Традициите, свързани с 1 март, отбелязват прехода между зимата и пролетта и датират от предхристиянската епоха. Най-позната и разпространена от тях е закичването с мартеници от усукан бял и червен конец. Вярва се, че те предпазват от различни опасности и осигуряват безпроблемното преминаване към новия сезон. В България днес се носят от всички хора, независимо от тяхната възраст. Закачат се също на животни и на плодни дръвчета, разказва в прессъобщение БАН.

Мартеничките се свалят, когато човек види щъркел или лястовица. Връзвали са се, както най-често и днес, на цъфнало дръвче, или пък са се слагали под камък. След време (на другия ден или след девет дни) камъкът се отхлупвал и ако под него има мравки, се вярвало, че ще се родят много агънца през годината; ако има бръмбар или червей – значи ще се множат телетата. В някои региони възрастните хора хвърляли мартениците в реката „за да изтекат всички злини по водата”.

Обичаят за закичване на мартеница е разпространен не само в България, но също и в други балкански страни. През 2017 г. е вписан е в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството като обща номинация от България, Румъния, Молдова и Северна Македония. От българска страна участие в подготовката на кандидатурата взе проф. д-р Албена Георгиева, експерт от Института за етнология, етнография и фолклористика с Етнографски музей към БАН.

Според етнографските изследвания първите мартеници, предназначени за окичване на хората и на добитъка, са били изработвани само от червен конец и са играели ролята на амулети. По-късно към червения конец започва да се усуква и бял. Символиката на тези два цвята е двойна: от една страна бялата вълна предвещава дълъг живот, а червената - здраве и сила. От друга страна червеният цвят се свързва с мъжкото начало, а белият - с женското. Тяхното свързване в едно символизира зараждането на нов живот.

Мартеницата е един от най-древните символи, за чието значение и произход има различни мнения. Някои смятат, че е от времето на цар Калоян, други – от епохата на Аспарух.

Според някои учени мартеницата е тракийски обичай, съществуващ отпреди идването на българите и другите народи на Балканите.

Но как привържениците на тракийската хипотеза може да обяснят, че традицията да се завързват червено-бели шнурчета и пискюли не е само на Балканите, а е популярна традиция и на изток - в Централна Азия, Иран и Индия?

Не един и двама пътешественици разказват за това, че в тези далечни страни се носят заедно или вплетени червени и бели конци на ритуали и в ежедневието.

_{Малка индийка връзва... "мартеница" на своето братче на празника Ракши Бандан.}

Ракша Бандан, също съкратено "Ракхи", е индуски фестивал, който чества братството и любовта. Тя се празнува на пълнолуние в месец Сравана в лунния календар, разказва ВВС.

Връзват се ракхи - червено-бели или жълто-червени усукани конци, понякога и с мъниста, от сестрите на китките на техните братя като символ на сестринската обич и за да ги "пази от злите сили", а братята от своя страна се ангажират да закрилят сестрите си през целия им живот.

Ако направим аналогия, в българския фолклор месеците януари и февруари са братя - Малък и Голям Сечко, а Баба Марта е тяхна сестра.

И още една следа - персийските аналози на Адам и Ева се наричат Мартя и Мартянак.

"Намирам интересни паралели с индийската култура. Първи март е празник посветен на слънцето (червено) и луната (бяло). На мъжкото начало и на женското начало. На Лакшми и на Нараяна. Когато бях в Индия видях във доста магазинчета вързани мартеници (преплетен бял и червен конец) - против уроки и за берекет. От храма в Маяпур пък се сдобих с "павитра" плитка от копринени конци, която адепта носи около врата си - за чистота, за физическо и духовно здраве, за протекция. На сватбената церемония в Индия булката е в червено, а младоженецът е в бяло. Семейната жена пък може да бъде разпозната и по червените и бели гривни, които носи на ръката си (от раковина и корал)", разказва Стела Христова Сачи-сундари.

"Мартеници вързват на тибетските якове, с мартеници се кичат девойките в Индия, гривните на неомъжените девойки в много евразийски страни приличат на мартеници", заключават участниците в не една и две експедиции на полуостров Хиндустан.

_{Кредит: Pinterest}

В индийската традиция е да се носи "каутука" - ритуален конец за защита, понякога с възли и амулети. Обикновено е оцветена в нюанс на червено, понякога оранжево, шафранено, жълто и бяло. Обикновено се връзва на китката или се носи като огърлица. Подобни нишки се връзват по различни предмети по време на хиндуистки церемонии.

_{Забележете какво е вързано на първото гърне.}

Вероятно има пряка връзка между тези индийски и ирански традиции с някаква още по-древна традиция, съществувала в Централна Азия и по-късно пренесена в Индия от ариите и в България от прабългарите.

Като присъща на индоевропейските народи, не е изненадващо, че този обичай се среща и в Гърция. Някои етнографи твърдят, че обичаят може да бъде проследен до Елевзинските мистерии, които са били в чест на богинята на земеделието, плодородието и на зараждащия се живот, както и на дъщеря ѝ Персефона.

По времето на Древна Гърция майките на малки деца завързвали на китките им червени или оцветени в друг цвят ц конци, които са били използвани за защита на децата от зли духове и магьосничество, какти и за да ги предпазват от лъчите на мартенското слънце, което дълго време било смятано, а някои майки и днес считат, за опасно.

Фотий споменава за обичая, уточнявайки че участниците в  Елевзинските мистерии са увиват червен конец [κρόκη] около дясната си ръка и крак. Древногръцкия обичай „кроке“, т.е. минзухари, е еквивалент на съвременния гръцки обичай "мартис".

И така това е обичай, който в България го наричаме Баба Марта и мартеница, в Румъния Мърцишор, в Северна Македония – мартинка, в Албания – вероре, в Молдова – Марчишор, в Кипър – Мартуи и Мартис.

Във всяка от страните, където се среща мартеничката, има особеност - румънците я носят само 1 ден и само жените, в Гърция - смо децата.

Макар да не знаем колко далеч във времето са корените на преплетените бяла и червена нишка, всеки път ни е приятно да получим или дарим мартеница, защото усещаме, че продължаваме една традиция, възникнала далече в миналото, но оцеляла и до днес.