Политологът Иван Кръстев – ръководител на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена, даде прогнозата си за 2020 г. пред БНР.
Едва ли някой има еднозначен отговор, но това ще бъде ключова година. Ще има ключови избори в различни страни и специално изборът на президент в САЩ. Ще станат по-ясни определен тип развития, наблюдавани през последните две-три години.
През 2020 г. стават вече 10 години след финансовата криза и въпросът е дали ще наблюдаваме нов цикъл, дали светът ще влезе в нова икономическа криза. Има и конфликти – като този в Близкия изток – Иран и Ирак, които могат да променят света по драматичен начин.
Изборът на Доналд Тръмп беше израз на огромната поляризация на американското общество. В момента социологическите проучвания показват, че нежеланието на голяма част от демократите техните син или дъщеря да се оженят за син или дъщеря на републиканец е
по-голямо от разделението на католици и протестанти в края на 19-и век.
Става дума за едно общество, което е в скрита гражданска война със себе си. Въпросът е как може да бъде преодоляно това голямо разделение, което има и своите териториални измерения – голяма разлика между между големите метрополни градове, между източния и западния бряг, от една страна, и средните щати.
Кой ще бъде президент ще има изключително голямо значение за вътрешната политика на САЩ. А това ще има голямо значение и за икономическата политика, и за политиката на климатични промени, и особено за здравната политика.
С президент демократ тонът по отношение на Европа най-вероятно ще бъде променен, отношението към ЕС ще бъде по-позитивно. Но да се предполага, че изборът на когото и да било ще превърне Европа отново в най-важния стратегически регион за САЩ, е илюзия. Американската политика от тази гледна точка е рязко променена. Отношенията между САЩ и Китай са това, което ще формира американската политика през следващото десетилетие.
Който и да бъде президент на САЩ, Европа няма да бъде приоритет на Америка.
Нямам отговор на въпроса дали Тръмп ще стане отново президент и една от причините е, че в САЩ не е важно колко гласове ще вземеш на изборите, а в кои щати. В момента президентът има повече негатив, отколкото позитив, но въпросът е какво ще се случи в три или четири щата.
Психологически всички се умориха от Брекзит. Но въпросът е, че когато на 31 януари - предполагам, че това ще бъде факт, Великобритания официално препотвърди напускането си на ЕС, започват едни много тежки преговори между двете страни.
Тук е иронията на историята – ако си представите последните 50 години от 20 век, деколонизацията, Великобритания непрекъснато преговаря със свои бивши колонии за тяхната независимост. Е, в тези преговори, специално що се отнася до търговия, цялата експертиза е в Лондон, а това, което е от страна на тези новоосвободени държави, е желанието за суверенитет.
За първи път сега Великобритания ще се окаже в позицията на бившите си колонии.
Тъй като през последните 30 години всички търговски преговори са водени в Брюксел, понеже Европа има обща търговска политика, в момента Великобритания назначава 10 хиляди нови експерти в различни търговски сфери, за да може да има капацитета да преговаря с Европейския съюз.
Но, от друга страна, преговорите ще са изключително тежки и за Европейския съюз, защото ако досега той по-добре успяваше да удържа своето единство, сега преговорите ще са в различните сфери на икономиката, а там различните страни имат различни интереси и различни страхове. Потенциалът за разделение в рамките на тези търговски преговори ще бъде много по-силен. Проблемът е как, разделяйки се, Европа и Великобритания да запазят нормални отношения. Защото Островът не се премества географски по-далеч от Европа. Всички, които познават логиката и динамиката на разводите, знаят, че щастливият развод се случва рядко.
Ако погледнете как гласуват западноевропейците, ще видите не просто че консерваторите и зелените са представители на две различни идеологии, на две разични поколения. Хората, по-млади от 35-40 години, в много по-голяма степен са готови да гласуват за зелените партии. Хората над 55 години имат доверие на християндемократически, консервативни партии.
Големите коалиции в Европа все по-малко ще бъдат между социалдемократи и консерватори, тъй като много от основните политически различия между консерватори и социалдемократи са размити, все повече това започва да става поколенческа коалиция.
В Германия имаме много силни очаквания, че следващата коалиция ще бъде между християндемократи и зелени. В последната година от управлението си Ангела Меркел ще трябва да направи по-ясно как ще изглежда Германия след Меркел. Има сериозна критика, че тя не позволява появата на нов силен лидер в рамките на собствената си партия, а и в страната, и това започва да създава определен тип несигурност.
Големият проблем на Европа е времето. До каква степен Европа ще успее през следващите 3-4 години да се препозиционира в един свят, който е доста по-различен от света, който беше в 2010 г. В този смисъл Меркел остава най-предсказуемият политически лидер.
Френският президент Еманюел Макрон има вярната интуиция, че много неща в Европа трябва да се променят, ако ЕС иска да остане конкурентен. Но две неща се оказват проблемни за желанието му да бъде лидер в Европейския съюз. Първо, и това е свързано с характера на френската президентска система,
Макрон като че ли си спестява времето, необходимо да обсъжда с другите европейски лидери какво и как иска да постигне. Той много бързо декларира визии и инициативи и поставя останалите лидери напълно неподготвени за това, което иска. Това силно ограничава способността му да постига реални промени. Подобно на президента Тръмп той успява да промени разговора, но много трудно успява да го доведе до решенията, които иска.
За първи път го има усещането, че страни от проблемни региони има какво да кажат в рамките на европейската политика. Отвън България изглежда по-добре, отколкото отвътре, и една от причините е, че България не е от страните, които са създали проблеми на ЕС. Малките страни никога нямат потенциала да решат голям проблем, но те могат да дадат гледна точка, която отсъства в политиката на големите.
Много често отношенията между държавите са и отношения между техните лидери. В този смисъл фактът, че българският министър-председател е на власт почти 10 години, засилва влиянието му при взимане на решения както в Европа, така и извън Европа. Това може да бъде видяно и в Холандия, където премиерът Марк Рюте управлява от дълго време и това вероятно е една от причините той да е най-влиятелният европейски политически лидер извън Меркел и Макрон. Проблемът на малките страни е, че много често в тези страни хората знаят едно име.
