На 12 април Иван Караславов ще отбележи юбилея си- 50 години на сцена, с участие в премиерата на мюзикъла „Михаил” от Сава Доброплодни с гости от цялата страна, сред колеги и публика
Той e роден на 11 април 1949 г. в гр. Първомай – кв. Дебър. Учил е в СУ „Проф. д-р Асен Златаров”. На 29 години става председател на Общински читалищен съвет и като такъв повече от десет години е ръководил поделение „Култура” в община Първомай.
Председател е и на читалищното настоятелство от 1979 г. Дългогодишен член на ръководството на Съюза на народните читалища в България и на Обществения национален съвет по читалищно дело в Министерството на културата, който консултира министъра по читалищните въпроси. От май 2017 г. членува във Върховния читалищен съвет и председателства Областния читалищен съюз гр. Пловдив.
Работил е като военен служител в системата на Гражданска отбрана и има звание „Майор ”. Бил е председател на Общинския комитет на БЧК, Първомай.
Сценично – творческата му дейност е пет десетилетия, превъплътена в запомнящи се главни роли от пиесите: „Железният светилник”, „Прокурорът”, „Вражалец”, „Криворазбраната цивилизация”, „Господин Балкански”, „Двубой”, „Милионерът”, „Службогонци”, „Българи от старо време” и много други. Носител на златни медали и лауреатски звания от редица републикански фестивали. Организатор и участник в провеждането на Майските културни тържества в града ни от 1972 г., Празника на тракийската народна музика, Националните Караславови литературни награди за проза и поезия, Празник на виното и други мероприятия.
С дейността си допринася за оптимизиране, разширяване и развитие на читалищното дело в Република България, за което е получил следните признания:
- носител на Почетен знак на Министерството на културата;
- връчена му бе почетна грамота от Министъра на културата, с восъчен печат „Мадарски конник”, за принос в развитието на читалищното дело в България;
- два пъти е удостояван с Почетен знак на Съюза на народните читалища;
- два пъти с Почетния знак на Община Първомай;
- носител е и на Почетен знак на Съюза на българските писатели.
По повод 120 години читалище в град Първомай е написал книгата „Поклон на тебе, дом „Будилник””– летопис на Образцово народно читалище „Св.Св. Кирил и Методий– 1894 г.”, а през август 2018 г. – книгата „Първомай – столица на тракийската народна музика” по повод 20 г. ПТНМП в града.
Семеен е – съпруга Лиляна, синове Николай и Делян, внуци - Иван, Лили и Теодора. Има две снахи – Станислава и Гергана.
Хоби – четене на книги и пътувания с любими хора.
Стреми се с натрупания професионален опит да създава възможности носещи резултати, градящи култура.
Разкажете ни повече за себе си. Какво дете бяхте?
Роден съм на 11 април 1949 г. в Дебър. Твърде рано загубих баща си, който преди това дълго боледува. Много тежко понесох смъртта му и дълго не можех да повярвам, че няма да го има. Сам се научих да чета още на шест години, разглеждайки учебниците на брат ми. Четях много и доста безразборно. По-късно библиотекарят в читалищната библиотека бай Тоско Бобака, започна да ми помага, за да си създам някаква система за подбор на книги. Двамата с покойния Георги Тончев бяхме в необявено състезание по брой прочетени книги. Отрано заобичах поезия. Още в ученическите си години знаех наизуст целия Д. Дебелянов, Яворов, Смирненски, Вапцаров, почти всичко от Хр. Ботев. Постепенно, чрез издавани тогава антологии, започнах да опознавам и световните поети – Бърнс, Беранже, Ронсар, Верлен, Аполинер, Едгар По, Пушкин, Есенин, и др. Събирах пари и си купувах книги. В семейната ни библиотека има над 2500 тома избрана литература.
Как се зароди любовта към театъра?
Изглежда, че като дете съм имал някакви артистични заложби, защото бях включван във всички ученически пиеси с немалки роли, възлагаха ми да пея в училищните концерти, а като рецитатор в различни конкурси печелех и награди. Имах добра памет и с лекота запомнях текстове. От 1969 г. съм част от читалищния театрален колектив и вече 50 години не съм преставал да играя.
Имате ли любими артисти?
От българския театър и кино – Владимир Трендафилов, Йордан Матев, Спас Джонев, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Иван Кондов, Невена Коканова, Велко Кънев, за съжаление все покойници. Много харесвам Виолета Гиндева, Йорданка Кузманова, Татяна Лолова… От чуждите сър Лоурънс Оливие, Дъстин Хофман, Уди Алън, Белмондо, Мастрояни, Лив Улман, София Лорен, Антъни Хопкинс и др.
Във фамилия Караславови има много и изявени таланти. Каква е цената на успеха, едва ли е само талант?
