Оказва се обаче, кактодобре са знаели това и партийните другари от областта и околията,че Костадин Гемеджиев съвсем не е ”случаен и чужд елемент” и неговите съратници и другари дават отпор и се опитват да го защитят. Въпреки партийните директиви не са малко хората, които продължават да демонстрират доброто си отношение към него, въпреки резолюцията и заклеймяването му от областното и околийското ръководство на БРП(к). Съвсем естествено, на първо място това са неговите другари от партизанския отряд. През м. август 1945 г. те създават свое Дружество на партизаните в Ивайловград и обратно на указанията на партийното ръководство за свой председател избират именно Костадин Гемеджиев.
Най-рано и най-активно позицията си в защита на своя командир изразява първият партизанин от отряда Стою Белкин. Още на 1 януари 1945 г. той изпраща писмо до гръцките партизани с молба те да се обявят в защита на Костадин Гемеджиев. В писмото четем: ”Другари, на Вас Ви е известно за нашия незаменим другар Гемеджиев, че той е сега задържан и го таксуват като агент-провокатор. И другарите, вместо да анкетират положението най-обективно с хора били в постоянна връзка с нашия другар Гемеджиев, то се намериха нови хора, които ние не познаваме, те застанаха на първите места в ръководството на партията в околията ни и вместо да дадат точни сведения, те по всичко личи се поставиха в противна страна, като така че и в неутралното при Вас (т. н. „Неутрална зона” – б.а.) делата му били нечисти, не се държал като другар. Ние не искаме лъжливи сведения, но молим да дадете истински сведения за делата му... Аз съм почнал работа от 1930 г. с него и до днес лошо не съм забелязал. Аз не съм против неговото задържане, но на мен ми е тежко защо бе в неизвестност толкова време за мен, и защо никой не ме попита за нищо. Вярвам и Вие не сте разпитани по въпроса за Гемеджиев, и ако сте дали сведения пишете ни. Аз до днеска не бях направил въпрос, но днеска почнах да се съмнявам много в тия работи, понеже виждам, че не се отнасят другарски към мене. Другари, с това писмо не искам освобождението на Гемеджиев, но искам да изпъкне истината за неговото държание в неутралното при Вас. Като човек как се е проявил – като фашист или като другар. Вие знаете най-добре. Моля, колкото може по-скоро отговорете ми.”. Писмото обаче е задържано и не достига до гръцките партизани от ЕЛАС.
Малко по-късно, в писмо на кмета на с. Мандрица от 19 януари 1945 г. до началника на милициятав Ивайловград, с копие до секретаря на БРП (к) в града четем: „… Стою Иванов Белкин се е запретнал да организира населението в общината ми да ходело в Ивайловград да му устройва посрещане и гласуване на доверие (на К. Гемеджиев – б. а.)…”, „…говорел пред войниците в подоучастък Мандрица, че цялата милиция и отряда щели да напуснат службите си ако Гемеджиев не бъде реабилитиран.”. Скоро след това,на заседание на Околийския комитет на РП(к) в Ивайловград от 23 януари 1945 г., като точкав дневния ред заляга: „Разглеждане провиненията на Стою Белкин и самокритиката направена от него.”. “Провиненията” му на свой ред са формулирани така: „1. С писмо до гръцкия комитет иска да събере сведения за Костадин Гемеджиев, с което върши своеволие и разлага Партията. 2. Прави съобщение пред пост № 3 за завръщането на Костадин Гемеджиев с цел да му бъде организирано посрещане. 3. Изразява открито недоверие към Партията и партийци, заемащи отговорни постове (кмета на Мандрица), като злепоставя тези другари и бие по авторитета на Партията.”.Заседанието прави “сериозно предупреждение на Стою Белкин и взема решение, че при второ опущение ще бъде изключен от Партията.”.По-късно, с решение от 19 май с. г. Ст. Белкин за по-сигурно е преместен от работата му край границата на по-безопасно място – при моста на р. Арда.
