Дилемата:

“Имам две прекрасни момичета на 6 и 3 години и чудесен съпруг, който ми помага с отглеждането им. Работя на пълен работен ден, а мъжът ми 4 дни в седмицата. Тревожа се, че и двамата сме раздразнителни и децата ни са изложени на неприемливи пристъпи на гняв. Искам да растат на спокойствие. Обикновено веднага ми минава, но изпитвам съжаление, че съм крещяла и съм напляскала по-голямото ни дете. По-малкото невинаги е палаво. Съпругът ми използва фрази като “млъкни” и “махай се”, които аз никога не бих казала на дете. Говорих с него за това и той се старае, но голямото ни дете може да е много провокативно. И двамата сме израснали в семейства със строги родители, които са ни пляскали. Тревожи ни фактът, че голямото ни дете умишлено се държи палаво и предизвикателно. Тя е ужасно ревнива, когато обръщаме внимание на по-малката ни дъщеря. Как да успокоим атмосферата? Преди да имаме деца никога не сме били толкова гневни.”

Съществува една тема свързана с родителството, която гарантирано ще привлече недоволство и осъдителна ярост, и това е боят, пише в коментара си Мариела Фрострап. Той се превърна в неудобната разграничителна линия между това какво е приемливо и какво неприемливо. Съжалението надделява, когато видим майка от работническата класа раздаваща шамари на 4-те си деца в местния супермаркет. Но когато образован професионалист със съвременно мислене, изпълни същия акт на насилие, вече започваме да съдим.

Има времена, когато информираността ни помага да реагираме по-добре, но ние сме животни, в крайна сметка, и това си проличава както във взаимодействията помежду ни, така и в отношенията с децата ни. Децата провокират особено силни емоции – и приятни и неприятни. Макар импулсът да е дълбоко вкоренен, пляскането по дефиниция означава, че сте изгубили битката. То учи детето, че е напълно в реда на нещата възрастните да реагират без задръжки, демонстрирайки им нефункционален модел на поведение.

Представете си какво би било, ако всички възрастни започнеха да се удрят един друг, всеки път когато бъдат предизвикани. Ще настане хаос. Може да ви звучи безумно, но с децата трябва да се отнасяме така, както се отнасяме към възрастните. Те също има право към тях да бъдат проявявани търпение, разум и убедителни доказателства като всяко друго поколение. Пляскането и неконтролируемия гняв само илюстрират липсата на самоконтрол, което за детето изглежда ужасяващо.

Децата изискват от нас не само да сдържаме негативните си емоции, но също да се стремим да бъдем възможно най-добри. В държави като Шотландия, пляскането на децата вече е престъпление. Без значение дали сте заети или не, няма оправдание, за това че сте неспособни да отгледате и възпитате децата си. В случай, че сдържането на гнева се окаже невъзможно, е добре да се потърсите квалифицирана помощ.

Родителството е изпълнено с предизвикателства, а единственият опит, който имаме е от собствените ни преживявания в детството, много от които не бихме искали да завещаваме на децата си. Лесно е да се съди и е далеч по-трудно да се проявява доброта. Много от нас биха излели гнева си върху децата, ако прекъснат работата ни за момент. Самосъзнанието е важно, ключът е да се фокусираме върху това колко зле се чувстваме впоследствие. Проявите на насилие върху децата ни, плахо опитващи се да намерят мястото си в объркания свят, трябва да спрат незабавно.

Научете се да дишате дълбоко, да се оттегляте и да решавате разногласията с децата по разумен начин. Веднъж след като овладеете гнева си, ви предстои трудната, но удовлетворяваща задача да поправите щетите, които вече сте нанесли.