Родът Караславови е много голям, преселени са в Дебър през 1770г. и са от така наречените цариградски българи. Родоначалникът Слав е обработвал нивите си в покрайнините на Цариград до момента, в който султан Мустафа III се разпорежда славянското християнско население да бъде изселено далеч от столицата на империята. Фамилията Караславови е земеделска, интелектуалците в нея се появяват по-късно – 150 години след Черния Слав (Кара Слав) в рода се появява писателят-академик Г. Караславов. От там нататък се раждат поети, дипломати, банкери, икономисти и т.н. В по-близкото ми обкръжение също има доста изявени таланти – племенника ми Петър Караславов и неговите дъщери – Пламена и Деница, внучките ми Лили и Теди, внук ми Иван, който учи в университета в Единбург и досега резултата му от две пълни шестици на матурата е недостигнат. Освен талант, според мен са нужни амбиция, характер и постоянство, които формират успеха.
Повдигнете малко завесата и ни разкажете някои любопитни случки, останали зад кулисите?
Много са. Но пак ще кажа за Мария Кочева и приликата й със Стоянка Мутафова и произтичащите от този факт комични случки, когато „разпознавайки“ я, беше обсипвана с почит и внимание и нашето включване в цялата „игра“, за да не бъде разкрита заблудата. И много други случаи, разбира се.
Кое определи житейския Ви път в сферата на културата?
Случи се някак от само себе си. През 1969г. се включих в читалищния театър, година по-късно беше и първото ми участие в театрализиран спектакъл като рецитатор. Вероятно съм направил впечатление, за да бъда поканен за говорител в Общинския радиовъзел, повече от 20г. бях и гласът на тогавашните манифестации, водещ на концерти и други събития. Всичко това ме направи разпознаваем, и може би за това на 20 февруари 1979г., ненавършил още 30 години, бях предложен и избран с единодушие за председател на Управителния съвет на читалището, какъвто съм и до днес. Добрите резултати на нашето читалище пък са причината да бъда избиран във висшите ръководни органи на читалищата в страната вече толкова години.
Много са ролите, с които през годините сте радвали публиката, но коя според Вас, е своеобразен творчески връх?
Над 65 са ролите ми през годините, предимно главни. За да играеш главна роля, освен всичко друго, е нужна физическа издръжливост и да можеш да запомниш, примерно 30-40 страници текст. Публиката не можеш да я излъжеш, сцената уголемява таланта, ако го притежаваш, но прави по-видими недостатъците и грешките, които правиш. Обичам си всичките образи, в които ми се е налагало да влизам, но откроявам „прокурора“ в „Прокурорът“ на Г. Джагаров през 1985г., и на „Ганю Балкански“ в „Г-н Балкански“ през 1994 и 2009г., за които имам най-високи отличия от Републикански фестивали.
Кои са любимите Ви занимания извън работата като председател на ОНЧ”Св.св. Кирил и Методий” - Първомай?
Обичам най-много от всичко да чета в свободното си време, както и да обработвам двора в наследствения имот, който имам в кв. Дебър. Обичам да пътувам с любимите си хора – съпругата ми Лиляна и внуците ми – Теди, Лили и Иван. В страната и чужбина.
Всеки арт - човек има моменти, в които изпитва несигурност, съмнения, колебание, дали точно така трябва да бъде – независимо дали става дума за картина, стих, театрална роля. Как преодолявате Вие подобни моменти?
Ще кажа нещо, което приживе беше казал поетът Иван Динков, съпруг на актрисата Белла Цонева, но то се отнася за всички хора на изкуството: „Поетите приличат на електрически крушки: едни са от 40 свещи, други от 80, трети от 100 и т.н. Общото при тях е ЧУПЛИВОСТТА“. Тази психологическа крехкост и ранимост е отличителен белег при арт-човека. Доколкото мога да бъда причислен в тази категория, и аз не правя изключение. Но най-важното от всичко е да бъдеш честен и искрен в това, което правиш. Защото лъжата бяга бързо, но на къси разстояния. Истината рано, или късно, побеждава. Човек не може да се престори на интелигентен. Може да се престори на добър, щедър, дори дълбокомислен и мъдър, но на интелигентен-никога. Проличава бързо! Последното май, го беше казал акад. Лихачов.
Какво бихте казали на младите хора за това как се формира естетически вкус и усет към изкуството?
Освен, че усетът към изкуството и естетическият вкус се наследяват от майка, баща, баба, дядо – те се култивират и надграждат от най-ранна възраст до старост. В семейството трябва да се създават условия за това, но не чрез назидание, а чрез личен пример. Това е най-краткият път. И още нещо – младите хора да не ходят по чуждите стъпки, защото няма да оставят следа, а по своите. И да не губят моралния си компас.
Каква е равносметката – успял ли е Иван Караславов да сбъдне младежките си мечтите, или поне по-голямата част от тях?
В живота си съм имал възможност и за други избори. Но аз избрах да живея в малкия град, с тази съпруга, от която имам чудесни синове и внуци, с Читалището, с театъра, с културата и изкуството. Живях и живея, обграден от талантливи хора. Никой не може да издаде диплома за талант. Ако любовта е благо – имам го: в семейството, между колегите в читалището, в публиката, у съгражданите. Благодаря на всички тях, и на Господ!
Как ще отпразнувате юбилея?
На 12 април ще бъде примиерата на мюзикъла „Михал“ от Сава Доброплодни, в която участвам. На финала ще бъде отбелязан и моят юбилей, сред колегите, публиката и гости от цялата страна.
Интервюто взе Красимира Ст. Славова
