Нарастващото напрежение между Германия и Турция кулминира до тревожни нива. Кризата наскоро се засили, след като Германия реагира гневно срещу ареста на германски гражданин заедно с турски представители на неправителствени организации, обвинявани в заговор срещу Турция. Освен това турското правителство твърди, че Германия защитава "кюрдските и гюленистки терористи", които се борят срещу Турция, казано най-общо. Всъщност отчуждаването с Германия достигна до тези нива след изтеглянето на германските военни от военната база Инджирлик в южния окръг Адана още преди най-новия случай.
Взаимните обвинения могат да бъдат обяснени според различните становища на всяка от страните, но истината е, че двете страни са сериозно разочаровани една от друга от известно време. По-лошото е, че това не е само проблем между Турция и Германия, но и неизменна част от задълбочаващия се разрив между Турция и нейните западни съюзници.
Освен това обратите във външната политика на Турция са продължение на вътрешнополитическите проблеми и спорове вътре в страната. Именно кюрдският въпрос и борбата срещу гюленистите е това, което има основно въздействие върху това кого Турция възприема като приятел и кого - като враг в международните отношения.
Президентът Реджеп Тайип Ердоган и неговата партия смятат нежеланието на западните правителства да предприемат действия спрямо "враговете на Ердоган" за директен заговор срещу Турция, тъй като в "нова Турция" вече няма разлика между президента като политик и Турция като държава. Дори и опозиционни партии са смятани за врагове на страната, ако те се противопоставят на президента. Това е така, защото президентът е възприеман като единствен спасител на страната и нацията, при това като спасител не само на турската нация, но и на мюсюлманската нация, от всички заплахи и врагове.
Президентът и партията му твърдо вярват, че западната политика не е оформена от "тривиални" национални, икономически и политически интереси, а е мотивирана от грандиозен план срещу Турция, тъй като тя при управлението на Ердоган се е превърнала в последния бастион на мюсюлманска власт. Следователно и всичките приказки за човешки права, критиките за липса на свободи и тям подобни са не само крайно неубедителни, но и потвърждение за всеобхватната атака срещу Турция.
Наред с всичко, това, което оформя външната политика на управниците на нова Турция, е комбинацията от историческите и интелектуалните корени на турския ислямизъм и сегашните политически развития. Ако националистическият акцент на турския ислямизъм е един от факторите, попречили на уреждането на кюрдския проблем, то и показната западна подкрепа за Отрядите за защита на народа (YPG) в Северна Сирия е това, което задейства скептицизма на управляващата партия.
Ако причината, поради която западните съюзници на Турция не желаят да подкрепят борбата срещу гюленистите, е фактът, че гюленисткият преврат е използван като претекст за чистка срещу опозицията, то и прекомерният скептицизъм на Запада е това, което подбужда антизападната реакция, демонстрирана от кръговете около управялващата партия.
Като заключение, ислямистката интерпретация на историята на модернизацията на Турция и основаването на светска западно ориентирана република е това, което формира възприемането на Запада за неизменен враг на исляма. Ислямистите и консерваторите в Турция винаги са вярвали, че републиканското управление е някакъв вид западна конспирация, която има за цел да откъсне Турция от ислямското ѝ минало и власт. Сега, нова Турция се изгражда на базата на идеята за еманципация на Турция от западнистко-светските й окови. В този смисъл въпросът не касае просто външната политика и международните отношения, но и отказа на Запада да признае новото самоопределение на Турция.
