Кормак Маккарти, дълги години обсъждан като потенциален кандидат за Нобелова награда за литература, почина на 13 юни и така голямата четворка на американските романисти, включваща още Филип Рот, Томас Пинчън и Дон ДеЛило, осиротя още повече.
Когато Синклер Луис получава Нобелова награда за литература през 1930 г., отбелязва, че в САЩ писането не е на голяма почит – харесват се единствено сантиментални или патриотично настроени автори, припомня „Ню Йоркър“ през 2013 г. Оттогава досега, особено след Втората световна война, американската литература се превръща в истинска експортна стока заедно с музиката и киното. Това поражда привкус на критика, която и „Ню Йоркър“ и „Ню Йорк таймс“ определят като „снобизъм от Стария свят“. Британският писател Филип Хеншър, твърди, че „романът, който успява да говори на целия свят, не е литературно постижение“.
Глобалният успех и печалбите засилват европейските критики срещу американската литература като самодостатъчна – преводите в САЩ представляват незначителен процент, а романите изглеждат конструирани така, че да се харесат на колкото може повече читатели. Никъде другаде редакторът и издателят нямат толкова мощен контрол върху творческия процес. Упоритото „лишаване“ на американските романисти, носители на „Букър“ и „Пулицър“, от най-голямото отличие в областта на литературата – Нобеловата награда, все повече се възприема като битка срещу американската интелектуална хегемония.
През последните трийсет години Кормак Маккарти е от авторите, които несъмнено успяват да говорят на читателите от цял свят. Той се оказва изключително благодатен за киното с екранизациите на „Тези прекрасни коне“, „Пътят“ и „Няма място за старите кучета“. Творчеството му е доказателство за това колко повърхностно е възприемането на американската литература като изцяло комерсиална и лишена от дълбочина. Маккарти така и не става част от интелектуалния елит, защото самият той не е интелектуалец. „Накрая мейнстриймът дойде при него“, написа „Ню Йорк таймс“ по повод смъртта му. Маккарти не е влиятелна фигура, а единствената му запомняща се публична изява е интервю пред Опра Уинфри. Служил за кратко в армията, с няколко неуспешни опита да завърши следването си в университета, чакал твърде дълго признание и успех, Маккарти е пристрастен единствено към темата за оцеляването в жестокия свят.
„Бяхме толкова бедни, докато той се опитваше да пише“, споделя втората съпруга на Маккарти, Ан ДеЛайл. „Трябваше да се къпем в реката.“ Писателят непрекъснато сменя адреса си, защото не може да си позволи да се установи. Малко преди да навърши 50, Маккарти живее в мотел, храни се в кафенета и дори се подстригва сам. След като постепенно започва да се налага като автор, прекарва свободното си време като доброволец по преписване и коригиране на научни трудове по физика, премахвайки излишните препинателни знаци. Не разбирам как може някой да се изненадва от любопитството ми към физиката, казва той пред „Ролинг Стоун“ през 2007 г. „За мен най-странното нещо е липсата на любопитство.“
Като цяло Маккарти имаше късмет с начина, по който романите му бяха адаптирани за голям екран, пише „Гардиън“ по повод смъртта на писателя. „Няма място за старите кучета“ е признат за най-добрия филм на братята Коен, а „Пътят“ успява да улови посланието на литературния първоизточник – човешките същества се отглеждат единствено за храна на канибали. Маккарти избягва темата, но и критици, и журналисти смятат, че двата шедьовъра са посветени на един от синовете на автора и представляват не самоцелна игра със стила, а загрижено предупреждение и уплаха пред човешката жестокост.
