Това се случва точно преди 70 години, на 4 май 1953 г. в Пловдив.
Напук на твърденията, че в България нямало съпротива срещу наложения насилствено комунистически режим е регистрирана първата антикомунистическа обществена проява в Източна Европа. Обикновени хора, работници, т.н. нар пролетарии се вдигат на бунт срещу властта, обявила себе си за работническа. За събитията разказва в своя Фейсбук профил Мариан Гяурски.
Вследствие на разбиването на тютюнопроизводството от национализацията в началото на 50-те години настъпва болезнен недостиг на работна ръка в страната. По онова време в Пловдив цигарената фабрика е единственото място, където назначават хора без предварителна проверка от Отечествения фронт, без искане за „партийна чистота”; даже започват принудително да изпращат там т.нар. „нездрави елементи”, наричайки ги „суинги” и „зози”. Събират се и католици, дъновисти, униати, мюсюлмани или просто „бивши“ хора, поради липсата на работна ръка за тютюна. Условията на труд в тютюневата промишленост драстично се влошават, заплащането е значително по-малко от това преди 1944 г. Сезонният характер на работата се оказва фатален, тъй като работниците са без работа през половината от годината. След паричната реформа в началото на 1950 г. заплатите падат до най-ниските си нива.
Смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. дава на Източния блок надеждата за по-добри времена. По това време са спуснати списъците за освобождаване на работниците, които ще останат без препитание до следващия сезон. Стари синдикалисти, „бивши” и обикновени тютюноработници решават да стачкуват с искане за целогодишна заетост, възстановяване на бонусите отпреди национализацията, вдигане на заплатите, пет вместо шестдневна работна седмица и т.н.
На 20 април работниците изпращат исканията си до министър-председателя Вълко Червенков и подчертават, че в началото на май ще преустановят работа. На същия ден пред секретариата на Държавния тютюнев монопол в Пловдив започва протестна демонстрация. В началото на май положението ескалира.
На 3 май стачкуващите разбиват вратите и изгонват милиционерите. В двора на склада работниците правят митинг. Броят на протестиращите на територията на фабриката бързо расте и скоро достига приблизително 10 000 души. В този момент пристига правителствена делегация. Като пловдивски комунист и борец за работнически права вътрешния министър Антон Югов застава пред стачниците и започва своята реч с думите: „Другари и другарки…” Останалото се загубва във виковете на протестиращите, полетяват камъни и бутилки. Окръжният секретар Иван Пръмов застава пред министъра, за да го защити с тялото си, милицията дава предупредителни изстрели. Но протестът продължава. Земеделският министър Станко Тодоров взема думата, но и с него се случва същото: камъни, ругатни и обиди. Тогава от трибуната Пръмов дава фаталната заповед за стрелба, а народната милиция стреля в тълпата от демонстранти.
По-късно БКП признава за трима убити, очевидците говорят за повече. Близо до гарата е застрелян водачът на стачката Кирил Джавезов, който е погребан по-късно в пломбиран ковчег. На близките му е казано, че е убит от протестиращите. Кера Вълева е прегазена от милиционерска кола и умира на следващия ден в окръжната болница. Съдът се отнася много строго към лидерите на стачката, които успява да залови.
Димитър Бахаров и Златка Влайчева от стачния комитет успяват да напуснат България и да работят в радио „Горянин” до неговото закриване през 1962 г. Окръжният съд в Пловдив се позовава в решението си на Указ на Президиума на Народното събрание, съгласно който е разрешено да се стреля по лица, правещи опит да преминат държавната граница. След като стачката е смазана, много от работниците, които са участвали в нея са депортирани в лагери и затвори, а изводите, които прави БКП са, че тя е подбудена от „нездрави елементи”, които са се опълчили срещу „народната власт”.
В действителност партийната върхушка вижда в стачката опасен прецедент и решава да затегне юздите сред ръководствата на предприятията и заводите, като в занапред започва да назначава само най-раболепните и верни партийни членове. Също така лично Вълко Червенков отбелязва, че: „Трябва да се вземат мерки срещу подобни бъдещи стачки, като се укрепят органите за Държавна сигурност и репресивния апарат.” Стачката нанася силен удар по авторитета на българската комунистическа партия. Оказва се, че работническата класа се вдига срещу работническата партия, която от своя страна нарежда да се стреля по работническата класа.
Това е доказателство за всички, че всъщност работническата партия не защитава интересите на работниците, а своите собствени позиции и то със силата на оръжието. Стачката не случайно е потушена жестоко, тъй като подобни недоволства „от долу” могат бързо да се масовизират и да застрашат сериозно властта, както става например през същата 1953 г. в ГДР, през 1956 г. в Унгария и през 80-те години в Полша.
Пловдивската стачка, като изблик на недоволство срещу комунистическото управление показва, че още в първите години на своето съществуване режимът е враждебен не само към своите противници, но към хората, заради които според собствената си идеология той е създаден. Това от своя страна посява семената на съмнението на обикновения работник към комунистическата партия, съмнение, което ще ерозира постепенно системата, на която ще й бъде достатъчен само малък външен натиск преди да се сгромоляса в края на 80-те години.
