Годината, в която крайнодесните в Европа се оказаха не толкова силни, а Зелените се превърнаха в изгряващи звезди.

Годината, в която авторитарните националисти, управляващи в Полша, очаквано затвърдиха позициите си, а заради грешни сметки крайнодесният Матео Салвини изненадващо беше изтласкан в опозиция в Италия. Годината на триумф за Еманюел Макрон и Борис Джонсън и на залез за Ангела Меркел.

Кой загуби и кой спечели през 2019 - годината, в която Европейският съюз смени изцяло своето ръководство.

Фрагментация
На изборите за Европейски парламент в края на май не дойде очакваната приливна вълна на евроскептици и проевропейските сили останаха до голяма степен мнозинство. Страхът от изместване твърде надясно на баланса в политическия спектър мотивира повече избиратели да гласуват и така се стигна до рекордна активност за последните 20 години.

Органът, който играе решаваща роля в приемането на европейските закони, изглежда по-фрагментиран от всякога. Християндемократите (Европейска народна партия, ЕНП) и социалдемократите (Социалисти и демократи, С&Д) останаха двете най-големи групи в Европейския парламент, но вече не са в състояние заедно да съставят мнозинство, както беше от 1979 г. досега.

Либералите се възползваха най-много от отстъплението на ЕНП и Социалисти и демократи. Изградена на основата на старата група АЛДЕ, новата центристка група беше преименувана на "Обнови Европа" и стана третата по значимост в пленарната зала. Зелените също постигнаха значителен успех в края на май - те формират четвъртата по големина група.

Имаше ги все пак очакваните силни резултати за водещи фигури на европейската крайна десница като бившия италиански вицепремиер Матео Салвини. Неговата партия "Лига" излезе на първо място. Национален сбор на Марин льо Пен спечели, макар и на косъм, във Франция.

Макрон – успехи навън, проблеми вътре
Френският президент Еманюел Макрон продължи категорично да заявява присъствието си на европейската сцена. На фона на постепенния залез на Ангела Меркел, която се очаква да се оттегли от канцлерския пост в Германия през 2021 г. и няма да се кандидатира за пети мандат, Макрон не се поколеба на няколко пъти да заеме твърда позиция, на моменти противопоставяйки се на всички останали европейски лидери.

Той най-категорично сред евролидерите се обяви против поредното отлагане на Брекзит, ако за това няма убедителна обосновка от Лондон.

Наложи се и за пакетната сделка, с която бившият германски министър на отбраната Урсула фон дер Лайен беше номинирана за председател на Европейската комисия. Сделката отне на лидерите на ЕС пет седмици и три срещи на високо равнище, за да я обсъдят, завършвайки с три дни на наситени преговори без прекъсване.

След маратона от разговори Макрон не можеше да скрие задоволството си - Фон дер Лайен е достатъчно близка до президента, за да е смятана по-скоро за френска кандидатура, отворена е за френските идеи за европейска отбрана и икономическа интеграция. Той освен това настани бившия белгийски премиер Шарл Мишел, един от най-близките си съюзници, начело на Европейския съвет. Кристин Лагард оглави Европейската централна банка, а на Макрон трябва да благодари и Кристалина Георгиева, която зае поста на французойката в Международния валутен фонд.

Макрон не се поколеба да блокира началото на преговорите за присъединяване към ЕС със Северна Македония и Албания. Франция не беше единственият противник на това, но беше най-твърда пред голямото мнозинство, подкрепящо напредъка в процеса, особено за започването на разговори със Северна Македония. Част от аргументите на Париж беше, че сегашният процес на присъединяване се нуждае от реформа.

Във вътрешнополитически план обаче на Макрон не му беше толкова лесно да прокарва политиките си.

Бунтът на "жълтите жилетки", започнал в края на миналата година и породен от данък върху горивата, разтърсваше в продължение на месеци мандата на президента.

В пика на кризата, през декември 2018 г., Макрон изглеждаше поразен от яростното отхвърляне на неговата личност по време на демонстрациите. В началото той си мислеше, че "може да наложи своите реформи", подчертава политологът Жан Гариг, цитиран от "Франс прес". Тази криза "го накара да разбере, че враждебността, изразена от мнозинството французи, му налага да използва друг метод", основаващ се върху "търсенето на диалог с гражданите и с посредничещи структури", допълва Гариг.

А в края на тази година недоволството от пенсионната му реформа доведе до стачки, продължили седмици наред.

Триумфът на Борис Джонсън
На изборите през декември Борис Джонсън спечели най-голямото мнозинство за британските консерватори от изборната победа на Маргарет Тачър през 1987 г. Премиерът обяви, че това му дава мандат да осъществи Брекзит и да извади Великобритания от ЕС следващия месец.

