Или как да спиш в кухнята, а да ядеш на балкона

Днес в проекта на ClubZ "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме с темата за обзавеждането на домовете ни преди 1989 г., която логично следва тази за придобиването на жилище. Незнайно защо сред младите хора няма особен интерес към нея – получили сме само един въпрос за интериора на къщите от онова време, от млада дама от Варна, и той звучи така: „Наистина ли всички апартаменти са изглеждали еднакво, защото са били обзаведени с еднакви мебели?“ Вероятно причината да няма много голям интерес към това как е изглеждал един традиционен социалистически апартамент, е, че остатъци от подобно обзавеждане все още могат да се видят „на живо“ някъде. Или защото мнозина, дори родени след промените, помнят как са изглеждали домовете на бабите и дядовците им, а живелите в последните десетилетия на соца все още имат своите ярки спомени.

И все пак нека започнем този разказ с припомнянето на един съветски филм от вече далечната 1975 г. – „Ирония на съдбата или честита баня!“

Действието се развива в новогодишната нощ в Москва, където 36-годишният ерген Женя Лукашин празнува с приятели в традиционната руска баня. Разбира се, нещо се обърква и московският хирург се оказва на самолета за Ленинград (днес Санкт Петербург), вместо своя приятел Павлик. Още по-традиционно Женя е толкова пиян, че въобще не осъзнава къде е, но все пак акълът му стига дотолкова, че да вземе такси и да каже домашния си адрес в Москва. Шофьорът го откарва до дома на 32-годишната Надя Шевельова, която „по ирония на съдбата“ живее на същия адрес, но в Ленинград.

Ключът на подпийналия ерген пасва на ключалката и отваря вратата, обзавеждането на апартамента е толкова еднакво с това в собственото му жилище, че Женя не осъзнава, че не си е у дома. И си заспива в леглото. После Надя се прибира..., но това е вече съвсем друга история.

Е, отговорете си сами, след като дори съветското кино в средата на 70-те си позволява да се гаври с ужасната реалност на абсолютно еднаквите жилища и обзавеждане от онова време, колко пък да са били различни те у нас? Домовете ни бяха толкова невзрачни и еднообразни, а липсата на вкус, образование и възпитание, изчезнали с избиването на елита, толкова явна, че естестическите чувства често безвъзвратно умираха, потънали в грозота. И, разбира се, къде да се появи тя най-първо, ако не у дома.

Извън центровете на областните градове, където живееше новият работническо-селски елит на държавата, жилищата на "простолюдието" обикновено бяха панелни в многовходови високи блокове. Цяло щастие беше да имаш тухлено апартаментче в някоя 4-5-етажна кооперация в по-старите квартали.

Като правило масовият социалистически апартамент беше в т. нар. комплекси, панелен (или ЕПК), двустаен, около 60 квадрата, със стандарно разпределение - кухня, хол, спалня и баня, а късметлиите с две и повече деца получаваха „голям“ – тристаен, към 80-90 квадратни метра, в който имаше и втора спалня. Най-миниатюрният вариант беше боксониерата - една стая с кухненски бокс и баня. "По-разточителната" версия на едностайно жилище беше гарсониерата с обособена кухня.

Това „изобилие“ на жилищно пространство обикновено раждаше невероятни интериорни решения, при които спалня за възрастните най-често се обособяваше в хола или кухнята, ако междувремнно тя не е заета от бабата и дядото, като по възможност децата имаха отделна стая. Много често балконът се префасонираше в кухня, а тя самата ставаше втора спалня.

Но да започнем от самото начало. Как изглеждаше социалистическият живот можеше да се разбере още от влизането във входа, където обикновено се надушваше ужасната комбинация от миризма на кисело зеле, влага и задължително пържено. С остър оттенък на лук.

Пред входовете на повечето апартаменти можеха - някъде и до ден днешен, да се видят подпетени обувки, гумени галоши или (задължително) скъсани джапанки, които доскорошните селяни именуваха „папуци“ и използваха, за да слязат до мазето, да хвърлят боклука или да отскочат до бакалията. И срещу които родените в града, гнусливо бърчеха носове и наричаха „селяния“ и „простотия“.

Пред вратите, разбира се, можеха да се видят и всякакви други „неща“, за които в момента не достига място в апартамента, или на балкона – щайга с буркани, празни шишета от бира и лимонада, бидонът за зелето, от време на време и някой шкаф или развален ръждясал хладилник, който вече не е нужен, но е грехота да се хвърли.

