В седмицата от 26-ти до 30-ти август 2019 г. френското икономическо издание Les Echos предлага на своите читатели поредица от интервюта, посветени на бъдещето на либерализма. Първото е с Яша Мунк, изследовател в областта на политическите науки и доцент в университета "Джон Хопкинс." През 2018 г. той издава книгата "Народът срещу демокрацията", в която анализира напредъка и идването на власт на десни и крайнодесни популистки движения в западните страни.

След разпадането на Съветския съюз се наложи идеята, че единственият модел на развитие е този на либералната демокрация в капиталистическа икономическа среда. Дали тази идея все още е защитима?

Това, което показа падането на комунизма, е, че имаме нужда от свободна търговия, от пазар, за да работят икономиките. По времето, когато съветската икономика вървеше най-добре, средният жизнен стандарт на руските граждани беше равен на 60% от този на американците, а за цялата съветска епоха беше много по-малък. Това, което Китай показва днес, заедно с други страни, е, че можем да имаме елементи на свободния пазар и следователно на капитализма в много автократична политическа форма. Което доказва, че капитализмът е възможен без демокрация. В тази връзка наблюдаваме две явления. Първото е, че никога в историята на света не сме виждали демокрация, която да не е капиталистическа. Второто е, че все още не сме виждали авторитарно общество, което успява да накара капитализма на високо ниво да работи дълго време. Китай, разбира се, имаше много впечатляващи успехи през последните години. Но все още не знаем какво ще се случи, когато растежът му спадне под 7% годишно. Когато китайците престанат да са благодарни на правителството си, че ги извади от бедността, може би други нужди ще станат по-належащи.

Защо китайският модел е толкова ефективен?

Повечето китайци са родени в крайна бедност и днес една трета от населението се радва на стандарт на живот, който е почти съпоставим с този на европейците. Така че от тяхна гледна точка системата работи доста добре. Дори младите хора разбират, че те са първото поколение, за което е естествено да има всички тези възможности. Но след двадесет или трийсет години вероятно китайската средна класа ще поиска да премине към повече демокрация.

У нас обаче голяма част от населението смята, че животът е бил по-добър преди, че децата ще имат по-малко възможности, отколкото са имали родителите им. Това ли е основният двигател на популизма?

Тази липса на икономическа надежда играе важна роля. Някой, който е живял в края на славните 30-те години, не е изпитвал трудности да осъзнае, че материалните блага, които той има, са несравними с тези, които са били на разположение на неговите баба и дядо или дори родителите му. И е живеел с надеждата, че децата му ще са още по-добре. Днес голяма част от населението е много образовано, живее в големи градове, чете може би Les Echos и все още споделя това чувство. Но по-голямата част от населението вече няма тази увереност. И популистите печелят, когато хората станат цинични. Не че гражданите вярват във всички обещания на Тръмп или Салвини. Но си казват, че ако всички традиционни сили не успеят да спазят обещанията си, нека направят нещо ново, което дори и да не донесе нищо, поне ще навреди на всички елити, които мразят!

Демокрациите не успяха да измислят завидно бъдеще за тези хора. Но популистите също нямат визия за бъдещето, разчитат предимно на реч, твърдо белязана от миналото.

Точно това е значението на формула като "Направете Америка велика отново." Но това важи и за левите популисти, независимо дали става въпрос за Жан-Люк Меланшон или Джеръми Корбин. Левият популизъм е идеализация на това, което са били САЩ, Франция или Обединеното кралство през 50-те или 70-те години на миналия век. Така че, мисля, че има много политическо пространство, което да се конкурира с тази визия, защото в крайна сметка бъдещето винаги е по-мощно във въображението ни от миналото.

При условие, че по-голямата част от населението смята, че има място в това бъдеще ...

Проблемът е, че днес много политически сили не знаят как да реагират убедително. Първо, защото не са сигурни - например, не знаем каква степен на автоматизация ще направи работните места излишни. И второ - липса им визия, въображение и съпричастност. Ако кажете на един работник, който няма образование, че трябва да стане програмист, за да си осигури бъдещето, това означава, че не го разбираме ... Това се случи във Франция с движението на жълтите жилетки: една част от населението се чувства неразбрана и изоставена. Ето защо това движение беше много добре представено в селските райони и в общностите, които смятат, че вече нямат надежда. Аз съм голям привърженик на меритокрацията, защото това е единственият легитимен начин да се определи кой трябва да има най-много власт или средства в едно общество. Но ако меритокрацията означава, че от всеки малък град взимаме 10% от най-заслужилите от населението, довеждаме ги в Париж и те никога не се връщат, то тогава съществува опасност децата от този град да успеят, но не и общността, от която произлизат като цяло. Не знам какво можем да направим срещу това.

