Преди няколко седмици Клуб Z започна проекта "100 въпроса за тоталитарната държава", насочен към младите, които нямат или никаква, или често твърде смътна и опростена представа за ситуацията преди 10 ноември 1989 г. За бе представен личния поглед на хората от екипа - историите са свързани основно с 80-те години на миналия век, но дори и така времево ограничени, те са малки, но полезни парчета от представянето на пъзела на "социалистическата реалност".

В днешната част от "личното споделяне" младите в екипа, онези, които не са живели социализма, представят своята първа асоциация с него, с какво свързват времето ПРЕДИ. 

Борислав Кръстев

Черният пазар на нови книги

Баба ми имаше много книги. Като казвам много, не говоря за една библиотека - едната библиотека в хола, а за наистина много книги. Шкафове из цялата къща. Кашони на село. Кашони в мазето. Къщата преливаше от книги.

Едно нещо, което не разбирах като дете, е защо от някои книги имаше по 5, 10, 15 бройки. Не различни издания на едно и също произведение, а абсолютно идентични издания. Най-ярко съм запомнил кашончето с "1984" на Оруел, в което бяха наредени 10 екземпляра, които никога не бяха разлиствани.

Тогава баба ми разкри пред мен една от най-ужасяващите за мен тогава истории от комунизма. Някои книги са били издавани, но умишлено или не - в малко бройки и със слабо разпространение. И са били трудни за откриване по книжарниците - като портокалите, бананите и прочие екзотични продукти.

На тази възраст поглъщах толкова книги, колкото мозъкът ми можеше да поеме. По една или друга причина четях много и бързо, и бях с постоянен апетит за още. Имах не по-малко апетит по отношение на обикновеното ядене, но колкото и да е смешно, идеята за недостиг на книги ме ужаси повече от идеята за недостиг на банани.

Можех да си представя да няма банани и портокали - и много други неща. И да трябва да ям с месеци простички неща - зеленчуци, яйца, хляб, тук-таме месо. Имах апетит за ядене, но не и непременно за разнообразна кулинария. Апетитът ми за книги беше съвсем друг - исках много и различни.

Баба беше тарикат - с връзки и приятелства навсякъде. Например в книжарниците. И когато дойде някоя по-рядка книга, от книжарницата ѝ подшушват, тя отива и купува 10 бройки. След седмица книгата не може да се купи никъде. А после, когато се появи някоя друга книга, още по-ограничена като бройки, тя вече има един екземпляр за библиотеката и 9 за размяна. Размяна на книги.

Носиш ценна книга (издадена преди година, бройки със сигурност има, но къде са и защо не са на пазара - питай партията), заменяш я за друга ценна книга. Не става дума за антикварни издания. Нови книги. Черен пазар, услуги, други продукти - за книги. 

Баба ми разказа, че дори е заменяла плат за рокля за книги. И книги за плат за рокля.

По една или друга причина, на тази възраст това беше примерът, който ме убеди, че комунизмът е бил човеконенавистна идеология. Няма как да се нарече другояче режим, в който има нужда от черен пазар, в който книги се заменят за други книги, за услуги и за рокли. Режим, в който току-що издадена книга не е достъпна - защото на някого му е хрумнало, че е неподходяща. 

Баба не беше от "сините бабички", не мразеше безумно режима, под който е живяла през по-голямата част от живота си. Не беше и от "червените" - не го помнеше с някаква абсурдна носталгия. Но имаше някакво задоволство от схеми като тази - как е надхитрила системата. Гордост от това да си заобиколил идиотизма на комунистическия режим. И да си го надживял.

Пламена Игнатова

"Копрол", салам и пиано

Годината на рождение не ми позволява да имам личен осмислен спомен за времената на социализма, а само осмислен такъв за дните след 91-ва. За едно дете в детската градина то бе белязано от слушане на приказки по грамофона, кварцовата лампа, когато ни събличаха по онези потници и пликчета „на квадратчета“, които неизменно всички имахме, и с още по-неизменния „Копрол“. Всички знаехме, че някой е въшлясал, но го е срам да си каже, когато гледаше тъжно от балкона приятелите пред блока, а когато отдолу го викаха, отказваше да слезе с оправданието „На мен не ми се играе“. 

В дни като този, не ми оставаше нищо друго, освен да се катеря по огромната секция с книги, за да ги пренареждам по цвят и големина. Тогава още не разбирах защо същите поредици Йовков, Достоевски, Зола, Хемингуей, биографии на велики художници и, разбира се, „Мъжът и жената интимно“, ги има и в леля Бинчи на третия етаж, и в леля Стефчи на четвъртия, и в леля Лили на шестия.