Зимно време междустълбищните площадки задължително се изпълваха с мръсни зелени пластмасови сандъчета и обикновено нащърбени глинени саксии, насадени с мушкато и индрише, които прилежните домакини прибираха от терасите си, за да не замръзнат. Вкусът към зеленината и цветята обикновено свършваше дотук. За служебни и работни помещения пък се предпочитаха фикуси и филодендрони, които някоя чистачка често забравяше да полее, и със сигурност в праха върху листата можеше да си напишеш името.

В коридора на социалистическото жилище, най-често застлан с линолеум, а в по-модерните апартаменти с пътека от мокет върху мозайката, обикновено се обособяваше нещо като килер. Освен дългите редици обувки на цялото семейство, някъде из ъглите се складираха (в зависимост от сезона) колелото или шейната на детето, чадърите, шапките и шаловете, а над главите се слагаха шкафчета, за да поемат всевъзможните складови наличности от неща, които „може и да потрябват“.

Традиционно социалистическото общество избягваше да изхвърля дори вече употребени и ненужни вещи, защото нямаше как да се сдобие с такива отново.

Това личеше ярко още с влизането в хола на социалистическото жилище, където традиционните най-често „махагонови“, а всъщност талашитени секции, криеха подобни „несметни“ богатства. Те задължително имаха витринни стъкла, зад които социалистическата домакиня да изложи своите скъпоценности. На видно място в секцията стоеше бутилка с алкохол – най-често метакса или уиски в наклонена поставка. Често се случваше шишето да се пази, дори когато алкохолът е изпит – като някакъв своеобразен знак на имане. Чувала съм, че някои от бутилките само изглеждали непокътнати, а били пълни с чай.

Останалото благополучие се допълваше от цигарени кутии „Кент“ или „Марлборо“ – също често празни. Да не забравяме „кристалния“ сервиз, който домакините веднъж месечно пребърсваха за прах. Истински кристал имаха щастливките, сдобили се с чешки такъв или наследили някой сервиз от бабите си, другите редяха по полиците просто стъкло. На показ обикновено можеше да се види и порцеланов сервиз за кафе или чай (най-често съветско производство). Всичко това се допълваше от дребни предмети – статуетки, вазички, пепелници и всякакви прахосъбирачки, донесени най-често от пътувания в соцлагера, както и от неизброимо количество ковьорчета с български шевици или плетени на една кука покривчици, чиято роля беше освен да „красят“ и да пазят мебелите от прах.

Уважаващите себе си домакинства държаха на видно място върху секцията задължителния телевизор „Електрон“ или „Рубин“, по-заможните и онези с връзки имаха и видео, както и касетофон или грамофон.

По полиците на холната секция можеха да се видят и някои книги – най-често от български писатели, поредицата „Световна класика“ или някоя съветска енциклопедия.

Неудобен диван, който се издънва на втората-третата година след купуването му, два фотьойла и две табуретки, застлани с китеници, дървена холна маса с покривчица, ваза с изкуствени цветя, и най-често найлонов „персийски“ килим допълваха обстановката на масовия социалистически хол.

Често се налагаше обаче в хола да се разположат под ъгъл двете легла на родителите, а понякога те спяха и на разтегателния диван, който всяка вечер се разпъва, а сутрин се прибира отново. В някои случаи леглата можеше да са и детските, а родителите „да се ширят“ в собствена спалня, но това беше по-редкият вариант.

Една от драмите на традиционното социалистическо жилище беше и как ще бъде отоплявано през зимата или съответно охлаждано през лятото. И ако за горещия сезон не беше измислено нищо различно от вентилатор и студена бира, то отоплението беше цяла сага.

Една от причините е, че на отоплителните тела се гледаше като на част от мебелировката, защото те бяха обемни и често заемаха огромна част от и без това малките жилища. Късметлиите имаха парно и не се налагаше да мислят къде ще разполагат електрическите радиатори, които се срещаха в почти всяко домакинство, често поставени направо насред стаята, така че да топлят максимално. Далеч по-традиционно обаче жилищата се отопляваха с печки от всякакви видове – от електрически (много по-големи от съвременните „духалки“ и с възможност да предизвикат пожари, разбира се), през газови, за които също не беше лесно да се сдобиваш с газ, нафтови, и накрая огромните акумулиращи – които тежаха по няколко тона, гълтаха ток като за световно и се нагряваха ужасно до степен да ти предизвикат изгаряния, ако седиш дълго до тях, но практически без да затоплят особено стаята.

