След приключението в Кордилера Бланка се връщаме в Лима – отново някакви десетина часа път. Наблюдение на селскостопански пазар – месо, зеленчуци, плодове и поредното пиршество - празник за езика и стомаха.
А на другия ден за пръв път докосваме океана с поглед. Пътуваме за Наска. Неочаквано нещата започват да се случват бързо. Пристигаме на автогарата в града и местният водач Елвис ни посреща с новината, че се е вдигнал облак с прах и ако не видим веднага фигурите на платото, може изобщо да не успеем да ги видим. Така от автобуса се отправяме към летището, където ни чака самолетче. Полетът над фигурите е емоционален. От една страна е любопитството и желанието да се докоснеш до нещо, необяснимо за съзнанието на съвременния човек. От друга – страхът. Летим на „детска играчка“ с едва 12 места. Пилотът може и да е опитен, но през цялото време ни подхвърля във въздуха, а виражите и спусканията към фигурите карат стомахът ни да се свива, а моите бедра се стягат и кракът ми „посяга към спирачката“. Огромните рисунки се появяват внезапно. Говорят ни на английски и ни разказват какво виждаме. Но няма нужда. Ясно очертани са кондорът, паякът, космонавтът, цвете, спирали… всичко. След първите минути си мисля, че нищо няма да видя, а после започват да се редуват. Чудя се какво е изпитала Мария Райхе – изследователката им – когато е започнала да осъзнава величието на това, което вижда. Посветила е целия си живот на тях, а така и не е разбрала кой, кога и защо е направил тези бразди в пустинята. Да – теории има. Предполага се, че са религиозни символи, астрономически календар, дори космодрум за извънземни.. Но след толкова години нищо не се знае със сигурност. Геоглифите – рисунките в платото Наска са създадени преди 17-22 века. Те не са единствената забележителност там. По-неизвестни са съществуващите останки от кладенци и аквадукти, които свидетелстват за една доста развита култура.
След спешната акция по наблюдение на знаците на своеобразната култура наска, разбираме, че утрешният ден ще е напълно свободен и лишен от всякакви туристически преживявания. Добре, че в групата имаме хора, които винаги търсят емоциите и на тях им хрумва да превземем пясъчните дюни с бъги.
Речено-сторено. Елвис ни осигурява човека и машината срещу скромната сума от 165 солис на човек и рано сутринта се натоварваме във возилото. Шофьорът ни много настоява да минем през някакви археологически разкопки, гробница и още нещо, но ние сме обладани от детски емоции (или може би от емоциите на кризата на средната възраст) и искаме най-вече адреналин. И го получаваме. Безумни спускания по дюните с бъгито, летим под парещото слънце и най-сладкото – спускаме се със сърф по пясъка. Минава ми през ум как биха реагирали природозащитниците, ако това се случи на дюните в Несебър, но честно казано – в Перу си имат повече дюни и са по-големи. Отново имаме фотосесия и следва сладката емоция да управляваш бъги в пустинята. Никой не отказва да е на шофьорското място, а последните започваме да затъваме в следите на първите. Прибираме се. Отново минаваме покрай полета с кактуси, отглеждани заради развиващия се върху тях паразит, който се използва в козметиката и химическата индустрия. Откликваме на поканата за археологическия обект и стъпваме на място, напомнящо едновременно „Бялото слънце на пустинята“, космически град и лабиринт – Лос Паредонес. Град с площад, улици, складове, казарми, построен с кирпичени тухли. Тук опитваме и тамалес – поредното перуанско изкушение, осигурено ни от Петя. Царевична каша, овкусена и омесена с късчета месо или зеленчуци и завита в палмово листо. Пръстите да си оближеш…
Прибираме се в хотела. Май не разказах за него - стайчетата като в куклена къща, са с прозорци само към коридора. Добре е, че бях на първия етаж и не ми се наложи да си качвам куфара нагоре. Закуската ни я сервират на покрива – тераса. Оттам се вижда градът, без да се забелязва колко е прашен и побелял от пустинния прах.