В протокол № 27 от 4 май 1945 г. на Околийския комитет на РП(к) в Ивайловград пък се прави последно предупреждение за изключване от Партията на един от най-будните учители и представител на интелигенцията в града – Борис Димов. Като негово провинение е посочено обстоятелството че: „За живия вестник (в гимназията – б. а.) той е допуснал да се чете писмо от фронта и се отправят поздрави на Гемеджиев”, който по това време е на фронта.
“Провинение” пред околийското и областното ръководство на БРП (к) допуска и самият секретар на Околийския комитетна БРП (к) в Ивайловград. На 29 август 1945 г. на заседание на Околийския комитет се разглежда въпроса дали Костадин Гемеджиев да остане да живее в околията. Гласувалите “за” са 5 човека, а против оставането му в околията е бил само един. На същото заседание секретарят на партийната организация, след като се спира подробно на “държането на Гемеджиев в последно време и избирането му за председател на дружеството на партизаните”, си прави самокритика за грешката си, че не е осведомил навреме комитета за подготвяното избиране на Гемеджиев за председател на дружеството на партизаните, за да може последното да бъде възпрепятствано.
В обстановка на спонтанно възникнала съпротива и несъгласие с Резолюцията от 23 декември 1944 г. на ОК на БРП (к), обявила К. Гемеджиев за агент-провокатор и таен сътрудник на полицията, някои дългогодишни партийни дейци в знак на протест демонтративно напускат редовете на БРП (к).
Добре отразява картината на вътрешнопратийните противоречия по въпроса за отношението към Гемеджиев и формиралата се в околията съпротива и несъгласие с резолюцията от 23 декември 1944 г. и информацията, изготвена от един от членовете на ръководството на Околийския комитет на БРП /к/ за заседанието от 29 август 1945 г. В нея четем: „След като отчетохме грешката, че по разобличаването му (на Гемеджиев – б.а.) нищо не се направи, като изключим само изпратената резолюция във всички партийни групи в околията повече не се предприе нищо. Пред вид на това още, че след като Гемеджиев беше изселен от нашата околия с единствената цел да не се спъва работата на партията, то течението Гемеджийщина си остана да съществува и напротив се засили. Като имаме още предвид, че той заангажира доста голяма маса зад себе си, като цели села като: Долно Луково, Горно Луково, Мандрица, Сив кладенец, Бяло поляне, Меден бук, където неговото влияние е голямо, като имаше и цял един отряд с него, (партизанския отряд на Гемеджиев – б.а.) то според мен трябваше да се намери формула как именно да парираме неговото влияние, след като не направихме нужното, като имаме още предвид политическото ниво на нашите партийци тук, то аз гласувах той да остане тук в нашата околия и то само за едно – за доброто на партията, щото Ленин – Сталин ни учат „крачка назад – две напред”. Стига ние да сме на място и да го не изпускаме из очи. Аз гласувах да остане в нашата околия за да бъде по-близо и по-лесно да се контролира неговата дейност. Защото от Харманли ни бяха казали (според секретаря) бил натоварен с масова работа. Щом като е така, ние тука защо да се страхуваме от него, като дадем коз в ръцете на опозицията, която тук в околията е доста голяма и може тя да го използва. Смятам, че това не бе отстъпка от Генералната линия на партията и линията, която трябва да държим спрямо него. Според мен, може да му се даде работа като учител в някое село. Щом като той е близо до нас, по-лесно ще можем да го контролираме и да разберем той на подобрение ли върви или към падение. И да ни стане ясно един път завинаги: Е ли поправим Гемеджиев или не. Или пък ние сме слаби та се страхуваме. Такъв беше въобще духа през време на заседанието, за да взема и аз такова становище да гласувам той да остане в околията. Той поне външно дава вид, че постоянно се интересува за партията. Но, вътрешно какво мисли тепърва ще разберем. Точно с такова впечатление излязох от заседанието,като отчетох отговорността, която поемам в качеството на член от околийския комитет като гласувах той да остане в околията ни. Защото за това гласуваха и останалите5 члена с изключение на ..., който до последния момент остана твърд на своето становище. Заради това още с излизането от заседанието побързах да си отбележа това. Защото това решение на комитета бе в разрез с линията, която трябва да водим спрямо него. А тя е линия спрямо Агент-провокатор, а не да търсим начини, които са против това, което трябва да правим.”.