Това географско разделение е придружено от нарастващо разделение между компонентите на средната класа ...

Това е една от причините за невъзможността да се поддържа старата социалдемократическа коалиция, която се обедини по буржоазен и пролетарски начин: работника от завода, държавния служител, учителя в гимназията и т.н. И тя работеше по две причини: най-важните политически въпроси бяха икономически и можехме да се измъкнем с компромиси; и много учители от гимназията бяха деца със сини якички. Днес въпросите са преди всичко културни, което не оставя място за компромиси: или сме против гей браковете, или сме за. И сега децата на един гимназиален учител вероятно също са учители и нямат връзка с работническата класа. Оттук възниква впечатление за неразбиране, дори презрение.

Увеличаването на неравенството в развитите страни, особено в САЩ, задълбочава ли феномена?

Това също оказва влияние, именно защото има общество на много богати хора, които вече не разбират останалата част от обществото. Това се случва, когато милиардерите от Силиконовата долина си мислят, че бъдещето на капитализма минава през установяването на универсален доход: тази идея пренебрегва ролята, която работата играе в постиженията на хората, но също така пренебрегва факта, че работата ни дава социален статус, различен от този на другите. Идеята, че хората биха се съгласили да имат еднакви доходи, стига това да им позволява да живеят, е напълно в противоречие с начина, по който работи обществото.

Каква роля могат да играят големите корпорации в тази криза на нашите демокрации?

Често говоря с бизнесмени и това, което се опитвам да им обясня - и те не винаги разбират - е, че популизмът е много опасен за тях. Това важи за левия популизъм по очевидни причини, но също така и за десния популизъм. В краткосрочен план, както виждаме в Съединените щати, един популистки лидер може да намали данъците или да премахне много регулации, което се превръща в повече печалби. Но в дългосрочен план това създава три големи проблема. На първо място - протекционизъм, който вероятно ще промени коренно правилата на международната търговия. След това авторитаризъм, който позволява на лидерите вече да не са ограничени от експерти или независими институции, което може да доведе до сериозни икономически или финансови кризи, каквито се наблюдават във Венецуела или Турция. И накрая, и най-важно - фактът, че в дългосрочен план печалбите вече не зависят от това, което правят компаниите, а от отношенията им с властта, както се вижда в Унгария, Русия или във Филипините. Когато върховенството на закона вече не съществува, това не е добре за бизнеса. Друг начин да се отговори на въпроса е да се каже, че компаниите са злоупотребили със съществуващата система, например като избягват плащането на данъци, както прави Amazon. Очевидно е, че отчасти това е вина на компаниите, но истинската вина е тази на властта, която позволява укриването на данъци.

През последните месеци Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и някои страни, прояви готовност да се бори с това укриване на данъци. Мислите ли, че политическите лидери са разбрали проблемите?

Със сигурност има промяна в парадигмата: те сега признават опасността от оптимизиране на данъците, но и тази на оценките на фондовите пазари, които нямат нищо общо с икономическото положение на обикновените граждани. Не искам да прощавам всичко на компаниите, защото никой изпълнителен директор никога не е бил принуждаван да прави данъчна оптимизация. Но властта е предимно в ръцете на политици, които не са били достатъчно твърди: ако поставите рамка, при която укриването на данъци става наказуемо, тогава никой ръководител на бизнес няма да поеме риск.

В книгата Ви също се говори много за отговорността на социалните мрежи за възхода на популизма. Как виждате настоящия дебат относно регламента или дори ликвидирането на компания като Фейсбук?

Разбира се, има нужда от регулация, особено на фона на риска от монопол върху потребителските данни или укриването на данъци. По-скептичен съм по отношение на въпроса за свободата на словото и идеята да подтикнем социалните мрежи да блокират определено съдържание: не мисля, че даването на право на Фейсбук или Туитър да заглуши някои потребители е добро решение.