдателя. Експеримента на двамата физици, доразвива теорията, като твърди, че наблюдателят всъщност го създава.

Разбира се, идеята е противоречива и вече срещна неодобрението на множество учени, които твърдят, че двамата физици не са взели под внимание тъканта на пространство-времето, както и че са включили в уравнението времето според представите на наблюдателя, за което никой все още не е убеден, че е реално.