Георги Мерджемеков – един от най-добрите познавачи на живота и дейността на К. Гемеджиевпише: „Ето как, от кого и за какво е изключен Гемеджиев от компартията непосредствено след 9 септември 1944 г. Още тогава върху него се стоварва с всичката си сила принципът на “демократическия централизъм”, като в негово отсъствие, от горе, от центъра, се решава неговата съдба, а отдолу трябва да слушат и изпълняват.”. И обобщава: „Оттогава започва и личната драма на Гемеджиев, продължила близо половин век. Наистина, каква по-голяма драма от това толкова години да бъдеш лишен от политическо доверие, несправедливо дамгосан с такова тежко обвинение само по подозрение, без никакви доказателства. Отречени са всичките му заслуги за цели 15 години от съзнателния му живот, които той отдава на активна дейност. Нещо повече, през всички тези години неговото име е табу. Повтаря се една неистина за него, нищо хубаво или добро.”.
Изфабрикуваното обвинение се повтаря неизменно на разни нива в партийната, държавната и обществената йерархия и вгорчава живота на идеалиста Костадин Гемеджиев. Стига се до изселването му от Ивайловград, а през 1952 г. и от Харманли. Но той не престава да се бори срещу решението от 23 декември 1944 г., доказвайки неговата несъстоятелност. Гемеджиев многократно отправя молби на всички партийни равнища да бъде възстановено членството му в БКП. В протокола на Комисията по партийна етика от 1990 г. е отразено, че „Костадин Гемеджиев е подавал молби до всички конгреси на партията, а между конгресите – до ЦК и ЦКРК на БКП.”. Пише дори до ЦК на КПСС и лично до Леонид Брежнев. Среща се и с Тодор Живков, но въпреки това до 10 ноември 1989 г. партийното му членство не е възстановено. Чак до смъртта си той не е допускан да работи в каквито и да е партийни, обществени, държавни или административни структури.
В партийната справка за Костадин Гемеджиев е записано кратко: „Приет за член през 1932 г. Изключен през февр. 1945 г.”. Но между тези две години е затворена една дейност, която няма равна на себе си в Източните Родопи. В борбата си в защита на истината за себе си и мислейки за името, което ще остави на потомците, той пише:...„всичко което се прави против мен е несъстоятелно, но го правят! Ето вече 40 години! Държат ме извън Партията. До сега не ми е признато качеството на активен борец… Макар, че в продължение на 15 години до 9 септември съм дал всичко за делото на партията – съдене, интернирания, нелегалност, концлагерист, партизанин и командир на партизански отряд с бойна дейност, участник в Отечествената война…”. В писмото си от 8 март 1975 г. до заместник-председателя на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП, К. Гемеджиев пише: „В продължителната си борба ... аз 4 пъти бях съден от българските фашистки съдилища и по 1 път в Гърция и Турция. Тогава ми предявяваха обвинителните актове писмено: знаех в що съм обвиняван, допущаха свидетелите ми, гледаха делата ми в мое присъствие (освен като нелегален), произнасяха присъдите ми в мое присъствие и ми връчваха решения с право на обжалване. А ти … организираш зад гърба ми в мое отсъствие разглеждане на делата ми, служите си с лъжесвидетели, вземате решение без да ми ги съобщавате и ги криете от мен – за да не ми дадете възможност да се защитя. … Питам те: В коя правова страна в света има такъв произвол към съдбата на човека.”.
Макар и след десетилетия, отчаяните му опити да убеди висшето партийно ръководство да бъде допуснат да се защити най-после дават резултат. По този повод той пише: „За пръв път мое партийно дело се гледа през 1968 г. – 23 години след излизането ми от Партията и се гледа в мое присъствие. Имах възможност да се защитя, в резултат на което е и протокол № 70 от 25 март 1968 г.”. А в този протокол с решение № 70 от заседание на бюрото на ЦКРК на БКП по молбата за партийното членство на К. Гемеджиев и обвинението му в агент-провокаторство е вписано:„...не са намерени данни да е донасял на Обществената безопасност в София или на Н. Гешев”, както и това че „….бил формиран български партизански отряд „Васил Левски”,на когото Гемеджиев станал командир. Отрядът се подготвял да мине и действа на българска територия”, „...в София не му е дадена възможност в съвършено спокойна атмосфера да даде писмени сведения за дейността си.”. За същия документ Гемеджиев пише: „Този протокол е резултат на повече от 5 месечни спорове с ЦКРК. Но в противоречие на констатациите и съдържащото се в този протокол, не ми се възстанови партийното членство под предлог, че през 1941 г. съм бил капитулирал пред врага.”.