Преди празниците парламентът одобри сключеното от него споразумение за излизането от ЕС, слагайки край на трите години безизходица около Брекзит. Следващият тест за него ще е постигането на търговска сделка с ЕС и на уреждане на бъдещите отношения с блока, което трябва да стане до края на 2020 г. - твърде кратък според наблюдатели и европейски политици, но достатъчен според Джонсън срок.

В Италия – грешни сметки и неочакван обрат
В края на лятото лидерът на крайнодясната партия "Лига" Матео Салвини сложи пръста си на копчето за "изключване" на коалицията, но така и не намери начин да го натисне в подходящия за целите му момент. След като изненадващо обяви, че иска да сложи край на съществуващата 14 месеца коалиция с Движение "Пет звезди" и настоя за избори възможно най-скоро, Салвини всъщност беше принуден да се откаже от властта и да премине в опозиция. Антисистемното Движение "Пет звезди" сформира нова коалиция с лявоцентристката Демократическа партия. Така Рим обърна гръб на първото популистко правителство в Западна Европа.

Салвини обаче е далеч от края на политическия си път. Това стана ясно още през есента, когато на регионален вот след 50 години управление в зеленото сърце на Италия, лявоцентристите загубиха контрола си в Умбрия.

Следващият голям тест за управляващата коалиция ще бъде на друг регионален вот – през януари в Емилия-Романя, северен регион, който има над четири пъти повече население от Умбрия и който е историческото ядро на италианската левица. "Лига" все още е най-популярната партия в Италия и получава подкрепа от около 30%.

А между двете партии в управляващата коалиция вече има спорове по редица въпроси – от реформата на еврозоната до правата на мигрантите.

В същото време в Италия е в ход една опасна тенденция - италианците са сред най-евроскептичните европейци.

В Полша – успехи за управляващите
За разлика от тях повечето поляци имат положителни възгледи за ЕС. С най-висок резултат в блока, поляците най-често смятат ЕС за демократичен, ефективен и важен за бъдещето на страната им, а не за заплаха за нея или за натрапчив и далечен. И там обаче политическият пейзаж е доминиран от националисти.

Управляващата в Полша консервативна партия "Право и справедливост" (ПиС) извлече изгода от популярната си политика за социални разходи и на изборите през октомври подобри резултата си в сравнение с изборите преди четири години.

Победата засили опасенията за демократичните стандарти в най-голямата бивша комунистическа държава - членка на ЕС. От резултатите, постигнати от "Право и справедливост", следва, че Полша остава труден партньор за ЕС. Ако партията продължи с обявените реформи в съдебната система и медиите, непременно ще се стигне до нови стълкновения с Европейската комисия.

В средата на декември Върховният съд на страната предупреди, че тя може да напусне ЕС заради планове на управляващите националисти, които биха дали възможност за уволняване на съдии, поставили правосъдната реформа в страната под въпрос. Малко след това хиляди излязоха на улиците на полски градове, за да протестират срещу реформата.

Унгария - пукнатини, но не и голяма промяна
В Унгария почти 10 години бяха необходими на опозицията, за да спре възхода и хегемонията на премиера Виктор Орбан и неговата партия "Фидес" във властта. На местните избори през октомври той изгуби контрола над Будапеща и влиянието му намаля в няколко от по-големите градове.

Резултатът няма да отслаби Орбан на национално ниво, особено след като правителството му се възползва от добре представящата се икономика, яростна антиимигрантска реторика и бързо повишаване на бюджетните заплати. "Фидес" е непоклатимо по-популярна от всички останали партии в селските райони. Мнозинството на Орбан в парламента е внушително, а общи избори би трябвало да има през 2022 г.

Себастиан Курц – нов мандат и нови партньори
Въпреки сътресенията, предизвикани от скандала "Ибисагейт", който разтърси националната политика и доведе до падане на коалиционното правителство начело с канцлера Себастиан Курц, неговата партия спечели убедително проведените през септември предсрочни избори.

През ноември той започна преговори за коалиция със Зелените, които вероятно ще доведат до много по-различно правителство от предишния му алианс с крайната десница.

През 2020 г. новите лидери на Европа ще трябва да се доказват и да оправдаят доверието на избирателите, а предизвикателства няма да липсват. Тепърва ще се определят бъдещите отношения с Великобритания, а държавите ще трябва да преодолеят различията си и да договорят следващия седемгодишен бюджет на блока. Засега компромисът изглежда далечен.