За последните 28 години, 28-годишният Велизар Ангелов е единственият първомаец, за когото е известно,   че е  преминал трасето от връх Ком в Стара планина до нос Емине, на брега на Черно море. Това е най-дългият маркиран туристически маршрут в България.

Преходът от Ком до Емине по билото на Стара планина е с дължина от около 600 километра. Общата положителна денивелация по трасето е над 20 000 метра, а отрицателната - 21 500 метра. При преминаването на Ком-Емине се изкачват повече от 100 старопланински върха.

За преживяното, емоциите, смисъла от този преход разговарям с Велизар Ангелов

Теодора Кирякова: От кога сте запален планинар?

Велизар Ангелов: От около две години с приятели започнах да ходя на по-сериозни туристически маршрути в планината . Преди не съм бил запален по планински преходи. Ходих по по-леки разходки и еко пътеки.Но сега го усетих като „моето“. Исках промяна, иска да изляза „извън зоната си на комфорт“ . Исках нещо зареждащо. Винаги съм искал да усещам адреналин. Затова реших и да направя Ком-Емине.

За мен всеки млад човек трябва да го направи. Там можеш да си пренаредиш приоритетите. За мен това е една „малка планинска казарма“.

Т.К.: Как се решихте – компанията взе решение или се записахте в организирана група?

В.А.: Избрахме да сме компания, но да сме в организирана група с водач, който е запознат с маршрута. Сами не се решихме да тръгнем, за да не стане нещо, с което не можем да се справим или да объркаме.

Т.К.: И с целия багаж на гърба преминахте по цяла Стара планина?

В.А.: Багажът беше на гърба ни в раница около 15 кг, но имахме придружаващ автобус, в който можехме да оставим палатки и чували. Понякога и малко вода , част от багажа и храна.

Т.К.: Кога се почувствахте по-щастлив – по пътя или накрая?

В.А.: Честно казано по пътя. Може би някъде по средата на пътя. Имах няколко ситуации, в които бях на ръба да се откажа, но ги преодолях. А имаше хора, които се отказаха, други си направиха почивка от няколко дни, а аз съм щастлив че минах цялото трасе.

Т.К.: Къде се почувствахте най-слаб?

В.А.: По време на спускането от заслон Ботев към хижа Тъжа единият ми крак тотално отказа. Имахме около 3 часа още ходене и не можех да искам почивка, защото това би означавало да забавя цялата група.Тогава се появи „спасителен мотор“. Водачът ме качи и изпреварих групата с около 40-50 мин, което ми даде възможност да си почина. Беше много емоционално, забравих за крака, а адреналинът ми се покачи. След това се събрах и реших, че мога да стигна до края. Това беше моментът, в който си помислих за почивка или дори за отказване. Болката беше доста силна, но реших да проявя инат и да продължа.

Т.К.: Вие сте отишли да вървите. Едва ли ходенето е било най-тежката част от това преживяване.

В.А.: Липсата на вода е сериозен проблем. Стара планина е суха планина. Тази година много от чешмите бяха пресъхнали. Носехме по 4-5 л вода, но все не стигаше. Налагаше се да си помагаме и да я пестим. Споделяхме водата, но когато видяхме един извор, решихме да пием от него. Част от групата, в която бях и аз получихме натравяне. Вдигнах температура, обезводних се. На следващия ден минах 38 км като на сън. След това нещата някак си дойдоха на мястото и организмът ми свикна с това изпитание. Групата ни беше много сплотена и много си помагахме.  Това също направи преживяването много емоционално.

Т.К..: Имали  сте един много специален момент. Ще ни го споделите ли?

В.А. : Не бях мислел, че рождения ми ден ще съвпадне с Ком-Емине. Просто така се случи. Може би това ще е един от най-запомнящите се рождени дни. Станах на 28. Посрещнах ги с хора, които не ги познавам, а ги чувствам много близки. Много приятно ме изненадаха. Бяхме на хижа Лакатник. До хижата не може да се стига с моторно превозно средство. А вечерта за мен имаше 2 торти и малиново вино. Бяха ги поръчали предварително и най-вероятно са ги качили с някой катър или кон. Вечерта дойдоха всички, бяха намерили подходяща музика, играхме хоро, танцувахме. Имахме възможност да обсъдим и преходите до този момент. Ако си бях в нормалната среда нямаше да е толкова емоционално. Всички тези изненади бяха много зареждащи.