И огорчението, което все повече се трупа в него е естествено. В писмото си от 27 септември 1989 г. до Областния комитет на БКП – Хасково, след като очертава кръга от партийни членове, с които е работил в Ивайловград К. Гемеджиев пише: “Извън тази партийна активна дейност в бившия окръг останаха приспособленска група към всички фашистки правителства в нашата страна – новоизлюпени „комунисти”, съблазнени от закона за народните пенсии си послужиха с всякакви безчестия само да се доберат до народна пенсия. За голямо съжаление, при създадените у нас условия и за такава пошла дейност условия има и те с лъжи, инсинуации и хитрости се добраха и вече над две десетилетия благополучно си получават народни пенсии и привилегии, които щедро използват те и наследниците им! И то за време, когато те не са живели дори в Ивайловград и околията.”. Това му виждане се потвърждава фактически от доклада от 15 май 1989 г. на Комисията, сформирана от Областния комитет на БКП в Хасково за изясняване съставите на ръководните органи на БКП (т.с.), РП, на районите комитети на БКП, РП(к) и БРП в Ивайловград за периода 1919 – 9 септ. 1944 г., както и от справката, изготвена от завеждащия партийния архив в Кърджали през 1987 г., въз основа на съхраняваните в този архив документи. И може би, не без основание, синът на К. Гемеджиев подозира пристрастие и лична заинтересуваност,когато оценява случилото се с баща му с думите: „Заради едно обещание...., което никога не е било изпълнено и никой не бе пострадал, баща ми остана извън комунистическата партия. Това бе един ефективен начин да бъде отстранен от хората,жадни за власт в Ивайловградско. Ако бяха признали заслугите му, трябваше да получи много висока длъжност, а така някои партийни дейци щяха да останат засенчени.”.
Странно е, че въпреки несправедливостта, на която става жертва почти до края на живота си, той не се отрича от идеите си. Постоянството, с което продължава да вярва в младежките си идеали и се бори за тържеството на истината не може да не предизвика отново уважение и респектпред личността му.Упоритостта,търпението и особено много неговата настоятелност си казват най-после думата. През април 1990 г. Костадин Гемеджиевдоживява до деня,в който ръководствотона Централната комисия по партийна етика към ВС на БСП се произнася справедливо по неговия случай.Той е изцяло реабилитиран и възстановен като член на партията от 1932 г. без прекъсване на партийния му стаж. Осъществява се съкровеното му желание, отразено в писмо до ВС на БСП: “Очаквам да възтържествува по партийна линия моята потъпкана и забулена правда и истина…”. Името му окончателно е изчистено от страшното и несправедливо поставено му клеймо „агент провокатор”. Но, това става след 46 години ходене по мъките… А моралните и материалните страдания и лишения на Гемеджиев и на семейството му през многото години „народна власт” си остават за тяхна сметка.
