Спомен за Стойчо Кузмов, посветен на 100-годишнината от рождението му, ни изпрати д-р Иван Личев.

Лекар – кардиолог, с 50 годишен стаж във Велинград, роден в Дълбок извор, Личев винаги е бил почитател на тракийската народна музика и до днес пази спомена за родния край - сърцето на Тракия. Творбата му посветена на Стойчо Кузмов не е първият му литературен опит. Той е автор на „Пепел от огнището“ - сборник с разкази за ранните му години, свързани с Първомай и Дълбок извор. С книгата разполага читалищната библиотека.

Стойчо Кузмов е роден на 2 октомври 1919 година. Редакцията на Parvomai.NET  ще се радва да сподели повече спомени за този виртуозен музикант, автор на емблематиното "Пъвомайско хоро"

Стойчо Кузмов в спомените на един любител на народната музика

Като гимназист имах късмета да попадна на чудесни хазяи, Величка и Димитър Папазови. Най-обикновени, скромни благопристойни хора, но за- служаващи силни думи на признателност. И сега с натъжено сърце се се-щам за тяхната непринудена, завладяваща, величава доброта. Четири годи-ни живях у тях в предразполагащи душевни и битови удобства. Всеотдайни, невисоко образовани хора, житейски помъдряли с природна доброта в душите. Присъствието им в моя живот ми подари и следните преживелици.

Големият кларнетист, един от създателите на първомайската народна група и пръв неин ръководител Стойчо Кузмов, беше баджанак на моя хазяин. Семействата им живееха в съседни квартали. Жените им бяха в образцови сестрински взаимоотношения, уважаваха се взаимно и често си гостуваха. Може би поради прекалената си заетост Стойчо беше рядък гост на хазяите, но винаги посрещан с голямо уважение и почит. Имаше признаци и усещане, че предстои неговото идване. Развълнувано очаквах неговите посещения, при които имах щастливия шанс, да го зърна, да го поздравя и му кажа „добър ден“. Първоначално с това се изчерпваха срещите ми с него. Живеех с тревожната мисъл, че съм незабележим и недостоен за повече внимание. Друго беше с жена му, една скромна, изключително симпатична и леснодостъпна за разговор жена. С нея бъбрех леко, непринудено и тя открехна една малка, но много полезна вратичка за познанието на живота на този велик музикант. Може би е споделяла със Стойчо за интереса ми към него, поради което с времето той стана по- благоразположен към мен. А иначе, аз бях го виждал и слушал още като дете на събора в моето родно село Дълбок извор, в един музикален състав с Делчо Димчев и Атанас Милев, ядрото на бъдещата първомайска група. Понеже бях мъничък мъчно си пробивах път сред хората за да бъда по-близо до тях. Да ги виждам и чувам добре! Трудно ми е да опиша колко силно вълнуващи за мен бяха тези незабравими, упойващо завладяващи мигове. От тогава се зароди в мен страстта и увлечението по тяхната великолепна музика.