Традиционната българска пестеливост – да не изпуснем топлото, беше виновна в годините на соца превозните средства от градския транспорт да миришат не просто не точно приятно, но направо ужасяващо. Особено в населените места, където имаше режим на водата. Представете си как хората масово живеят в малки апартаменти от две-три стаи, които рядко се проветряват, за да не излезе топлината. Живеят по четири-шест или повече души, готвят (в ерата преди абсорбаторите в кухнята), хранят се и спят в това малко място, а миризмите от този начин на живот са пропити навсякъде, включително в коридора и в спалнята, където са дрехите им. Останалото оставям на въображението ви...

Но да се върнем на интериорните решения. Например – стените. Те най-често бяха облепени с хартиени тапети – винаги се виждаше с просто око къде са слепвани парчета от различните ролки. Истинска завист предизвикваха семействата сдобили се с фототапет – най-често на есенно дърво в червено, жълто и кафяво. Някои имаха брези – в пролетни тонове. И, разбира се, тънки „дантелени“, а всъщност изкуствени, имитиращи тюл, завеси.

Положението не беше много по-различно в спалните – в по-старите къщи хората спяха на легла с пружини или на дървени с дюшеци. В градовете имаше твърди издути в центъра матраци. В спалнята обикновено имаше гардероби – чамови в най-добрия случай, или ракли между леглата. Често и единственото бюро в къщата, на което децата учат.

И докато в другите стаи домакинята можеше „да импровизира“ с цвета на китениците, покривките за леглата или размера на покривчиците, то в кухнята просто нямаше как. В нея обичайно имаше маса и 3-4 стола, бели (също талашитени) шкафове, чиито вратички задължително се изкривяваха от влагата при готвенето и не се затваряха добре, бели фаянсови плочки, балатум или мозайка на пода, хладилник „Мраз“, пералня „Перла“ и печка „Раховец“. О, разбира се, и радиоапарат „ВЕФ“.

Банята – подът е от мозайка, а стените са боядисани с латекс и обикновено се лющят. Всяко позамогнало се семейство обаче намираше начин да се сдобие с плочки – второ качество. Баня с плочки си беше направо разкош по онова време. Обикновено чешмите и душът капеха – мъжете в семейството бяха истински специалисти по уплътняването на крановете с кълчища. А баня с вана – е, това беше направо лукс.

И накрая минутка за самореклама.

Аз самата не съм живяла в такъв апартамент и това в известна степен ме притесняваше, защото по онова време различното не беше хубаво – ние нямахме секция с ковьорчета, чаши и събиращи прах нещица. Библиотеките у дома бяха също някакви традиционни и талашитени, но тъмнокафяви, без витрини и пълни само с книги. Сменяхме мястото на телевизора едва ли не всяка седмица – ту в кухнята, ту в хола, ту в спалнята – в зависимост къде ни е удобно в този момент да гледаме. В хола имахме пиано. А по едно време и градинска люлка.

Едната ми баба работеше като медицинска сестра в Либия – съответно мокетите и килимите ни бяха други, завесите също. Тези в детската бяха на облаци и дъги. В допълнение родителите ми бяха поканили приятели да нарисуват с маслени бои картини на прозорците в стаята, която делях с брат си, а на мен ми беше разрешено да рисувам (но по-точно) да драскам с моливи, флумастери и цветни тебешири по стените в същата стая.

В моменти на артистизъм баща ми избираше уникални цветове за стаите, които кръщаваше с още по-артистични имена като „цвета на гащите на кралица Виктория“ например. Ще трябва някак да си представите как в годините, в които всички имаха бледи тапети с безвкусни шарки или просто бял латекс, ярко лилавият ни коридор, оприличен на бельото на някаква английска кралска особа, или оранжевите стени на кухнята, от които те заболяват очите, бяха точно толкова смущаващи за мен, колкото ако трябваше да се изправя пред пълна зала и да кажа стихотворение, което не знам.

Освен всичко друго тези различия бяха наистина силно обезпокоителни – защо нямаме фототапет или порцеланови чаши с розови цветя на секцията могат да са много притеснителни за едно дете, което ни най-малко не разбира отговора: „Защото са кич!“

Това в случай, че се чудите защо толкова добре съм запомнила как изглеждаха къщите на другите.