Остават още няколко часа и отново сме на автогарата. Следва нощен преход в „лукса“ на компания „Южен кръст“. Тръгваме за Арекипа. Споменах ли, че на всички автогари се проверяват паспортите на пътниците и ваксинационните им сертификати? Искат да сме с маски. Дори с двойни маски.
Пристигаме в „белия град“ Арекипа сутринта. Красив, с колониални сгради, изградени от бял камък на „Пласа де Армас“. Всички големи градове имат централни площади, които се казват така. Разбирам откъде идва „плацдарм“. Разглеждаме пазара, центъра, опитваме от сладоледа, направен от извара и пием едно бързо кафе в голяма сладкарница. По тортите на витрината разбираме, че е Денят на бащата.
Пътуваме в местност заобиколена от вулкани, а по полетата се разхождат лами..
Отново сме в автобуса. Този път гидът ни е жена – Пати. Разказът за пренесени в жертва на вулканите деца ме разтърсва и аз се опитвам бързо да забравя. Редуват се картини от планинския пейзаж. Отиваме в Чивай. Намира се накрая на каньона Колка. Надморската височина е 3635 м. Уверяват ни, че каньонът е огромен, по-голям от Гранд каньон, но се намираме в неговата по - плитка част. Част от програмата е посещението на минерален извор. Няколко оформени с камъни басейнa. Изворната вода е с температура 73°C, във всеки басейн е с различна температура. За любителите на силни усещания има студен басейн, който не изключва възможността да се потопят и в реката.
Огромният ми куфар е замъкнат по стълбите до стаята в уютния ни комплекс. Това е единственото място, на което имаме печка. Вечерта ни забавлява оркестър, а момче и момиче представят национални костюми и танци от различни региони на Перу. Честно казано не са много убедителни и не ни въодушевяват. Уморени сме от нощния преход и се прибираме по стаите. Следващият ден ни очаква с още един от символите на тази страна – полетът на кондорите.
Не знам защо винаги съм мислела, че кондорът е голям орел. Всъщност той е лешояд. Андинският кондор е най-голямата птица. Възрастните мъжки екземпляри могат да достигнат размах на крилете над 3 м. Огромните си нокти използват само, за да се прикрепят за скалите, а клюнът е оръжието им, с което разкъсват месото. Мястото, на което можем да ги видим е неизменно през годините, така както и времето - винаги е предиобед. Впечатляващо е плавното им издигане и задържане над въздушните течения без да забелязваш размаха на крилата. Изплуват иззад някоя скала, а после се носят по някаква обяснима само за тях траектория, винаги отляво надясно по каньона. Избираме да извървим пътя им насреща и пеша. Какво като гоним 4000 м н.м.в.
Неминуемо е да се сетим за „Кондор паса“ – „Полетът на кондора“. Песента е писана през 1913 година. Полетът на кондора олицетворява стремежа към свобода и независимост. Мелодията става толкова популярна, че е призната за национално наследство за перуанците. От този момент песента ни преследва почти до края на пътешествието.
Мятаме се на автобуса и пътуваме към Пуно. Спираме на малко павилионче, на което се предлага сок от кактус. Това е сравнително нова култура. Напитката е приятна, с леко кисел вкус и разхлаждаща. Кактусът заменя лайма в класическия коктейл писко сауър.
Една от спирките ни е на мястото, от което се виждат вулканите на провинция Арекипа. Впечатляват ме не само те – над едно от гърлата дори се издига дим. Забележителни са полетата с издигнати каменни пирамидки, с каквито сме свикнали да означаваме някоя пътека в планината. Там това се оказва знак на почит към Пачамама – богинята на земята, закрилницата на хората. Един от групата вади устройство и обявява тържествено: 4880 м н.м.в. Вече почти не ни прави впечатление. Късно пристигаме на брега на голямото езеро – Титикака.
