Осем години са един голям отрязък от човешкия живот и много неща съм пропуснала в една много хубава възраст. Всъщност коя възраст не е хубава?!
Но успях да се върна и да наваксам, защото така съм устроена, казва пред Дир.бг една от сестрите ни, които преживяха кошмара на затвора в Либия преди 10 години.
- Кристияна, като се обърнеш назад, спомняш ли си ада, който преживяхте в Либия? Какво си мислиш, когато си насаме със себе си? Какви са нощите ти?
- Когато съм насаме със себе си никога не си мисля за миналото. Когато съм насаме със себе си, има неща от ежедневието, за които да мисля. А вечер заспивам в момента, в който се допра да възглавницата.
Минаха 10 години. Не се обръщам назад, продължавам напред. Защото животът, денят ми, близките ми, изискват от мен други неща, а не да се връщам към това, което е било. А и аз самата не го искам.
- Не може да не си задаваш въпроса, защо се случи това?
- Всеки човек получава някакви уроци. Може би това е бил моят урок - да преосмисля по някакъв начин живота си, да видя дали някъде не съм допуснала грешки в отношението си към другите, и ако мога да ги поправя. Може би, станах по-мъдра.
- Ако сравним Кристияна преди кошмара на затвора в Либия и сега - какви прилика и разлики ще открием?
- И преди, и сега съм много голям оптимист. През целия си живот съм се старала да бъда полезна на хората, които ме заобикалят.
Преди затвора съм имала някакви нереалистични мечти за бъдещето си, сега съм по-улегнала - радвам се на това, което имам, и не страдам за това, което нямам. И много рядко се ядосвам.
Днес поставям акценти на неща, които преди не съм забелязвала. Радвам се на други неща. Дребните хубави неща, които не съм виждала преди, сега ги виждам. Малките радости, които повече от хората не забелязват, всъщност това е щастието.
Ежедневието, контактът с хубави хора, сега ги оценявам много повече. Още повече от преди оценявам, че имам човек до себе си, в лицето на Здравко, който много ме обича и с когото живеем в пълна хармония. Общо взето съм си аз, но в подобрен вариант. По-младите години на човек по принцип са свързани с повече витаене в облаците...
- Правиш ли си планове за бъдещето?
- И преди това не съм си правела далечни планове, сега още по-малко. Плановете ми са най-много за утре, други ден, за седмицата. Но много далечни планове не правя. Радвам се и грабя с пълни шепи от живота - днес и сега.
- Какво открадна от теб времето в либийския затвор?
- Не можах да бъда със сина ми през тези години, не можах да се грижа за болния си баща, както и да го изпратя в последния му път...
Осем години са един голям отрязък от човешкия живот и много неща съм пропуснала в една много хубава възраст. Всъщност коя възраст не хубава?! Ако аз прекарах в затвора от 40 до 48 години, то Нася беше на 33...
Но успях да се върна и да наваксам, защото така съм устроена. Винаги го казвам - "Всеки човек има своята Либия!" На един му се случва едно, на друг - друго. На мен ми е било написано, да ми се случи точно това.
- Успя ли да запазиш психиката си изцяло непокътната, след всичко преживяно?
- Околните винаги ме питат защо съм винаги така усмихната и винаги в добро настроение. И аз им казвам, че имам хубава работа, имам здрави деца, мъж, който ме обича, нямам кредити и съм на обща храна. Това е достатъчно, за да е щастлив човек. Е, от време на време пазя диета, защото обичам да си похапвам. Но иначе от нищо не се лишавам.
Когато се върнахме и ни настаниха първите седмици в резиденция "Бояна", идваха наши журналисти, журналисти от цял свят, най-различни хора. Заслушвайки се в това, което коментират, в нещата, за които се ядосват, избухват или се карат, с Нася се спогледахме и си казахме: "Не чувстваш ли, че ние сме по-нормални от тях?"
Наистина, като се върнах, аз се почувствах по-нормална от хората, които ме заобикаляха, независимо от ада, който бяхме преминали. Точно това, което бяхме преживели, ни беше дало способността да гледаме от друг ъгъл света, без да забелязваме дребните проблеми, за които хората се ядосват много често и от които се страхуват: "Ами, еди-си какво не стане?", Ами еди-си какво се случи?" Това са неща, за които човек не трябва да се тревожи, защото те не са в неговите ръце...
