След Втората световна война американските военни започват за използват войници в изпитанията на ядрените бомби. Смята се, че около 400 хиляди са участвали в над 1000 тестове на ядрени бомби. Мъжете, които били излагани на радиацията по време на тези тестове, впоследствие стават известни като "атомните войници". В документалния филм на Морган Найб няколко от живите до днес атомни войници проговарят за първи път.
Техният разказ е за Hood (пухче) най-голямата 74-килотонна ядрена бомба, взривена на континенталната част на САЩ на 5 юли 1957 година в 4:00 часа (във въздуха над ядрения полигон в Невада). Те били в окоп на по-малко от миля от епицентъра, 40 души. Някои били добре обучени, готови да убиват врага в битка. Имали каски, проривогази и някакви куртки, но никаква представа какво ще се случи. Били предупредени да се обърнат с гръб към взрива, да сложат противогазите, да наведат глава и да закрият лице с ръце. Един от ветераните показва как. Имало обратно отброяване. 59, 58,...
"Имахме това зловещо чувство като в зоната на здрача"..."когато започна да се чува звукът...можех да усетя, че земята се тресе".
Не съм разказвал на никого за това, нито на брат си, нито на съпругата си, нито на най-добрия си приятел, казва един от оцелелите. Само жена ми знае какво се случи, казва друг. Не искам да се връщам там.
"Започвам да се плача, когато говоря сега, но това е факт. Искам да мисля, че това не ме е засегнало. Искам да мисля, че е минало и всичко е ОК. Но ме засегна. Не мога да гледам бомби."
Когато бомбата се взривила, светлината станала по-ярка от най-яркия ден. Един от "атомните войници" разказва как с глава, прикрита от двете му ръце, виждал като на рентгенова снимка костите си, кръвоносните съдове на ръцете си, въпреки че бил абсолютно заслепен. Всички оцелели ветерани описват как нощта станала светла като ден, но думите не могат да опишат тази светлина. И как видели костите в тялото си.
Когато още виждали огнени кръгове от заслепяването, когато дошла ударната вълна. Всички изпопадали на земята.
"Взривът разби очилата ми.. цял куп шрапнели се забиха в лицето ми, най-вече малки капки стъклени разтопено стъкло... имаше дупка на шията ми и в устната ми... и чувствах очите точно като нажежено до червено желязо.. екстремно горещо"
"Хората крещаха, бягаха, имаше паника. Някои викаха майка си. Окопът се срути."
Насред всичкия ужас, хора се щурали напред назад, и тогава видели да се издига гъбата. Описват я като голяма, грандиозна и цветна... красива.
"Цветовете бяха красиви", спомня си един от ветераните. "Мразя да го казвам."
Гъбата се издигала все по-високо, растяла, променяйки цвета си - разтопен облак, обграден с червен пръстен. От единия му край била тъмна нощ, от другия - ярка светлина. Виждали се самолети, летящи през него.
И тогава започнали да падат парчета. Нажежени камъни, късове разтопена скала.
След тестовете войниците, много от които били травмирани, се заклели да пазят тайна. Дори да говорят помежду си се смятало за предателство, наказуемо с 10 000 долара глоба и 10 или повече години затвор.
Във филма на Морган Найб някои от атомни ветерани нарушават мълчанието, за да разкажат своята история за първи път. Те разказват за ужаса на лицата на техните офицери, сълзите и паниката, които последват взривовете. Те говорят за последиците в живота им - кошмари, посттравматично стресово разстройство и различни заболявания, включително рак.
Морган Найб отдавна е очарован от самоунищожителните тенденции на човечеството. Когато в разсекретена американска програма открил, че войници имали маневри в облака от атомна бомба, той бил „абсолютно изумен и искал да научи повече за техните истории“. По-голямата част от информацията за ядрените опити е класифицирана, включително доклади за болестите, които ветераните са претърпели и радиоактивното замърсяване, което е било изпуснато в околната среда около тестовите полигони.
Найб опитва да се свърже с ветераните чрез Националната асоциация на атомните ветерани и в крайна сметка започва да пътува из Съединените щати, за да ги срещне и да чуе техните истории. Той бил шокиран и натъжен от наученото.
„Те се сблъскали с такава невероятна разрушителна сила, че веднага били шокирани от екзистенциална криза“, казва Найб. "Сякаш видели създаването на Вселената. Били изправени пред враг, когото никога не биха могли да победят. Това било наистина тежко за тях."
Това, което ужасява Найбе най-много, е как американското правителство се отнесло с ветераните.
"До ден днешен много от случилото се и свързаните с радиацията болести, с които ветераните са се сблъскали и предавали на поколенията след тях, все още се прикриват", казва Найб.
На ветераните постоянно се отказват обезщетения. "Вече 10 години се опитвам да получа компенсация, но правителството не иска да признае, че някой е пострадал от радиация", казва мъж във филма.
Найб говорил с повече от 100 американски атомни ветерани и всички те споделят подобни истории за отказ на правителството. Едно от малкото проучвания, проведени върху атомни ветерани, установило, че 3000 участници в ядрен тест от 1957 г. страдат от левкемия над два пъти повече от връстниците си.
Бил Клинтън отменя клетвата на ветераните за секретност през 1994 г., но съобщението за това останало в сянката на новините за процеса на О. Дж. Симпсън.
"Повечето от атомните ветерани дори не знаеха, че клетвата за секретност е била вдигната", казва Найб. Повечето продължават да вярват, че не им е позволено да говорят за преживяното, дори да търсят помощ за здравословни проблеми. Мнозина отнесат тайната в гроба си.
"Преследва ме да мисля за това, на което бях свидетел", казва един от оцелелите във филма, "и тогава не осъзнавах важността на това, което правим ... служим като морски свинчета."