Хотелът в Пуно ни посреща с обичайната купа с кока и гореща вода за чай. Намираме един от най-вълшебните ресторанти в града. Салатите, вечерите – няма да ги описвам, но….десертът – крем брюле с кока! И това опитваме. На другия ден дори взимаме рецептата. Изпълнението ѝ в България се оказа леко затруднено. Трябва внимателно и незабележимо през границата на ЕС да пренесеш малко листа от кока, които след това се стриват и се прибавят на прах в брюлето.
Следващата ни разходка е предшествана от огромен парад. По улиците на Пуно вървят хòра, развяват знамена с квадратчета в цветовете на дъгата, пеят, танцуват, гърми музика, всички са много усмихнати. Кратка справка ни дава информацията, че е 22 юни. И ако по нашето полукълбо това е най-дългият ден, то в Андите това е най-краткият ден в годината. Андинскиият народ посреща Новата година. Така те отбелязват нарастването на деня. Сдобиваме се с едно знаме и за нашата група. Днес то се съхранява при Петя. След закуска тръгваме към Титикака. Преди това ни е посочена сградата на университета, който е на 165 (!) години. Впечатляващо. Очакваш тези хора да са отдадени на науката и образованието. За съжаление през следващите няколко часа картинката е съвсем друга. Тръгваме към плаващите тръстикови острови на Титикака. Според нашия гид, местното население започва да ги прави, за да се скрие от завоевателите и за да не могат да им вземат данъци. Днес има 36 такива острова. Всеки от тях посреща група туристи, като се разпределят внимателно, за да няма струпване. На нашия остров тази година, на ротационен принцип, президент е 26-годишна жена. По зададен сценарий тя представя как се прави тръстиков остров. На него им няколко къщурки. Във всяка има семейство. Пеят ни, разказват ни за живота на острова. После всяка „завлича“ някой от нас в „кочинката“ си. Натъкмяват ни с техни дрехи. Аз съм избрана от президентката. От името ми запомня само „Дора“ и непрекъснато ми повтаря „Дора - президент“. После се опитва да ме накара да си купя нещо от изработените от тях сувенири. От това живеят… но някак не успявам да харесам нещо. Появяват се и няколко дечица – мърляви и окъсани. Момиченцето иска да му подаря нещо, а в чантата си имам само пакетче салфетки и ластик за коса. Не мисля, че остава доволна. После се качваме да се повозим и на тръстикова лодка. Отсреща ни чака корабчето, с което ще стигнем до най-големия остров – Такила. Там ни постаят печати в международните паспорт.
Титикака е огромно езеро – над 8000 кв.км. Има няколко естествени острова, а жителите им се опитват да пазят водите му чисти. Не изхвърлят отпадъците си в него и водите му са наистина бистри. В далечината се виждат боливийските върхове на Кордилера реала. Езерото е гранично за двете държави. Перуанците се шегуват, че при тях е „Титик“, а при боливийците „ака“ (на испански е Тити и Kака).
Слизаме на брега на Такила, където ни посрещат униформени „големците“ на острова. Туристите сигурно сме няколко пъти повече от постоянното население. Островът напомня на голяма купчина и надморската височина започва да се усеща – 3800 м. Има две големи сцени, а в праха танцьори и музиканти ни демонстрират местни забавления. Виждаме как се прави шампоан от растения и как се тъкат традиционните покривки и килими. Както цяло Перу и тук е един голям пазар на ръчно изработени сувенири, шапки, чорапи и други.
Разхождаме се сред оскъдна растителност. Местните мъкнат боб, който преди това с най-обикновен сърп са окосили от малките си нивички. В ресторанта похапваме чудно-вкусна рибена чорба. На острова расте муню – билка с приятен аромат (за разлика от коката).
Завръщаме се в Пуно и този път и аз минавам през многобройните магазинчета, за да се снабдя с някоя и друга фланелка с надпис „Перу“. Разбира се завършваме в открития преди ден ресторант и се приготвяме за нощен преход до Куско и после до Олантайтамбо.
Теодора Кирякова