Изфабрикуванатав духа на времето непосредствено след установяването на режима на 9-ти септември 1944 г. лъжа, че Гемеджиеве „агент провокатор”, с която се нанася удар върху неговия авторитетсред съмишленицитему и се черни и принизява личността му,довежда до втора не по-малка фалшификация, която вече е на ниво общественаистория.В стремежа на “хората, жадни за власт” да изтрият името и заслугите на Гемеджиев от историята, постепенно през 60-те години на миналия век и в последвалите ги две десетилетия се отрича и безспорният факт, че той е командир на българо-гръцкия партизански отряд „Васил Левски”. Нещо повече. В иначе доста обемистата „История на Хасковската партийна организация”, в която е публикуван списъкът на партизанитеот отряд ”Васил Левски”, неговото име изобщо не е включено. Проф.Фильо Христов и ст. н. с. д-р на историческите науки Марин Калонкин публикуват статии, в които се сочи, че командир на войнишкия партизански отряд “Васил Левски” е Стою Белкин, а не Костадин Гемеджиев. Пред лицето на тази нова фалшификация Гемеджиев се опитва отново да внесе яснота и в писмо от 20 ян. 1985 г. до член на Централния комитет на борците против фашизма и капитализма пише: „…ако в състава на българите в 81 полк в областта Еврос имаше подходящ човек за командир на отряда, политическото и военно ръководство на гръцката съпротива там нямаше да иска с писмо (което и досега е запазено) ... да им се изпрати такъв човек. На базата на това писмо аз се озовах в партизанското съединение и ми бе поверено организирането и ръководството на българския отряд. Всичко останало е безчестие!".
Фалшификацията тук обаче, е твърде очевидна, защото свидетелите са много и спомените на партизаните от отряда и автентичните документални източници потвърждават думите му. А неизкушените от вътрешнопартийните интриги и борби изследователи няма как да подминат този факт. Независимо от духа на тогавашното време в България, (през 1983 г. – б.а.) в бр. 36 на Известия на Института по военна история към Генералния щаб на Българската армия български и гръцки автори, непосредствени участници в събитията, свързани с отряда, са записали: “Като се има предвид организационния опит и военна подготовка на Костадин Гемеджиев, представители на гарнизонния партиен комитет в Дедеагач го утвърдиха за командир. Взема се решение отрядът да се включи в състава на 81-и полк на ЕЛАС, (Гръцката народно-освободителна армия)като в партийно отношение се ръководи от БРП /к/. Българският партизански отряд приема за патрон името на Васил Левски. Неговото ръководство е в състав Костадин Гемеджиев – командир, Ангел Марин – зам. командир.”.
Историята на отряда вече е добре проучена. За нея е писано подробно и от проф. Георги Даскалов. Свои спомени за дейността на отряда има и Костадин Гемеджиев. И въпреки това, неистините за командира на отряда продължават да се повтарят в пресата. Това става причина на 10 януари 2005 г. във в-к „Дума” да излее статия от Г. Мерджемеков със заглавие: „Знае се кой е командирът на войнишкия партизански отряд „Васил Левски”, в която той пише: „Питам и двамата, защо подменят исторически факти, исторически истини. Кому е нужно това? Чии интереси обслужват или защитават ..., при положение, че в Ивайловградско, както се казва и младо, и старо знае, че командир на отряда е Костадин Гемеджиев. Стою Белкин е първият партизанин и командир на една от трите чети в отряда, но не и командир на целия отряд.”.
В дните от 9 до 12 септември 1944 г. партизанският отряд на Костадин Гемеджиев участва в завземането на власттав Ивайловград, Крумовград и Любимец. След установяването на новата власт, Гемеджиев заедно със Сава Гановски – върховен представител на България в Гърция са били изпратени лично от Добри Терпешев – тогава върховен командир на НОВА при гръцките партизани в Западна Тракия да уредят някои недоразумения, възникнали между тях и българските власти. В България Гемеджиев се завръща след завършването на мисията му в Гърция – в края на ноември 1944 г.
Въпреки съзнателно трупаните в годините след 9 септември 1944 г. клевети и хули по името на Костадин Гемеджиев, той остава в паметта на населението от Ивайловградска околия като една легендарна личност. Дори непризнаването му от режима след 1944 г. добавя още нови щрихи към ореола около неговия образ, превръща го в герой и мъченик на два режима.