- След всичко, което преживяхте, има ли вече нещо, от което се страхуваш?
- Не, не. От нищо не се страхувам. Единствено се моля на Господ, децата ми да са живи и здрави. А пък всичко, което ще ми се случва оттук нататък, то е написано, ще ми се случи и всеки си носи кръста.
- Какво научи в затвора за приятелството?
- Когато си в беда, тогава научаваш колко са приятелите ти. И ако те са останали пет, колкото са пръстите на едната ти ръка, значи все пак си богат човек.
Много от хората, които съм смятала, че са ми приятели, не ми написаха за 8 години и половина нито едно писмо. Аз не исках повече, исках една картичка или едно писмо.
Но пък, докато бях в затвора, едно момиче, което тогава е било първа или втора година "Международни отношения", гледайки телевизия, ме харесва. И намира майка ми. По това време получава стипендия за висок успех и започва всеки месец да купува на майка ми лекарствата. По-късно, когато имахме право веднъж в седмицата да говорим с близките си по телефона, се чувах и с нея.
Тя никога не поставяше въпроса дали ще се върна или няма да се върна, а казваше "когато се върнеш". Един път ме изненада: "Когато се върнеш, искам да ми станеш кръстница!"
И наистина, когато се върнах през 2007 година, аз й станах кръстница. Тя е вече на 37 години и толкова сме близки и свързани, като че ли е моя дъщеря.
Така, че научих много за приятелството в затвора. Сега общувам само с тези 5-6 човека, които останаха с нас тогава, когато бяхме най-зле.
А през 10-те години на свобода се появиха двама-трима нови приятели.
- Обвиняваш ли някого за драмата с българските медици в Либия?
- Обвинявала съм преди, сега никого не обвинявам. Знам, че има възмездие за всеки, който е извършил умишлено нещо лошо.
Когато става този проблем в детската болница в Бенгази, турското консулство предупреждава българското посолство в Триполи: "Вие имате там сестри, които могат да пострадат, защото се мъти нещо!"
Но те не вземат никакви мерки. По-късно през годините, различните наши политици, няма да ги назовавам по име, знае се кои са, също допуснаха грешки и небрежност, не си свършиха добре работата.
Но всичко това е минало, аз съм им простила, нека онзи Отгоре да им прощава, ако може...
- На кого благодариш след толкова години?
- Благодаря на Господ, че ми даде възможност, да си науча уроците. Дано да съм го направила.
Един от уроците се съдържа във великата тибетска мъдрост: "Не правете непоискано добро!" Преди да ми се случи всичко това, аз винаги се втурвах да давам своята помощ, без да ми е поискана. А когато помагаш на един човек, без той да ти е поискал помощта, и прекалено много му помагаш, ти задълбочаваш неговата безпомощност. И той вместо да те уважава, започва да гледа негативно на теб. Или да ти се чувства задължен, което също не е хубаво.
Благодаря на Господ, че се върнах отново у дома, както и на хилядите хора в България и по света, които са се молили за нашето освобождаване, защото общата молитва има много голяма сила.
А иначе всяка една държава, която е участвала в нашето освобождаване, не го е направила случайно - просто, защото ние сме там 5-6 човека - нещастни и невинни... Не. Всяка от тях знае защо е участвала. Чърчил е казал: "Няма вечни приятели, има вечни интереси!"
- Как се чувства семейството ти в момента, с какво се занимават децата ти?
- И двамата ни сина имат деца. Синът на Здравко има 11-годишно момченце, много умно и красиво. Моят син също има 4-годишно момченце, което носи моето име - Кристиян. Добре са, работят, живеят в София.
Ние със Здравко почти всяка неделя сме на нашата вила, която е на 60 км от София. В полите на Стара планина имаме една малка къщичка.
Здравко е пенсионер и през цялото лято е там, коси тревата, гледа цветята. А на 100 метра е кошарата с овце, където той ходи сутрин, на обед и вечер, за да ги подкарва за доене. Имаме много кашкавал, мляко, което квася. Ядем предимно био храни на чист въздух и се радваме на живота.
- С него понякога вечер спомняте ли си през какво преминахте?
- Никога не говорим за това. Дори с останалите сестри, когато се виждаме по някакъв повод в София, ако случайно се върнем назад, то ще бъде за нещо комично, което се е случило преди повече от 10 години.
Времето е най-добрият лекар...