Стойчо беше среден на ръст, набит, мургав човек. Здравеняк, с вид на истински мъжага. Имаше неотразим, покоряващ поглед и нисък плътен глас, позволяващ да набива като пирони думите си в седящите срещу него събеседници. Това в някаква степен ги обезсърчаваше и го приемаха притеснено. Дълго време и аз бях стреснат и объркан. Та нали, освен всичко, пред мен стоеше истински музикален колос. В кратките мигове на негово присъствие седях мълчалив и свит. С времето постепенно се окопитих, оживих се. Осъзнато приех, че той беше един пестеливо усмихнат добряк. Чувствен, обикновен човек! Влезнеш ли в неговата душевна среда скоро разбираш, че в него няма излишно високомерие и надменност. А беше истинска музикална звезда на върха на своята слава. Виртуозен, самобитен музикант кларнетист, заобиколен от също така знаменити колеги, оркестранти. Времето, за което пиша, бяха годините, в които част от създателите на групата вече ги нямаше, но ядрото се беше запазило и с присъствието на нови великолепни изпълнители, групата триумфално шестваше из селищата на южна България. Не съм музикален специалист и затова отбелязвам, че представям впечатленията си от позицията на голям техен почитател. Освен качествата на съвършени музиканти, те бяха и ненадминати творци родолюбци, създатели на великолепни мелодии и ритми в своя специален жанр. Основна е заслугата им за създаването на нов тип тракийска народна музика, с нов тип изпълнители, и което е важно, придържайки се към вековните извори и традиции на най-доброто от местния фолклор. Групата стана музикална школа, университет за появилите се след това нови състави. Тя създаде нова епоха в това лесно достъпно, разбираемо и прието с голяма любов музикално изкуство. Присъствието им навсякъде където има празничност и веселие, майсторските им изпълнения хвърляха в луда страст и опиянение разнородната публика. Да ги гледаш и слушаш на живо бе истинска наслада за душата. Като елитен състав, обаче, те бяха по-трудно достъпни за семейни тържества от най-масов характер. Но пък бяха лесно достъпни на традиционните събори и тържества в нашия регион.

Вероятно няма да изненадам никого като кажа, че неговото семейство се радваше на видимо материално благополучие. Заслужаваше си и живееше по-нашироко от другите. Позволяваше си глезотии и благинки недостъпни за обикновените хора. Така например в неговия дом аз за първи път видях телевизор. Една мъничка, безценна за тогавашното време „Опера”. Освен всичко, Стойчо умееше да приковава вниманието към себе си и с други неща, извън музиката. Ходеше винаги чист, спретнат с добре сресана катранено черна коса. Из града никога не е бил сам, все имаше някой край него. От музикалните турнета, поне когато аз съм го виждал, се завръщаше с настроение, а не с умора. Цялостното му излъчване и поведение показваха, че е щастлив с миловидната си съпруга и красивата, весела, винаги усмихната дъщеря Верка. А да имаш и караш тежкарския за времето мотоциклет „Панония” и да се возиш на бленувания за тогава, новичьк „Москвич”, наистина бе впечатляващо и за завиждане. И аз се заглеждах, обикалях и облизвах край тези недостижими за обикновените хора лъскави скъпоценности. Неговата гордост и авторитет не се дължаха обаче на тези изяви, а самочувствието му се градеше на бляскавия музикален успех.

След края на първия учебен срок в девети клас, в навечерието на Но-вата 1959 година, с бележник в ръка, щастлив, в добро настроение се за-връщах в квартирата. Още с влизането вкъщи, усетих неговото присъствие при хазяите. Спомням си много добре, че се беше завърнал от турне в ми-ньорския район на Мадан и Рудозем. Нямаше как да не покажа бележника на хазяите. Взе го и той, видя оценките и някак си неочаквано за мен изгърмя „Е, това се казва успех. Браво!” После набързо бръкна в джоба си и от едно едро тесте с пари ми подаде няколко банкноти. Това внезапно негово действие силно ме смути. Изчервих се, замрънках и както е прието за възпитано в такива случаи, запънах се и отказах. Притеснено заявих, че ми е неудобно, не бива. Имах свое разбиране и оправдание, че все пак не е той човекът, който е длъжен да ме възнаграждава. Усещайки объркването в мен той сниши тона, омекоти намерението си да ме превземе и каза приблизително следното. „Не се срамувай младежо, а се гордей! Това не е милостиня, не е подаяние, а заслужена награда”. Замисляйки се над тези откровени думи, добротата с която бяха казани ми се стори, че е прав, а пък и безценните за мен парички, нуждата да ги притежавам, победиха колебанието в мен. Срамът изчезна! Примирено замълчах, повече не се дърпах, съгласих се, подадох ръка и взех парите. И е любопитно, че с част от тези пари платих наема на неговия баджанак, моят хазяин! Правя късен, дълбок поклон на признателност към това благородство, обаятелна човечност на Стойчо!

Велинград 18 февруари 2019 година Иван Личев