В рамките на едва 5 години, нивата на токсичния метилживак в Голямото солено езеро в Юта, са спаднали с почти 90%, а учените се опитват да разберат къде е отишъл.

Макар изчезването му да е добра новина, то не се дължи нито на нова екологична политика, нито на умишленото му отстраняване. Още по-интересното е, че местните диви обитатели демонстрират същите нива на токсичност както преди.

През 2010 година, нивата на живака в патиците обитаващи Голямото солено езеро бяха толкова високи, че местните се принудиха да издадат предупреждение за ловците, да избягват да консумират дивеча, заради опасност от отравяне.

Живак бе открит и в околните влажни зони, което накара учените да свържат повишените му стойности с метилживака – органичната форма на елемента – произвеждан от микроби на езерното дъно, които абсорбират живак от атмосферата.

През 2015 обаче близо 90% от метилживака изчезна, въпреки че нивата му в местните диви видове остават завишени.

Според учените ако има пряка връзка между микроорганизмите по езерното дъно и живака в патиците, то би трябвало да се наблюдава спад в стойностите на токсичния елемент и при дивеча.

Разликата между живака и метилживака се състои в това, че елементарният живак – този който съдържат старите термометри – лесно се изпарява в атмосферата, докато метилживакът се натрупва в седиментите и от там попада в хранителната верига.

Именно това се случва в Голямото солено езеро, и то в безпрецедентни мащаби - според изследване от 2005, езерото се отличава с най-високите нива на живак измервани някога в страната.

Всичко това се дължи на Обединените тихоокеански железопътни линни, разделящи Голямото солено езеро на по-малък северен ръкав и на голям южен ръкав, те са причина за различното състояние на водата.

Тъй като в северния ръкав не се вливат големи реки, водата в него е далеч по-солена от тази в южния ръкав. Няколко тръби отвеждат по-плътните води на юг, където те потъват на дъното и образуват по-тежък дънен слой над седиментите.

Това пречи на свежия кислород да достигне най-дълбоките води в Голямото солено езеро, а микробите по дъното трябва да открият нещо друго за дишане. Те изчерпват най-напред нитратите, след това желязото, мангана и накрая сулфата.

Знаем, че микробите са започнали да обработват сулфата, защото страничния продукт – сулфида – е отговорен за силната миризма на развалени яйца, която понякога се носи от езерото.

Този процес води и до преобразуването на елементарния живак в езерото в токсичен метилживак.

През 2013 тръбите свързващи двата ръкава на Голямото солено езеро бяха затворени за ремонт, 2 години по-късно учените откриха, че метилживакът във водата и в седиментите по езерното дъно е намалял с 88%.

Смяташе се, че значително по-ниските стойности на метилживака ще окажат ефект върху милионите мигриращи птици, които посещават езерото всяка година, но пробите от труповете изследвани преди и след затваряне на тръбите не показаха значителни разлики в нивата на токсичния елемент.

Източникът на метилживак в околните влажни зони също е неизвестен.

Изследването продължава, учените са нетърпеливи да разберат дали фабриката за метилживак ще се появи отново.