По време на Втората световна война (от август до октомври 1944 г.) Костадин Гемеджиев е командир на българо-гръцкия войнишки партизански отряд “Васил Левски” от състава на 81 полк на ЕЛАС, действал в Североизточна Гърция и на територията на т. нар. “Неутрална зона” (Гюмюрджинско, Димотишко, Софлийско, Дедеагачко). Сражавал се рамо до рамо с такива прославени партизански командири от гръцката национална съпротива като Одисей, Арис, Критон, Милтон, Харис, които воюват срещу хитлеристките военни окупационни съединения и части в Североизточна Гърция, Костадин Гемеджиев и неговият партизански отряд имат изключителни заслуги за освобождаването на градовете Софлу, Димотика, Фере и околните села от окупатора. Местното население от тези райони в Гърция го посреща,приема и тачи катосвой национален герой.На многобройни многохилядни митинги в освобождаваните в края на 1944 г. селища той е посрещан с небивала еуфория като истински освободител. Екзалтираното множество го вдига на ръце и понася към импровизираните трибуни. Заедно със своите български и гръцки другари по оръжие той държи пламенни речи за свободата и благото на двата съседни народа.
Не са малки заслугите на Костадин Гемеджиев и за осъществяването на предприетите от Съюзническото командване за Средния изток усилия за обединяване на съпротивителното движение срещу немския окупатор в Гърция със съпротивата в България. През м. юли 1944 г., установената в щаба на гръцкия партизански лагер “Синтагма” (в близост до село Дадя, Софлийско) американска мисия за Гърция прави опит да установи връзка с българските партизански формирования и привличането им на страната на изгражданата на Балканите обща антихитлеристка съпротива. Американската мисия в “Синтагма” предлага на българските дейци от съпротивата в района на Ивайловград да изпратят свой авторитетен представител в Гърция, който да й служи за връзка с българското съпротивително движение. Същевременно, мисията предлага да изпрати свои емисари в България, които да снабдяват с оръжие и боеприпаси тукашните партизани. През август 1944 г. Костадин Гемеджиев е определен да преговоря с американската мисия. На срещата присъстват и ръководители на гръцката съпротива. Гемеджиев информира за разширяването на недоволството в България и за крайно незадоволителното въоръжение на партизаните.
След освобождаването на територията на област Еврос от немската окупация, ръководството на гръцката съпротива поставя на българо-гръцкия партизански отряд задачата за съвместни широкомащабни действия срещу остатъците от хитлерофашистките окупатори в Беломорието. На 9 септември 1944 г., начело на отряда Костадин Гемеджиев влиза в Ивайловград, където е посрещнат от цялото гражданство и установява първата отечественофронтовска власт в Източните Родопи. На 12 септември е посрещнат по същия начин от гражданите на Крумовград.
Въпреки всички тези заслуги след 9 септември 1944 г. Костадин Гемеджиев изпада в немилост. Изключен е от Комунистическата партия и дълги години води тежки битки да отхвърля незаслужени обвинения и клевети. Възстановен е като член на БСП чак през 1990 г.В решението за възстановяването на членството му е записано: „Гемеджиев е бил един голям авторитет сред комунистите и населението в Ивайловградска и Харманлийска околии. Този авторитет и сега се чувства в голяма част от комунистите и населението. Поради това, както по-рано и сега се настоява Гемеджиев да бъде реабилитиран. Сега е създаден Инициативен комитет, в който има комунисти и базпартийни и настояват за неговата реабилитация.”.
Като идеалист, борил се срещу властта преди 1944 г. с надеждата, че с нейното събаряне ще се възцари справедливостта и хуманизма сред хората Костадин Гемеджиев се оказва излишен и опасен – с идеализма си, с авторитета си, и с волята си да отстоява идеалите си. И не само той. Известна е печалната съдба и на Братан Шукеров, на Леваневски, на Горуня... Още от Френската революция знаем, че „Революцията изяжда своите рожби”. И че истинските борци за свобода и правда са преследвани както от режима преди 1944 г., така и от този след 1944 г. И ако те са получавали удари и заплахи в периода преди 1944 г. защото дейността им в името на идеала е била насочена срещу съществуващия ред, то включването им и след 1944 г. в категорията на хората опасни за властта показва, че за нея е трудно да работи с хора можещи и мислещи, с авторитет и качества, защототрудно се подлагат на партийна и авторитарна дисциплина. И естествено възниква въпросът дали Костадин Гемеджиев наистина е жертва на „хората, жадни за власт”, или на последователите на една утопична система, сблъскали се на практика с невъзможността да осъществят на дело идеалите, за които са се борили.
Вълчо Златилов