Т.К.: А на финала как се почувствахте?

В.А.: В края на маршрута преходите бяха по-дълги . 45, до 50 км на ден. Там е по-ниско и е по-лесно за ходене, но горещината се усещаше много силно. Но с музика и настроение вървяхме бодро. В последния ден от прехода, когато видяхме морето, когато знаеш накъде си тръгнал и виждаш целта, това те презарежда и ти дава възможност за равносметка, да се замислиш за много неща.

Тогава стъпваш леко и не усещаш, че ходиш. На финала усетих една много силна енергия, много силно чувство, усетих възможности в себе си, които съм подценявал. Уникално е. Ако искаш да преоткриеш себе си и да намериш себе си – трябва да го направиш. Аз го направих!!! На двайсетият ден бяхме само до морето и там попихме от силата и енергията му.

Т.К.: В планината човек излиза от цивилизацията. Как живяхте без телефон, без интернет и телевизия?

В.А.: Да, това беше много странно, особено в началото. Свикнал съм да ползвам социални мрежи. В началото спирах там където имаше обхват, за да публикувам снимка, но не толкова да се похваля, а защото близките ми искаха да имат информация как се чувствам. Спирах за 5 или 10 мин, а след това ми се налагаше да бягам, за да настигна групата – никой не ме чакаше. Почти не съм говорил по телефона. За 20-те дни, в които бях в планината имам 2 или 3 разговора. Свиква се и се чувствах много добре.

Т.К.: Били сте доста дисциплинирани?

В.А.: Да. Спазвахме абсолютно точно правилата. За целия ден имахме обедна почивка и две почивки по 10 мин. Тръгвахме точно в 5. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. За нас, младите, това е много трудно, ние не сме свикнали да ставаме толкова рано, да спазваме час. Просто планинска казарма.

Т.К.: Необходимо ли е? Трябва ли така да се живее, не е ли по-приятно да не спазваш час?

В.А.: Вярно е, че всеки трябва да почувства тази необходимост – да живее по този начин, но аз за себе си разбрах колко е по-приятно. Да, липсваха ми много неща – телефона и интернета, но се научаваш да живееш докато преодоляваш липсата им. Имаше дни без бани, без тоалетна, храната е ограничена или е една и съща, но така се учиш да преодоляваш трудностите. Това помага и в работата ми. Да не забравя да се похваля – имам сертификат!

Т.К.: Каква беше средната възраст на групата?

В.А.: Може би 40-50, но по-скоро 50. Трябва да отбележим още нещо – уникално е: аз бях най-младият в групата, а с нас беше човек на над 70 години – Стоян. Най-възрастният. Той ме накара в най-трудните ми моменти да се замисля, че няма какво да ме спре дори и на 70 години. Човек –емблема на нашата група. Един от най-стегнатите, най-сериозните хора в групата. Винаги ни даваше много кураж, много добри съвети. Имахме няколко по-възрастни туристи, които бяха много вдъхновяващи за нас, по-младите. Хора, които няма какво да ги спре. Без тях щеше да ни е много по- трудно. Ние завършихме на  80%, а това е много добро представяне.

Т.К.: Какво ти даде планината и преминаването през Ком-Емине?

В.А.: Това, което е най-важното е, че там хората са хора. Човещината е много важна и ако не си помагахме нямаше да стигнем до края. Тук улисани в работата и материалното това го забравяме. Зареждащо, дисциплиниращо е. Това преживяване те прави отговорен, разумен, научаваш за себе си много неща, пренареждащ приоритетите и дискотеките и баровете не ми липсват . Прави те  адаптивен. Затова мисля да продължа да го правя.