Понеже около нашия блок винаги се навъртаха много котки, помня, че им хвърлях салам през прозореца. Мама никога не ми се скара. Салам поне имахме. Имахме и парно, вкъщи през зимата се ходеше по тениски. По-късно местната топлофикация фалира (както много други из страната) и от комините на жилищните блокове се изви черен дим, а под балконите се струпаха дърва за огрев. 

Съседите бяха мили, но имаха същите права да ти се скарат, колкото и собствените ти родители. Големите се събираха в „Абонатната“ на мазето – да играят карти, а ние на улицата, или в нечий апартамент по веригата, където чат-пат ни хващаха да играем на „Чичо доктор“ и бързо ни разформироваха по леглата.

Бях любимката в детската градина. Имах гъста коса и винаги ми връзваха по две опашки с по две панделки – повод за гордост пред момиченцата с една. Веднъж на конкурс нарисувах мама в профил – съвсем професионално изпълнение, предвид факта, че мама бе любител художник и от нея знаех как се рисува човешко тяло – каква е пропорцията на главата спрямо торса и крайниците. Но един ден си тръгнах сама. Прибрах се вкъщи, където, разбира се, нямаше никой. Приюти ме съседът доктор и ме черпи с... портокал. Мобилни телефони, както знаете, нямаше. Сърцето на мама забило отново като видяла да развявам панделите (два броя) от балкона на съседите.

Но какво е социализмът в моите спомени, извън еднаквите секции, еднаквите книги, топлото и фактът, че съм се прибрала сама безпрепятствено от детската градина? Пианото. Нямах такова и с възхита наблюдавах как братовчедките ми свирят Котешкия марш, а пиана се качват по въжета и влизат през прозорците из целия квартал. Години по-късно прочетох „Германия, мръсна приказка“... Тогава следваха 90-те.

Христо Римпопов

„Сталкер“ на село

Роден съм през 1995 г. Затова преки спомени от комунизма нямам. Само чрез историите на „по-обрасли“ близки и приятели се докосвам до онази епоха, която днес подигравателно наричаме „Бай-Тошово време“.

Моята „неопетненост“ не ме предразполага да подценявам злините на строя. Камо ли да навличам тениски с лика на Че Гевара или („пази Боже“) Ленин и да се мисля за „куул“. Защото човек и в София да живее накрая си ходи на село.

Спомен – не, но „жива“ асоциация с комунизма ме държи здраво на земята в редките случаи, когато някой убедително обяснява „колко ни е отнела демокрацията“. И това са „асфалтираните улици“ на село С., откъдето родом е майка ми. Бай Тошо бил такъв запален почитател на местното десертно грозде, че това малко селце се превърнало в едно от първите изцяло „асфалтирани“ и канализирани села в Южна България още през 70-те. В края на същото десетилетие Бай Тошо „резнал“ лентата на една от най-модерните детски градини за епохата. Само на 7 километра от С. се намира общинският административен център, който се сдобил с тези „блага“ едва „пост-Бай-Тошово време“ – през 90-те.

Това ми разказват майка и татко. Моите най-ранни спомени от посещенията на С. са за велики клатушкания, достойни за симулатор на НАСА. Мъск, ако знаеше на какъв тренинг съм подложен, щеше веднага да ме включи в първата си мисия до Марс. (Мъск е шарлатанин, но това е отделен въпрос.)

Преди да обвините „демокрацията“, че е видяла сметката на „асфалтираните улици“ на Бай Тошо – веднъж положени, те никога не са били ремонтирани. Преди или след „промяната“.

Но не мога да си извадя от главата представата как навремето в студените зимни вечери мистичният „велик дегустатор“ си е похапвал грозде от всички точки на България. И когато някоя чепка много му се услаждала, насочвал с магически пръст багери и валяци към селището на „тошопомазания матрял“. Преди капризният език да насочи магическия пръст в друга посока. И багерите и валяците да изчезнат завинаги.

„Асфалтираните улици“ на село С. остават енигма за мен и до днес. Те сформират нещо като „Зоната“ от „Пикник край пътя“ – изоставена територия, разкриваща руините на една далечна цивилизация. Аз съм „сталкер“, който се е научил да маневрира из нея, така че да не спука гума. Но и се е примирил с факта, че никога няма да я разбере напълно.